Новите месии – Борис Джонсън и Джон Болтън: Руснаци от всички страни съединявайте се!
Мустакатият ураган
(Продължение виж тук първа част за Борис Джонсън, британският външен министър)
За 8 години работа в централата на ООН в Ню Йорк пред очите ми се смениха 8 американски посланици. Познавах добре повечето от тях. Най-колоритният и богат на идеи беше Ричард Холбрук. Най-спокойният и с невероятен баритон, когато говореше, беше Джон Данфорт. Най-сдържано елегантният – но ефективен – беше Джон Негропонте. Най-абразивният и нетърпящ възражение беше Джон Болтън. Именно него избра за съветник по националната сигурност президентът Тръмп (бел. ред. – длъжността е много отговорна в ейрархията на властта в САЩ, равностойна на външен министър и стратег на политиката на страната). В интервю за CBS бившият американски президент Джими Картър каза: „Джон Болтън като съветник по националната сигурност е най-лошата грешка на Тръмп”.
Имах удоволствието и честта да наблюдавам Болтън 2-3 пъти седмично в Съвета за сигурност на ООН през 2005. Без да получи одобрение от Сената, той беше назначен от президента Буш Младши по една специфична административна процедура, когато Конгресът беше временно прекъснал работата си. Болтън дойде с огромните си (като на Марк Твен) мустаци и крайно-консервативните си възгледи, с намерението да торпилира нормалната работа на ООН и да сложи световните дела в ред, както го виждаше той. Помня, че Кофи Анан и екипът му бяха ужасени от този избор, повечето чужди посланици очакваха бурен период в Съвета за сигурност, а акредитираните в ООН кореспонденти, и особено този на „Ню Йорк Таймс“ – започнаха да точат перата си, надушвайки политически кръвопролития. Така и стана, докато Болтън си подаде оставката в първите дни на 2006, знаейки, че Сенатът никога няма да го одобри на поста посланик в ООН.
За разлика от Борис Джонсън, Болтън произлиза от скромно семейство на американския пролетариат – майка му е домакиня, а баша му Джак е пожарникар. Умен и амбициозен, Джон не иска да хване маркуча и да гаси пожари в Балтимор (Мериленд), където е роден през 1948. Амбицията му е много по-голяма – да гаси световните пожари. Завършва право в престижния университет „Йейл“. Издига се почти светкавично в политиката и дипломацията, заемайки важни правителствену и не-дотам правителствени постове, в това число и в Американската оръжейна асоциация (НРА). Служи в Държавния департамент. Гъвкав и предвидлив, през 1969, в очакване на повиквателна за войната във Виетнам, Болтън (за разлика от бившия Държавен секретар Джон Кери) се записва да служи у дома в Националната гвардия на Мериленд, което му спестява призовката. По-късно Болтън пише:“Признавам, че нямах никакво желание да умра в някое оризище в Югоизточна Азия…“ Вероятно оттук започват и патриотичните му пориви.
Ястреб и перде
Гамата от дипломатически инициативи на пожарникарския син е богата: през 2001 г успява да провали Международната дипломатическа конференция в Женева за биологическите оръжия, свикана за да подкрепи предложението на ООН за всеобщо приемане на Конвенцията за биологическите оръжия на ООН от 1972 г. Интересното в случая е, че тази Конвенция предвижда задължителна проверка на място във всички депа и складове за подобни оръжия във всички страни, които са я ратифицирали. Според амбициозния дипломат, който надушва нещо в тази работа, Конвенцията не е изгодна за неговата страна и той буквално торпилира конференцията в Женева. Другата му голяма дипломатическа победа е когато успява да измъкне страната си от задължителните клаузи на Международния съд (ICC) в Хага, осигурявайки специална защита на американските войници от преследване срещу евентуални военни престъпления на територията на трети страни, чрез сключване на двустранни споразумения с над 100 държави. Наистина абсолютен дипломатически успех, въпреки гримасите в много приятелски столици. От този ден нататък мнозина считат Болтън за най-ефективния съвременен американски дипломат, а денят, в който САЩ получават „специален статут“ в ICC, Болтън смята за на-щастливия в живота си.
