Анжел Вагенщайн: Сценаристът е съмнителна персона
Анжел Вагенщайн (Джеки) е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в 5 държави. Филмът по негов сценарий „Звезди“, заснет през 1959 г. от режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Сред най-известните му произведения са сценариите на филмите „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, „След края на света“.
Бил е партизанин, ръководител на бойна група, има смъртна присъда от съда на Царство България. Офицер е на френския „Орден за заслуги”, основан от президента Шарл дьо Гол след Втората световна война като награда за принос в антифашистката съпротива.
През последните години се посвещава на литературата и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ (ИК „Колибри), преведени и издадени в цяла Европа и САЩ. Преди 1989 г. става член на Комитета за защита на гр. Русе, който е зародиш на опозиционните движения в онова време. Лауреат е на международни държавни и литературни награди, сред които международната годишна награда на парижката Сорбона за романа „Далеч от Толедо”, Европейската награда за литература „Жан Моне” за романа „Сбогом, Шанхай”.
– Г-н Вагенщайн, по политически причини семейството ви се изселва във Франция, когато сте бил дете. В едно свое интервю казвате: „ Имал съм съдба на дете на емигранти. Семейството ми беше аутсайдер, без никакви права във Франция – люлката на Европейската революция.” Този период ли определи насоката на живота ви?
– Не бих казал, че точно този период. Бях твърде малък, за да осъзнавам проблемите, тяхната дълбочина и усилията да бъдат разрешавани. Но трябва да кажа, че се намирах под силното влияние на баща си и майка си. Баща ми по онова време направи опит да отиде в Испания, за да се бие в защита на Испанската република.
Казвам всичко това, за да разберете, че не детството определя този тип нагласа. Някъде на 14-15 годишна възраст, доста спонтанно започнах да се включвам в нелегалната дейност – Работнически младежки съюз. За мене и досега РМС си остава: „Празникът на моята младост”, защото това беше едно много чисто, много честно, не омацано с пресметливост движение. Ако се отворят страниците на нашата история, ще се види, че 2/3 от падналите в борбата против фашизма бяха ремсисти. И това беше времето, когато според мен се оформих политически и струва ми се необратимо. Тогава се насочих към този тип мислене, как да го нарека, може би най-правилно е „възбудено социално мислене”.
Разбира се, много неща се промениха, а с тях и хората. Много неща премислих. Много илюзии ми станаха ясни. Преживях заедно с всички мои връстници и заблуди, и красиви моменти, и спадове. Преглъщахме горчиви лъжи. Но главното, което остана в мен, е носталгията по едно по-добро човечество, по един по-добър свят, в който да няма толкова много бедни и толкова много безсрамно богати. Питам се дали някога ще дойде време хората да мислят по-малко за пари и повече да се вълнуват от духовните ценности на битието?
– На 16 години се включвате в антифашистката борба, ставате член на РМС, заловен сте при бойна акция и осъден на смърт. Защо ви осъдиха на смърт и кое спаси живота ви?
– По време на Втората световна война структурите на РМС преминаха в нелегалност и се създадоха т.нар. „бойни групи”, които имаха за цел да саботират уюта, в който хитлеристките войски се намираха в България. Бях ръководител на една такава бойна група. Тази група стана легендарна с това, че опожари огромен германски военен склад. Беше зимата между 1941-42 година. Германците се бяха окопали под Москва, потънали в снеговете. И тогава ние опожарихме склад, в който имаше 37 000 комплекта (това го знам от полицейските протоколи) – обувки, кожуси, гащеризони, произведени в България – два дни преди да бъдат изпратени на Източния фронт. Полицията не можа да открие причинителите. И наум не им идваше, че това са 16-17 годишни копелдаци. Полицейският протокол бе упоменал, че това е голяма въоръжена акция на отлично организирана терористична група, а ние бяхме почти самодейци, но с плам и въображение, така че свършихме работа.
