Майло Янопулос и „Опасен“ – запознайте се със суперзлодея на интернет

Майло Янопулос, eдно от най-смайващите проявления на интернет и социалните мрежи, професионален трол и смутител на статуквото. Говорител на алт-дясното, открит поддръжник на Доналд Тръмп, смел противник на съвременния фанатичен феминизъм, на заплахата от исляма, на либералното смирение пред агресията.

Мразен неистово от всички големи медии, обожаван от хората, на които им е писнало от лицемерната политическа коректност и самоналожените ограничения на свободното изразяване. Набеждаван е систематично за сексист, женомразец, самоомразен хомофоб, самоомразен антисемит, ислямофоб, трансфоб, расист, фашист, бял супремасист, нацист, педофил и какво ли още не.

Но когато го зачетете в „Опасен“ (Сиела, превод Борислав Стефанов), може би ще откриете, че Майло Янопулос е просто един разумен човек в полудял, устремен към собственото си страхливо самоубийство свят. И че може би има нужда от такива като него, които да крещят, че царят е гол. Следва откъс от книгата.

Казвам се Майло и тази книга ще ви разкаже как станах това, което Америка познава като „най-разкошния суперзлодей в интернет“ и „опасния педал“.

Ако Марая Кери прави секс с Патрик Бейтман  и отрочето им зачете „За свободата“ на Джон Стюарт Мил, и прояви желание да разфасова свещени крави, това ще е много близо до мен.

Аз съм подпалвач и размирник, който започна като малко известен британски блогър за техника и се прочу като един от най-търсените говорители в кампусите  в Америка. Видът на скъпите ми обувки и изрусени кичури и звукът на смеха ми, отекващ по университетските поляни, накара професори, журналисти, режисьори, активисти и музиканти да осъзнаят нещо, което никой либерал в Америка не разбира от доста време насам: чувствата не са по-силни от фактите.

Критиците ми ме мразят, защото не могат да ме победят. Казват, че съм отговорен за действията на други хора. Когато някой анонимен нежелан нападне някоя знаменитост в Туитър, обвиняват мен.

Поддръжниците ми ме виждат такъв, какъвто съм: критичен глас в отпора срещу политическата коректност и фундаменталист на свободното слово, защитаващ правото на хората да се изразяват както пожелаят. Младите консерватори и либертарианци реагират на думите ми, защото казвам нещата, които им се иска те да можеха да кажат.

Пакостниците ме обичат, но често само тайно, защото ги е страх от репресивни мерки. Знам какво е и ги разбирам. Свят ще ви се завие, ако видите имената във входящата ми поща, които включват известни холивудски актьори, рапъри, риалити звезди, писатели, продуценти и инвеститори. Ето един як номер: ако искате да разберете дали любимата ви знаменитост е републиканец, потърсете в Гугъл дали говори за политика. Ако отговорът е не, значи да – републиканец е.

Аз го възприемам така – играя ролята, която гейовете винаги са запълвали в цивилизованото общество: изпитвам последните граници на приемливото. Социалните и религиозните убеждения, които представлявам, не се вписват в нормите на нихилизма и самомнението, които борците за социална справедливост (БСС) и прогресивните пробутват от 60-те години насам. Но тези убеждения освободиха и мен, и армията ми от фенове.
Аз съм заплаха, защото не принадлежа на никого. Не съм обвързан.

Това им е много неприятно.

Съдейки по вида, дрехите и поведението ми, би трябвало да имам безопасни феминистки мнения като за по Ем Ти Ви. Но не е така.

Аз съм манекенчето от подземния свят.

Всички социални табута на последните петнайсет години са дошли от прогресивното ляво. Те са една отвратително грозна армия от порицатели, които искат да ти кажат как да се държиш. Либертарианците и консерваторите са новата контракултура.
На либералите това също им е много неприятно.

Цялата ми причина да напиша тази книга е страховитата врява сред социалните, онлайн и печатните медии след обявяването ѝ. Въпреки че беше обявена между Коледа и Нова година, когато по-голямата част от света беше в почивка, огънят започна да се сипе незабавно. Аз съм свикнал с такава жега. Но бившите ми издатели „Саймън & Шустър“ се парализираха от нея. Много от това, което се изля по мой адрес след обявяването, бяха обичайните лъжи, с които съм се занимавал. Но дори аз се изненадах от мащаба на тази яростна атака. „Чикаго Ревю ъф Букс“ показно заявиха, че няма да рецензират друга книга, публикувана от „Саймън & Шустър“, заради „Опасен“.

Не мисля, че има нещо особено възмутително в тази книга. Но ако се вярва на пресата, излиза, че това е най-обидното публикувано нещо след „Ако го бях направил“ на О Джей Симпсън.

От какво толкова ги е страх?

Не е заради възмутителното ми поведение, нито заради подигравките ми с идеологии, които днес се считат за най-святото в Америка, нито дори заради пристрастеността ми към неудобните истини. Истинският страх на статуквото е, че тази книга дълбоко ще повлияе на читателите, особено на младите хора. По-точно ги е страх, че младите хора в епицентъра на политическата коректност в американските университети ще започнат да се съмняват в натрапените им идеологии благодарение на книгата, която държите в ръце.

