Недооценените български жени
Защо у нас е смешно и звучи жалко-патетично да се говори за права на жени, за мястото на жените в обществото, за това, че в определени ситуации са подценявани?
От известно време насам пиша за популярно женско списание статии за жени-творци, изявявали се миналия и по-миналия век, за общественички. По повод една статия, незлобливо ми беше казано, че отново се пише за неоценени български интелектуалки. Наистина е така. Би трябвало доста дълго да се озърта човек, вероятно напразно, докато намери оценена българска интелектуалка. Та те всички са неоценени!… Да, темата е дълга и пространна, и не от вчера. Като се почне от разпалените спорове на чиновете между ученици от различни полове колко известни жени-творци има и колко са мъже. Горките Елисавета Багряна и Дора Габе – оценени са, но за сметка на това са платили доста солен данък „обществено мнение“. Впрочем роднинските нагласи от страна на Иван Шапкарев, съпруг на Багряна, са били против писателските й занимания.
По време на турското робство софиянци не знаят значението на думата „госпожа“. Константин Иречек пише през 1880 г. в дневника си:
„Първата госпожа била мадам Филаретова,
и до днес я знаят по цяла София като Госпожата. Мислили, че това е нейното име“.
Кирил Божилов, автор на книгата „Първи българки“ обяснява, че става дума за общественичката Йорданка Филаретова, съпруга на основателя на първото девическо училище в София – Сава Филаретов. Наричана била „госпожата“, тъй като била единствената жена, която вместо забрадка носела шапка.
Така у нас, подобно на случая с госпожата, сме разбрали и недоразбрали за феминизма. Феноменът например жена да говори за правата, стереотипите или недооценяването на жените, не е нещо ново и не е задължително феминизъм. Съвременен пример е жената на Цветан Тодоров, Нанси Хюстън, посветила се на изследвания върху женската съдба, майчинството, „творчество-майчинство“ и свързаните с тях стереотипи и проблеми, които съществуват и в нашето общество. В книгата „Дневник на сътворението“ тя се спира върху темата „жена-бит“, „мъж-дух“ – луксозна тема у нас. Феминизмът, не само у нас, има вкоравяла негативна конотация и повечето жени с умерени възгледи дори избягват да наричат убежденията си така, за да не са обект на посмешище. Защото жената е
най-лесната плячка за осмиване,
във всичките й небалансирани състояния. Образът на пияната жена, гневната жена, нервната жена, лудата жена, наконтената, занемарената, „бг майката“, кариеристката, домакинята, старата или остаряваща, грозната или красивата, недостатъчно красивата. Глупавата жена, а и умната.
Има една загадка, но да чукнем на дърво тези жени да не попадат на дръвника на общественото мнение – как така, за разлика от хомосексуалните мъже, жени с хомосексуална ориентация не са сериозен обект на подигравки? Иначе, дори и на мъжете интелектуалци им харесва да иронизират феминизма – представата за феминистката е като за особа с яростен поглед, избиваща комплекси чрез ругатни към мъже. Много хора не знаят дефиницията за феминист, но бързо залепят етикет към определена дискусия и така (разбира се) затварят темата. У нас темата е пипкава, тъй като не говорим за масово погазване на права например, но това не значи, че няма място за напредък.
Навсякъде дискусиите за жените са с важно значение за всички. Така едно общество расте и се предпазва от назадничавост. В Турция интелектуалки се противопоставят, и на академично ниво, на патриархалната реторика на Ердоган за мястото на жените. Ердоган смята, че ролята на жените се свежда едва ли не единствено върху раждането. От друга страна, неслучайно в държави, които са напред в социално отношение, свобода на речта и въздържане от реч на омразата (поне субективно изглеждат по-напреднали), като Франция, жените пишат със самочувствие „женски“ изследвания. Те имат възможност да се вгледат в себе си и около себе си. Защото са по-самоуверени, по-свободолюбиви и не се страхуват, че ще им лепнат така ужасния етикет „феминистка“.
Днешният Софийски университет е създаден през 1889 г. В първия записан курс не фигурира нито една жена. Жени са приети там
едва през 1901 г.
Явно е имало обществен натиск, за да отстъпят вкоравелите нрави, тъй като в първия смесен випуск се записват цели 16 жени. У нас преди това не е било възможно жени да учат в България, въпреки че е имало студентки в чужбина. За промяна не помага колективният иск на група учителки до парламента и до тогавашното министерство на просвещението, който е отхвърлен. Странно е, че българското общество не е позволявало за известен период на жените да учат у нас, но е ценяло изучените жени. За малкото учителки у нас след Освобождението се казва, че са били разграбени като „топъл хляб“.
Разликата в години при отварянето на висшите учебни заведения в различните страни е впрочем интересна. През този динамичен период 26 или 34 години разлика са много. През 1875 г. в Дания например са приети първите жени в университет; 1873 г. – в САЩ; 1869 г. – Русия; 1868 – Хърватия и т.н. В Румъния – през 1865 г. или цели 36 години по-рано от нас! Да, наистина, трябва да се има предвид, че освобождението на България става през 1878 г.
Кой е по-„умен“ и по-успешен ли? Защо в определени области все още има малко пробили жени? Вечният наивен въпрос… А представете си само какво ще стане, ако се намесят още полове. Съвременни изследвания нямат отговор кой е по-„умният“ пол, т.е. отговор няма. Според невролозите Сандра Амод и Сам Уонг емпирични опити сочат, че има тенденция мъжете да се представят едновременно най-добре и най-зле на определени тестове, а жените често гравитират около средината, независимо дали ще я наречем златна или не.
Остава надеждата, че някога ще спрем да лепим етикети и ще откъртим старите, които обаче вече са се превърнали в тухлени стени. А за това си е нужна много сериозна работа по демонтиране. Междувременно, българските интелектуалки, българските жени като цяло, ще си остават като цяло все недотам някак оценени. И накрая, нека бъдем обективни (защото, нали не сме феминисти!). В общество, в което жените са недооценени, и мъжете също страдат хронично от стереотипи и недооценяване, типичното послание: „Дръж се! Мъж си – търпи!“ също има социална, емоционална и т.н. цена.
През 70-те години в САЩ започва яростен дебат по повод това, че в оркестрите има главно мъже. Води се дори спор могат ли жените да са толкова добри музиканти, колкото мъжете. По това време феминистки успяват да убедят американски диригенти да провеждат прослушвания на участници, скрити зад параван, за да не се разбере пола им. Резултатът – повече назначени жени в оркестрите.