По-късно, когато в България влезе в сила т.нар. Закон за защита на нацията, се създадоха групи за принудителен еврейски труд. Всички мъже от 18 до 60 години трябваше от най-ранна пролет до най-късна есен да отдават безплатен труд по лагерите. 28 000 евреи бяха изселени от София и живееха по 2-3 семейства в стаичка – без право да упражняват професия, без право да ходят до центъра на града. Всички бяха длъжни да носят жълти звезди. Имаше полицейски час и само 2 часа се позволяваше да излязат от домовете си на покупки и то само в рамките на махалата, в която живееха. По това време аз се намирах в един лагер в Македония, от който успях да избягам и отидох при партизаните. При една акция в София стана тежък провал- имаше убит, а аз бях арестуван и осъден на смърт. Как оцелях? Главно поради два фактора:
Единият е, че точно по времето, когато излязох от Дирекцията на полицията -след страховити инквизиции, целият изранен и изпочупен – и бях прехвърлен в Централния затвор – точно тогава станаха големите бомбардировки над София. Три бомби попаднаха и в затвора и много от затворниците – политически и криминални – успяха да избягат. Принудиха се да евакуират затвора в Сливен. В сливенския затвор вече доста отдавна лежеше жена ми, осъдена още като девойче на 15 години. Съдбата отново ни събра там.
Тези бомбардировки забавиха всички процедури, обвинителни актове, правителството беше евакуирано в Чамкория, бяха прекъснати връзки… Всичко ставаше „слава Богу” бавно, много бавно и аз бях осъден на смърт вече към края, когато бъркотията в България беше вече много голяма. В Кайро се водеха тайни преговори с англичаните от българския представител Стойчо Мушанов – България да напусне Оста и да премине на другата страна или да обяви неутралитет. Но докато те приключат Съветската армия навлезе в България и ето ме тук жив в това кафене сега.
– Каква е според вас е ролята на Българската православна църква за спасяването на българските евреи през Втората световна война?
– Българската нация и Българската православна църква в това отношение – спасението на евреите, извършиха един достоен за разгласяване акт, уникален в Европа. Никоя друга църковна върхушка, никой висш църковен клир в Европа никъде не се е намесил в защита на евреите. Има обратна намеса – това е известно – от страна на Ватикана. България в това отношение е уникален случай.
Първо има един протокол на Светия синод на Българската православна църква (аз го имам в къщи), в който Светият синод единодушно гласува да се обърнат към царя категорично и остро и да искат да се прекрати това безчинство. А едно писмо на Софийския митрополит Стефан до Борис III буквално казва: „Борисе, с каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери. Не хвърляй петно върху челото на българския народ. Евреите са наши добри граждани. Не дръзвай да посягаш на живота им.”
За слава и чест на Българската православна църква!
По този повод, когато бях пълномощен министър във Виена, направих Кръгла маса и там беше поканен дядо Неофит, русенски митрополит и говорител на Светия синод – един висококултурен човек, който много достойно и много умно говори по този въпрос. Всичко, което каза, бе отразено не само във виенския, но и в европейския печат.
Особено бих искал да подчертая ролята на тогавашния Пловдивски митрополит и по-късно Патриарх на възстановената българска Патриаршия (1954 г.) – Негово високопреосвещенство Кирил.Товарните влакове вече димят на пловдивската гара, готови за депортацията на пловдивските евреи, когато дядо Кирил идва при тях и им казва: ”Ако вас ви вземат оттука, и аз ще дойда с вас.” И той сяда заедно с евреите, готов да замине с тях. Това е една много ярка страница от съдбата на евреите в България – пловдивският случай! Един много достоен митрополит, който казва: „И аз ще дойда с вас в лагера!”
Един наш голям журналист беше написал: „Каква е заслугата на цар Борис III за спасяването на българските евреи?”
По едно време искаха да изкарат, че той е спасил евреите, което е голяма заблуда и лъжа. Та този наш журналист пише: „Каква е неговата заслуга? Това, че умря навреме.”
След смъртта на Борис III такава каша и объркване настана в България; Англия вече размахваше пръст: „Внимавайте какво правите”, Съветската армия напредваше към границите на страната – така че всякаква опасност за депортация на евреите отпадна. Това е.
– Имате около 50 киносценария, реализирани в 5 държави и 8 телевизии, три романа, две пиеси. Как постигате тази изключителна работоспособност?
– Тази моя работоспособност е един мит. Де да бях толкова работоспособен. Просто съм се трудил. Годините са много и това, което съм успял да напиша, е съвсем естествено. В някои отношения имам високи постижения, имам спадове, имам провали.
Най-големият провал в моята кариера е свързан с най-големия режисьор на Западна Германия – Волфганг Щауде. Това е класик на голямото немско кино. С него двамата събрани – двамата велики – направихме ужасен филм.