Много хора обаче както в родината му, така и извън нея, го намират за груб, арогантен, безпардонен и нещо, което у нас деликатно се нарича „перде“. Колегите му го обвиняват, че не се подчинява на никаква дисциплина и субординация, криейки навремето важна информация от шефа си ген. Колин Пауъл, тогава държавен секретар. Американски медии разкриват, че именно Болтън стои зад идеята да се пусне в пространството информацията, че Саддам Хюсеин е купувал уран от Нигер с цел да произведе оръжия за масово унищожение. Това не беше потвърдено по-късно от разследването на специалистите. На мушката му бяха още Куба, Иран и особено напоследък Северна Корея, за която Болтън казваше, че може да бъде наказана с ядрен ритник, за ужас на правителствата в Япония и Южна Корея…. Сега, в новото си амплоа на Съветник по националната сигурност на Тръмп той се очаква да диктува умиротворяването на района и озаптяването на Ким Трети. Съмишленик на Борис Джонсън, Болтън е твърд евроскептик и привърженик на Брекзит. Философията на този наричан от колегите си „войнолюбив ястреб“ е отразена в мнението му за ООН: „…Няма такова нещо като ООН. Има международна общност, която понякога може да бъде водена от единствената останала в света реална сила – САЩ – и то когато това отговаря на интересите й.“ „Вот так”, както би казал Андрей Андреевич Громико, известен още като „Мистър НЕТ“ (бел. ред. – биишият дългогодишен външен министър на СССР).
Колкото до „хладния ум, чистите ръце и горещото сърце“ – това важи не само за един известен поляк, близък на Владимир Илич (но не Рамирес Санчес). Полякът Феликс Едмундович Дзержински (бел. ред. – основателят и пръв шеф на НКВД в болшевишка Русия, тогавашното МВР) ще ви каже, че всички велики сили, от Римската империя до днес – си имат своите „рицари на плаща и кинжала“, както казваше един бивш кореспондент на „Работническо дело“ в Ню Йорк. Ако не вярвате, please отворете сайта на „Ню Йорк Таймс“ и вижте статията на Ричард Бетс за книгата на кореспондента на вестника Стийвън Кинцър „Свалянето“ (от власт, превратите). Там се казва, че от преврата в Хаваите през 1893 до Саддам Хюсеин през 2003 великата сила е свалила 14 чужди правителства за 110 години, в това число Рафаел Трухильо в Доминиканската република и Алиенде в Чили (1973). Други велики сили може да са свалили и повече…. Май всички те го правят. Колегата (бивш) Борис Джонсън може да ни каже повече, защото е работил в елитни имперски вестници.
Или пък отгърнете пак страниците на „Ню Йорк Таймс“ от 17 февруари тази година и ше видите статията на Скот Шейн „Русия не е единствената, която се меси в чужди избори. И ние го правим.“ Следват подробности за деликатни операции в Чили, Никарагуа, Сърбия, Италия и т.н. Това е положението.
Епилог
„That’s the way it is“! „Това е положението!“, драги зрители, както обичаше да завършва предаванията си легендарният американски журналист (от „СBS Evening News“) Уолтър Кронкайт, мир на праха му. Заедно с колегите си Сиймор Хърш, Питър Дженингс, Том Брокау, Дан Радър, Дейвид Халбърстам, Питър Арнет и още дузина смелчаци, разчитащи на Първата поправка в американската Конституция, те поставиха ген. Уестморлънд, Ричард Никсън и останалата „пасмина“ (извинете за израза, цитат е) на колене и приключиха войната във Виетнам.
Ако има някакъв урок от това време, той е, че на политиците и генералите НЕ трябва да се вярва. Или поне на повечето от тях. Нашият мир и оцеляването ни днес зависи до голяма степен от хора като Владимир Путин, Доналд Тръмп, Ким Трети и особено на Борис Джонсън и Джон Болтън. Последните двама сега „задават тона“.
Това неминуемо доведе – ако питате мен – до зашеметяващата изборна победа на Путин. И до „Руснаци и русофили от всички страни – съединявайте се!”
Колкото до парадоксите: някога Съветският съюз имаше дипломати-хардлайнери като Громико (Андрей Андреевич) и екипа му. А американците имаха брилянтни и фини дипломати като Адлай Стивънсън (посланик в ООН по времето на Кенеди) и Хенри Кисинджър, с необятните си знания и професионална повратливост, успял да намери общ език както с Китай на Мао, така и с Москва на Брежнев. Сега д-р Тръмп ни предлага Джон Болтън, а Тереза Мей – Борис Джонсън. Прогрес ли е, регрес ли е, скоро ще разберем.
Може би именно затова Илън Мъск, третият мъж от началния абзац на тази статия, стоящ досега в сянка – реши да търси живот на Марс и за всеки случай изпрати личната си „Тесла“ там, горе….