Анжел Вагенщайн: Сценаристът е съмнителна персона

снимка: в. „Дума“

Анжел Вагенщайн (Джеки) е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в 5 държави. Филмът по негов сценарий „Звезди“, заснет през 1959 г. от режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Сред най-известните му произведения са сценариите на филмите „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, „След края на света“.

Бил е партизанин, ръководител на бойна група, има смъртна присъда от съда на Царство България. Офицер е на френския „Орден за заслуги”, основан от президента Шарл дьо Гол след Втората световна война като награда за принос в антифашистката съпротива.
През последните години се посвещава на литературата и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ (ИК „Колибри), преведени и издадени в цяла Европа и САЩ. Преди 1989 г. става член на Комитета за защита на гр. Русе, който е зародиш на опозиционните движения в онова време. Лауреат е на международни държавни и литературни награди, сред които международната годишна награда на парижката Сорбона за романа „Далеч от Толедо”, Европейската награда за литература „Жан Моне” за романа „Сбогом, Шанхай”.
– Г-н Вагенщайн, по политически причини семейството ви се изселва във Франция, когато сте бил дете. В едно свое интервю казвате: „ Имал съм съдба на дете на емигранти. Семейството ми беше аутсайдер, без никакви права във Франция – люлката на Европейската революция.” Този период ли определи насоката на живота ви?

– Не бих казал, че точно този период. Бях твърде малък, за да осъзнавам проблемите, тяхната дълбочина и усилията да бъдат разрешавани. Но трябва да кажа, че се намирах под силното влияние на баща си и майка си. Баща ми по онова време направи опит да отиде в Испания, за да се бие в защита на Испанската република.
Казвам всичко това, за да разберете, че не детството определя този тип нагласа. Някъде на 14-15 годишна възраст, доста спонтанно започнах да се включвам в нелегалната дейност – Работнически младежки съюз. За мене и досега РМС си остава: „Празникът на моята младост”, защото това беше едно много чисто, много честно, не омацано с пресметливост движение. Ако се отворят страниците на нашата история, ще се види, че 2/3 от падналите в борбата против фашизма бяха ремсисти. И това беше времето, когато според мен се оформих политически и струва ми се необратимо. Тогава се насочих към този тип мислене, как да го нарека, може би най-правилно е „възбудено социално мислене”.
Разбира се, много неща се промениха, а с тях и хората. Много неща премислих. Много илюзии ми станаха ясни. Преживях заедно с всички мои връстници и заблуди, и красиви моменти, и спадове. Преглъщахме горчиви лъжи. Но главното, което остана в мен, е носталгията по едно по-добро човечество, по един по-добър свят, в който да няма толкова много бедни и толкова много безсрамно богати. Питам се дали някога ще дойде време хората да мислят по-малко за пари и повече да се вълнуват от духовните ценности на битието?

Портрет на Анжел Вагенщайн от френския фотограф Оливие Ролер

– На 16 години се включвате в антифашистката борба, ставате член на РМС, заловен сте при бойна акция и осъден на смърт. Защо ви осъдиха на смърт и кое спаси живота ви?

– По време на Втората световна война структурите на РМС преминаха в нелегалност и се създадоха т.нар. „бойни групи”, които имаха за цел да саботират уюта, в който хитлеристките войски се намираха в България. Бях ръководител на една такава бойна група. Тази група стана легендарна с това, че опожари огромен германски военен склад. Беше зимата между 1941-42 година. Германците се бяха окопали под Москва, потънали в снеговете. И тогава ние опожарихме склад, в който имаше 37 000 комплекта (това го знам от полицейските протоколи) – обувки, кожуси, гащеризони, произведени в България – два дни преди да бъдат изпратени на Източния фронт. Полицията не можа да открие причинителите. И наум не им идваше, че това са 16-17 годишни копелдаци. Полицейският протокол бе упоменал, че това е голяма въоръжена акция на отлично организирана терористична група, а ние бяхме почти самодейци, но с плам и въображение, така че свършихме работа.
По-късно, когато в България влезе в сила т.нар. Закон за защита на нацията, се създадоха групи за принудителен еврейски труд. Всички мъже от 18 до 60 години трябваше от най-ранна пролет до най-късна есен да отдават безплатен труд по лагерите. 28 000 евреи бяха изселени от София и живееха по 2-3 семейства в стаичка – без право да упражняват професия, без право да ходят до центъра на града. Всички бяха длъжни да носят жълти звезди. Имаше полицейски час и само 2 часа се позволяваше да излязат от домовете си на покупки и то само в рамките на махалата, в която живееха. По това време аз се намирах в един лагер в Македония, от който успях да избягам и отидох при партизаните. При една акция в София стана тежък провал- имаше убит, а аз бях арестуван и осъден на смърт. Как оцелях? Главно поради два фактора:
Единият е, че точно по времето, когато излязох от Дирекцията на полицията -след страховити инквизиции, целият изранен и изпочупен – и бях прехвърлен в Централния затвор – точно тогава станаха големите бомбардировки над София. Три бомби попаднаха и в затвора и много от затворниците – политически и криминални – успяха да избягат. Принудиха се да евакуират затвора в Сливен. В сливенския затвор вече доста отдавна лежеше жена ми, осъдена още като девойче на 15 години. Съдбата отново ни събра там.