Възгледите ми изобщо не са толкова крайни или „пълни с омраза“, колкото противниците ми престорено ги изкарват. Вярвам в свободата на словото, свободата на стила на живот – както за либерали хедонисти, така и за традиционни консерватори – и в това, че фактите са с предимство пред чувствата. Ако искате бял национализъм, ходете да слушате Ричард Спенсър . Аз съм консервативният Лени Брус, намирам границите и ги изнасилвам пред вас. (Ако Лени Брус можеше да види какви скучни превземки се водят „противоречиви комици“ днес, щеше пак да предозира.)

Политическата коректност беше един особен начин да мислиш и да говориш така, че да покажеш на всички наоколо какъв добър човек си. Приятелите ти либерали може да не знаят нищо за теб, но ще разберат, че си добродетелен човек, защото си употребил термина „недокументиран американец“ вместо „незаконен имигрант“.

Новият модел политическа коректност, популярен в колежите и социалните медии, е идеята, че не бива да съществува каквато и да било реч, която директно оспорва политически коректните идеи. Колежанските ревльовци и професорите, които ги дундуркат, не могат да си представят как така ще ми е позволено да говоря в кампуса им.
Либералите определят всяка реч, която не харесват, като „реч на омразата“. Този термин вече е разтеглен толкова широко, че е изгубил всякакъв смисъл. Изпълнителният директор на „Саймън & Шустър“ Каролин Рейди пусна смехотворно неясно изявление, че книгата ми няма да съдържа никаква „реч на омразата“. Поисках някакви по-точни указания как се определя речта на омразата, но такива не съществуват. Положението е: „Ще я позная, когато я видя“.

Адам Морган, редакторът на „Чикаго Ревю ъф Букс“, написа в „Гардиън“, че книгата ми можело да вдъхнови хората да извършват терористични действия и посочи Омар Матин  и Дилан Руф  като примери.

Това е една много особена лудост от страна на Морган – изнесох реч за опасността от исляма на няколко крачки от мястото на кръвопролитието на Матин. А Дилан Руф заедно с всички останали истински нацисти ме мрази също толкова, колкото и онова лайно Матин щеше да ме мрази, ако не беше зает да гори в ада. За Бога, аз съм евреин педал, който обича черни момчета! Що за малоумна логика е това, особено от човек, чиято работа е да пише за книги?

Практикуващите новата политическа коректност не са приспособени за свят, в който отделните хора могат да са несъгласни с това, което се приема за правилни мисли.

Разчитат на заглушаване на опозицията с истерия, вместо да спечелят с по-добри идеи. Ако до момента, в който четете това, няма статия във водещ медиен източник, която да сравнява тази книга с „Моята борба“, спокойно – скоро ще има. И точно затова тази книга е толкова важна. Целенасочено или непреднамерено, сега съществува поколение американци, което се ужасява от критичното мислене.

Свободата на словото е най-съкровеното право в Америка и то съдържа свободата да не си съгласен. Аз не съм някой типичен консервативен коментатор. Най-малкото, че стилът ми е малко по-различен. Ако не похарча поне 5000 долара в „Нейман Маркъс“, ще ми е много трудно да напиша повече от 500 думи. Аз съм като За За Габор  на политическия дискурс.
Но казвам истината. И това ме направи популярен.

Политическата коректност е димна завеса. В съвременната ни култура полагаме усилия да изглеждаме „безобидни“ (аз не, затова и тъкмо аз пиша тази книга). Предпазливи сме. Но това съществуване е противно на инстинктивната ни склонност към гняв и анархия. Всеки изпитва тези неща от време на време. Когато са потиснати, могат да се случат ужасни неща – например масово убийство. Колкото повече време прекарваш в опити да укротиш звяра, толкова по-силен става той. Рано или късно нямаме друг избор, освен да се поддадем на човешката си природа.

Следващият, който стреля в някое американско училище, няма да е фен на Майло. Ще е някой от горките дезинформирани протестиращи с обица на носа, които държат плакати с надпис „СТИГА ВЕЧЕ ОМРАЗА!“. В хитовия ми подкаст канадският писател Алекс Каземи предрече, че ядосаните лесбийки ще започнат да стрелят в училищата. Мисля, че е напълно прав.

Ако искаме да спечелим културната война, трябва да се борим упорито и адски много да се забавляваме, докато го правим. От това зависят телата и душите на американската младеж.

В следващите страници ще ви науча как да вдигате такава олелия като мен в защита на най-важното право, което имаме в Америка – правото да мислиш, правиш, казваш и бъдеш каквото си искаш. Много бързо приех американския метод да говориш свободно и без извинение и да поставяш фактите, веселбата и разкоша пред чувствата.

Девизът ми е смях и война. Четете и ще разберете как можете да станете също толкова ужасяващи за силите на политическата коректност и социалната справедливост, колкото съм и аз. И дори няма нужда да обръщате резбата.