Доста по-късно, след рухването на тоталитаризма, след като ни награби това, което сега условно наричаме демокрация, с всичките ми съмнения доколко това е демокрация, защото аз съм един от основателите на опозиционното движение. Доколко онова, в което живяхме беше социализъм, защото ние оспорвахме, че това не е онзи социализъм, за който умряха толкова много хора. Но и това не е онази демокрация, която ние толкова много искахме. Та тогава несъзнателно у мен се отприщиха задръжките – преди човек нямаше как да пише за някои неща, като например за съветските лагери.
Тогава написах „Петокнижие Исааково”, нарекох го трилогия, но литературният наблюдател на в.”Фигаро” оспори с много голямо основание наименованието трилогия и го нарече триптих. Той написа много голяма, хвалебствена статия. И в разговор с мен в кафене в Париж успя да ме накара да приема определението триптих, защото трите книги са три различни икони, свързани с една тема, но не и с едни и същи герои, които да преминават от книга в книга.
„Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо”, „Сбогом, Шанхай” – тука мога да кажа, че имам един наистина световен успех, който е сравним само с успеха на филма с Конрад Волф – „Звезди”, награден в Кан и с още 12 други награди.
Пътят ми е неравен, път на лутания, на търсения – нормален път.
Между другото част от енергията преди 1989 г. отиваше в хитруване. Как да надхитриш чиновниците, цензурата, идиотите в ЦК, уплашените бюрократи. Половината от енергията ти отиваше в хитруване и в крайна сметка не беше ясно кой кого е надхитрил.
– Последният ви филм е „След края на света” (1998 г.), филмова адаптация на романа „Далеч от Толедо” Кой е най-любимият, най-изстраданият ви филм?
– Най-трудният, най-сложният,най-изстраданият ми филм, взел много години от живота ми в издирване, в ровене по библиотеки, е „Борис I”. Той е в две серии и всяка серия е повече от един нормален филм. Първата серия е наречена „Покръстването”, а втората „Слово за буквите”. За мен това беше най-трудната задача. Щастлив съм, че в него Стефан Данаилов прояви висотата на актьорското си майсторство. Не само според мен, но и според критиката- това е най-добрата му роля.
„Борис I ”беше сложна, тежка, безумно скъпа продукция, която само при ония условия, когато нашето кино беше държавно и можеше да се вложат големи пари без ангажимент да се връщат – само тогава можеше да бъде направен. За мен този филм беше най-голямото ми кинематографично усилие. А най-сполучливото кинематографично усилие е „Звезди”. И колкото и да е парадоксално, докато за „Борис I” хвърлих почти три години от живота си, „Звезди” написах за една седмица и той е най-успешният ми филм. „Звезди” е продаден в 72 държави и е награден не само в Кан, а където и да се е появил (12 фестивала), е прибирал големите награди. Ако мога да кажа : Това е вдъхновеният ми филм.
– Споделяте, че триптихът „Петокнижие Исааково” ви носи повече морално удовлетворение от написаните и реализирани сценарни творби. Защо?
– Вижте, сценарият е изначалието на един филм. Аз не разбирам и до днес, след като проживях половин век в киното, как се появи този унизителен механизъм, при който създателят на сюжета става ”Господин Никой”! Ако човек напише пиеса и тя се поставя от най-големия режисьор – това е пиесата на еди кой си автор. Но при филма – прочетете внимателно цялата наша кинематографична история – се пише филм, например за последния ми филм, на режисьора Иван Ничев. А че това е роман от Анжел Вагенщайн, сценарий от Анжел Вагенщайн, който ги е износвал дълги години…
Ето защо литературната дейност, не сценарият, а печатният текст, ми носи по-голямо морално удовлетворение. Чел съм лекции по кинодраматургия както в България, така и в Бабелсберг и на всичките си студенти повтарям едно и също: „Заклевам ви, заклевам ви, не повтаряйте моята грешка. Не започвайте да се професионализирате като филмови сценаристи. Станете си нормални писатели. И след като станете – сами екранизирайте или си изберете кой да ви екранизира. Но нека кинодраматургията да бъде ваша любовница, а законна съпруга да бъде печатната литература.” И сега съм убеден, че така трябва, защото в киното сценаристът е съмнителна персона. Иска да се покаже, но режисьорът не му дава и го цапва по носа, за да го спре. Само един режисьор в живота ми говореше в множествено лице – Конрад Волф. Той поставяше сценариста наравно със себе си и казваше: „Ние с Джеки се стремяхме, ние искахме, нашето послание, нашите затруднения и т. н.” В България е точно обратното. Режисьорите казват: „Моето послание, моето намерение, моите търсения…”
Но ще дам пример с писателите Валери Петров и Николай Хайтов. Те запазиха своето литературно пространство непокътнато. Валери Петров не се отказа да пише поезия, а Николай Хайтов проза и пак създадоха велики сценарии: „На малкия остров” и „Рицар без броня” на Валери Петров и „Козият рог”, „Капитан Петко войвода”, „Мъжки времена” на Хайтов. Те никога не предадоха своята писателска територия. И който направи това – той е добрият писател.