Кадър от филма „Звезди“ (1959 г.)

Тези бомбардировки забавиха всички процедури, обвинителни актове, правителството беше евакуирано в Чамкория, бяха прекъснати връзки… Всичко ставаше „слава Богу” бавно, много бавно и аз бях осъден на смърт вече към края, когато бъркотията в България беше вече много голяма. В Кайро се водеха тайни преговори с англичаните от българския представител Стойчо Мушанов – България да напусне Оста и да премине на другата страна или да обяви неутралитет. Но докато те приключат Съветската армия навлезе в България и ето ме тук жив в това кафене сега.

– Каква е според вас е ролята на Българската православна църква за спасяването на българските евреи през Втората световна война?

– Българската нация и Българската православна църква в това отношение – спасението на евреите, извършиха един достоен за разгласяване акт, уникален в Европа. Никоя друга църковна върхушка, никой висш църковен клир в Европа никъде не се е намесил в защита на евреите. Има обратна намеса – това е известно – от страна на Ватикана. България в това отношение е уникален случай.
Първо има един протокол на Светия синод на Българската православна църква (аз го имам в къщи), в който Светият синод единодушно гласува да се обърнат към царя категорично и остро и да искат да се прекрати това безчинство. А едно писмо на Софийския митрополит Стефан до Борис III буквално казва: „Борисе, с каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери. Не хвърляй петно върху челото на българския народ. Евреите са наши добри граждани. Не дръзвай да посягаш на живота им.”
За слава и чест на Българската православна църква!
По този повод, когато бях пълномощен министър във Виена, направих Кръгла маса и там беше поканен дядо Неофит, русенски митрополит и говорител на Светия синод – един висококултурен човек, който много достойно и много умно говори по този въпрос. Всичко, което каза, бе отразено не само във виенския, но и в европейския печат.
Особено бих искал да подчертая ролята на тогавашния Пловдивски митрополит и по-късно Патриарх на възстановената българска Патриаршия (1954 г.) – Негово високопреосвещенство Кирил.Товарните влакове вече димят на пловдивската гара, готови за депортацията на пловдивските евреи, когато дядо Кирил идва при тях и им казва: ”Ако вас ви вземат оттука, и аз ще дойда с вас.” И той сяда заедно с евреите, готов да замине с тях. Това е една много ярка страница от съдбата на евреите в България – пловдивският случай! Един много достоен митрополит, който казва: „И аз ще дойда с вас в лагера!”
Един наш голям журналист беше написал: „Каква е заслугата на цар Борис III за спасяването на българските евреи?”

Анжел Вагенщайн при получаването на наградата за сефарадска литература „Алберто Бенвенисте“, 2003 г. Снимка: sorbonne.fr

По едно време искаха да изкарат, че той е спасил евреите, което е голяма заблуда и лъжа. Та този наш журналист пише: „Каква е неговата заслуга? Това, че умря навреме.”
След смъртта на Борис III такава каша и объркване настана в България; Англия вече размахваше пръст: „Внимавайте какво правите”, Съветската армия напредваше към границите на страната – така че всякаква опасност за депортация на евреите отпадна. Това е.

– Имате около 50 киносценария, реализирани в 5 държави и 8 телевизии, три романа, две пиеси. Как постигате тази изключителна работоспособност?

– Тази моя работоспособност е един мит. Де да бях толкова работоспособен. Просто съм се трудил. Годините са много и това, което съм успял да напиша, е съвсем естествено. В някои отношения имам високи постижения, имам спадове, имам провали.
Най-големият провал в моята кариера е свързан с най-големия режисьор на Западна Германия – Волфганг Щауде. Това е класик на голямото немско кино. С него двамата събрани – двамата велики – направихме ужасен филм.
Доста по-късно, след рухването на тоталитаризма, след като ни награби това, което сега условно наричаме демокрация, с всичките ми съмнения доколко това е демокрация, защото аз съм един от основателите на опозиционното движение. Доколко онова, в което живяхме беше социализъм, защото ние оспорвахме, че това не е онзи социализъм, за който умряха толкова много хора. Но и това не е онази демокрация, която ние толкова много искахме. Та тогава несъзнателно у мен се отприщиха задръжките – преди човек нямаше как да пише за някои неща, като например за съветските лагери.

Тогава написах „Петокнижие Исааково”, нарекох го трилогия, но литературният наблюдател на в.”Фигаро” оспори с много голямо основание наименованието трилогия и го нарече триптих. Той написа много голяма, хвалебствена статия. И в разговор с мен в кафене в Париж успя да ме накара да приема определението триптих, защото трите книги са три различни икони, свързани с една тема, но не и с едни и същи герои, които да преминават от книга в книга.
„Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо”, „Сбогом, Шанхай” – тука мога да кажа, че имам един наистина световен успех, който е сравним само с успеха на филма с Конрад Волф – „Звезди”, награден в Кан и с още 12 други награди.
Пътят ми е неравен, път на лутания, на търсения – нормален път.
Между другото част от енергията преди 1989 г. отиваше в хитруване. Как да надхитриш чиновниците, цензурата, идиотите в ЦК, уплашените бюрократи. Половината от енергията ти отиваше в хитруване и в крайна сметка не беше ясно кой кого е надхитрил.

– Последният ви филм е „След края на света” (1998 г.), филмова адаптация на романа „Далеч от Толедо” Кой е най-любимият, най-изстраданият ви филм?

– Най-трудният, най-сложният,най-изстраданият ми филм, взел много години от живота ми в издирване, в ровене по библиотеки, е „Борис I”. Той е в две серии и всяка серия е повече от един нормален филм. Първата серия е наречена „Покръстването”, а втората „Слово за буквите”. За мен това беше най-трудната задача. Щастлив съм, че в него Стефан Данаилов прояви висотата на актьорското си майсторство. Не само според мен, но и според критиката- това е най-добрата му роля.
„Борис I ”беше сложна, тежка, безумно скъпа продукция, която само при ония условия, когато нашето кино беше държавно и можеше да се вложат големи пари без ангажимент да се връщат – само тогава можеше да бъде направен. За мен този филм беше най-голямото ми кинематографично усилие. А най-сполучливото кинематографично усилие е „Звезди”. И колкото и да е парадоксално, докато за „Борис I” хвърлих почти три години от живота си, „Звезди” написах за една седмица и той е най-успешният ми филм. „Звезди” е продаден в 72 държави и е награден не само в Кан, а където и да се е появил (12 фестивала), е прибирал големите награди. Ако мога да кажа : Това е вдъхновеният ми филм.

– Споделяте, че триптихът „Петокнижие Исааково” ви носи повече морално удовлетворение от написаните и реализирани сценарни творби. Защо?

– Вижте, сценарият е изначалието на един филм. Аз не разбирам и до днес, след като проживях половин век в киното, как се появи този унизителен механизъм, при който създателят на сюжета става ”Господин Никой”! Ако човек напише пиеса и тя се поставя от най-големия режисьор – това е пиесата на еди кой си автор. Но при филма – прочетете внимателно цялата наша кинематографична история – се пише филм, например за последния ми филм, на режисьора Иван Ничев. А че това е роман от Анжел Вагенщайн, сценарий от Анжел Вагенщайн, който ги е износвал дълги години…
Ето защо литературната дейност, не сценарият, а печатният текст, ми носи по-голямо морално удовлетворение. Чел съм лекции по кинодраматургия както в България, така и в Бабелсберг и на всичките си студенти повтарям едно и също: „Заклевам ви, заклевам ви, не повтаряйте моята грешка. Не започвайте да се професионализирате като филмови сценаристи. Станете си нормални писатели. И след като станете – сами екранизирайте или си изберете кой да ви екранизира. Но нека кинодраматургията да бъде ваша любовница, а законна съпруга да бъде печатната литература.” И сега съм убеден, че така трябва, защото в киното сценаристът е съмнителна персона. Иска да се покаже, но режисьорът не му дава и го цапва по носа, за да го спре. Само един режисьор в живота ми говореше в множествено лице – Конрад Волф. Той поставяше сценариста наравно със себе си и казваше: „Ние с Джеки се стремяхме, ние искахме, нашето послание, нашите затруднения и т. н.” В България е точно обратното. Режисьорите казват: „Моето послание, моето намерение, моите търсения…”
Но ще дам пример с писателите Валери Петров и Николай Хайтов. Те запазиха своето литературно пространство непокътнато. Валери Петров не се отказа да пише поезия, а Николай Хайтов проза и пак създадоха велики сценарии: „На малкия остров” и „Рицар без броня” на Валери Петров и „Козият рог”, „Капитан Петко войвода”, „Мъжки времена” на Хайтов. Те никога не предадоха своята писателска територия. И който направи това – той е добрият писател.
След половин век в киното, днес ме знаят в света най-вече от последните няколко години, когато написах своите романи, преведени в Германия, Франция, Русия, САЩ, с предстоящи премиери в Испания, Италия, Израел, Чехия.