След половин век в киното, днес ме знаят в света най-вече от последните няколко години, когато написах своите романи, преведени в Германия, Франция, Русия, САЩ, с предстоящи премиери в Испания, Италия, Израел, Чехия.
– Вашата дефиниция за истинската култура? Не намирате ли, че към момента освен лисата на достатъчно финансиране има и художествено-творческа криза?
– Истинската култура по принцип е некомерсиална. Доказателство за това е случващото се в България, където комерсиалната култура задуши буквално като с бурени свежите кълнове на младата посттоталитарна култура. Не бих искал да догматизирам, но в условията на този капитализъм, какъвто е в България, този тип либерализация – просто некомерсиалната култура няма как да оцелее. Културата се промъква мъчително между пазара и парите.
Според мене кризата в съвременното българско кино и изобщо в изкуството се дължи не само на липсата на пари, а и на една безпътица, на разпад на една ценностна система без тя да бъде заменена с друга ценностна система. Това е едно лутане в мъглявините на времето. Старото време си е отишло, но новото още не е дошло.
– Освен Конрад Волф, кои други велики хора имахте щастието да срещнете?
– Сега си мисля, че не мога да говоря за велики хора, а за достойни хора. Много са: освен Конрад Волф – Рангел Вълчанов – достоен човек, интелигентен; моят много добър приятел Валери Петров, Христо Ганев (сценарист и режисьор), хайде да не ги изброявам всичките. Но в България има много стойностни хора. И аз съм наистина щастлив, че съм ги срещал, сближавали сме се и сме работили заедно.
– Жестокостта на нацизма в по-широк план не е ли част от жестокостта на големи групи хора и днес?
– Разбира се, че е част, но има степени на жестокост. Има степени на обхват на широки маси, жертви на тази жестокост.
Не бих казал, че сме много добри във войната в Ирак, Виетнам и Чечня, Афганистан. Те не са лишени от жестокост. Но когато се говори за нацистка жестокост, съзнателно унищожаване на цели народи – това и до днес е непостижимо за моя ум. Онова болно време беше време, когато човек се срещаше, сблъскваше с един непонятно жесток свят, много организиран, стоманено организиран, който имаше една цел: да унищожава. С ликвидирането на този свят жестокостта не изчезна. Тя е била и преди нацизма, съществува и сега. Но онова беше небивала в историята на човечеството жестокост. Радвам се, че я няма в момента.
– Вие сте непримирим атеист, а сте с еврейска харизма. Цитирате често Еклисиаста: „Защото, голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание – трупа тъга.” Но не изглеждате тъжен човек… Какво се случва вътре във вас?
– Първо аз съм много убеден, непримирим атеист. Познавам доста точно казусите и на юдаизма, и на християнството, и отчасти на будизма. Според мен това са велики постижения на човешката мисъл, на човешкото мечтание да достигне звездите. Който вярва – за него има Бог, който не вярва – за него няма. Според мен спорът дали има или няма Бог е безсмислен. Човек сам избира в какво да вярва и в кой храм да ходи.
Моят път към храма е едно мечтано, отдавна мечтано от човечеството общество на справедливостта, на братството, на добрата воля.
– И накрая, какво бихте казал на бедните българи (у нас и в чужбина), на бедните евреи, на бедните хора по света?
– Горе главата! И когато се случват събития, да се участва активно в тях. Това, което най-много ме отчайва например в България, е апатията на обществото. Няма нищо по-убийствено нещо от апатията на едно общество. Горе главата и активност!