– Вашата дефиниция за истинската култура? Не намирате ли, че към момента освен лисата на достатъчно финансиране има и художествено-творческа криза?

– Истинската култура по принцип е некомерсиална. Доказателство за това е случващото се в България, където комерсиалната култура задуши буквално като с бурени свежите кълнове на младата посттоталитарна култура. Не бих искал да догматизирам, но в условията на този капитализъм, какъвто е в България, този тип либерализация – просто некомерсиалната култура няма как да оцелее. Културата се промъква мъчително между пазара и парите.
Според мене кризата в съвременното българско кино и изобщо в изкуството се дължи не само на липсата на пари, а и на една безпътица, на разпад на една ценностна система без тя да бъде заменена с друга ценностна система. Това е едно лутане в мъглявините на времето. Старото време си е отишло, но новото още не е дошло.

– Освен Конрад Волф, кои други велики хора имахте щастието да срещнете?

– Сега си мисля, че не мога да говоря за велики хора, а за достойни хора. Много са: освен Конрад Волф – Рангел Вълчанов – достоен човек, интелигентен; моят много добър приятел Валери Петров, Христо Ганев (сценарист и режисьор), хайде да не ги изброявам всичките. Но в България има много стойностни хора. И аз съм наистина щастлив, че съм ги срещал, сближавали сме се и сме работили заедно.

– Жестокостта на нацизма в по-широк план не е ли част от жестокостта на големи групи хора и днес?

– Разбира се, че е част, но има степени на жестокост. Има степени на обхват на широки маси, жертви на тази жестокост.
Не бих казал, че сме много добри във войната в Ирак, Виетнам и Чечня, Афганистан. Те не са лишени от жестокост. Но когато се говори за нацистка жестокост, съзнателно унищожаване на цели народи – това и до днес е непостижимо за моя ум. Онова болно време беше време, когато човек се срещаше, сблъскваше с един непонятно жесток свят, много организиран, стоманено организиран, който имаше една цел: да унищожава. С ликвидирането на този свят жестокостта не изчезна. Тя е била и преди нацизма, съществува и сега. Но онова беше небивала в историята на човечеството жестокост. Радвам се, че я няма в момента.

– Вие сте непримирим атеист, а сте с еврейска харизма. Цитирате често Еклисиаста: „Защото, голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание – трупа тъга.” Но не изглеждате тъжен човек… Какво се случва вътре във вас?

– Първо аз съм много убеден, непримирим атеист. Познавам доста точно казусите и на юдаизма, и на християнството, и отчасти на будизма. Според мен това са велики постижения на човешката мисъл, на човешкото мечтание да достигне звездите. Който вярва – за него има Бог, който не вярва – за него няма. Според мен спорът дали има или няма Бог е безсмислен. Човек сам избира в какво да вярва и в кой храм да ходи.
Моят път към храма е едно мечтано, отдавна мечтано от човечеството общество на справедливостта, на братството, на добрата воля.

– И накрая, какво бихте казал на бедните българи (у нас и в чужбина), на бедните евреи, на бедните хора по света?

– Горе главата! И когато се случват събития, да се участва активно в тях. Това, което най-много ме отчайва например в България, е апатията на обществото. Няма нищо по-убийствено нещо от апатията на едно общество. Горе главата и активност!

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.