На мравката път прави (ако се страхува от нея), но не и на щуреца. Що е то(й)?

Иво Инджев

Не политическият, а културният образ на несменяемия Борисов и винаги готовите да управляват с него съглашатели е основният проблем на България. По-малко пред света, който също съглашателски е готов всеки да ни управлява, стига с Брюксел да се съгласява. Много повече културният разрив е вътрешен проблем на “най-бедната страна в ЕС”, какъвто е нашият етикет, с който ни разхождат пред света чуждите информационни средства.

Има ли връзка между тази бедност и вътрешнобългарския културен разлом?

Както много пъти съм отбелязвал, на “фронта” на културата Борисов се дъни най-величествено. Това не може да бъде преглътнато от едно българско малцинство с по-високи изисквания към онзи, който взима решенията в страната, пеейки фалшиво от нейно име във възможно най-високо културния международен форум, какъвто е ЕС.

За жалост не малцинството от българите, несъгласни един зле образован популист да определя тона за песен в страната (и посоката й за развитие). Борисов се възползва от това демократично правило да властва на вълната на мнозинството гласове, за да се налага авторитарно на принципа “това е положението, няма да се променим заради вас колкото и да мрънкате срещу мен – иначе няма да ме избират моите подобия”.

Поводът да се върна към тази тема е поредната демонстрация на простотия от страна премиера във връзка с протеста на музикалните състави от БНР. Виждало му се много да има цели 4 оркестъра в тази държавна институция и затова подкрепя вдъхновените от неговия приятел Вежди Рашидов идеи творците да се борят за препитанието си чрез продадени билетчета и прочее източници на доходи, за да не тежат на бюджета.

Само че музикантите не са като артистите, мнозина от които са принудени да правят компромиси с личното си достойнство в името на зрелището в театрите и във филмите, чрез които да привлекат повечко воайори в салоните. Колкото и усилия да вложиш обаче в декори и костюми, само в операта можеш да постигнеш зрелищен ефект като за масовата публика на класическата музика. Вагнер си остава Вагнер и не можеш да го “пробуташ” на неподготвените да възприемат класиката слушатели. Само че това малцинство не е опасно за властта и тя смело се подиграва с него.

С всякакви протестиращи гилдии Борисов е готов да разговаря уважително защото държавата му не може да функционира без работници, фермери, учители и лекари. С миньорите Борисов кокетничи като с “прости” хора, с които винаги ще се разбере, защото самият той се признава за прост- намира, че това е ласкателно за миньорите сравнение. На учителите напомня, че майка му е била учителка, а пък на лекарите – че сестра му е една от тях. На мърморещите полицаи премиерът направо се подмазва като на “колеги”, които никой не разбира по-добре от самия него.

Музикантите обаче за Борисов са просто “хрантутници”. Каза го неговият приятел Рашидов и можем да бъдем сигурни, че той напълно отразява мнението на своя началник. Защо да сме сигурни ли?

Много просто: ето една гилдия, към която Борисов най-сетне може да прояви характер на “реформатор”. Ще им резне крилцата бюджетно и хич няма да се церемони, че да се види колко е “десен”. Ако ли пък някой възрази, ще бъде обявен за ляв, “либералче от центъра на София”, както се изрази един негов бивш министър, избран тъкмо от градската публика, подозирана в привързаност към либералните ценности от г-н министъра, който се докопа до “консервативното” управленско обкръжение на премиера-слънце благодарение на гласовете на “либералчетата”.

И как ще му накривят капата някакви си музиканти? С “думба-лумба приказка, няма полза никаква”?

Онази част от народа, която издига на власт такива, като Борисов, се е произнесла повече от прагматично по въпроса със здравата си селска логика: “музикант къща не храни”. В приказката за щуреца с цигулката заклеймяването му от работливата мравка задава посоката на мислене по същия начин. Борисов, който явно е застинал на нивото на подобни внушения от детството му, се нагажда към този манталитет.

Как този факт се отразява на обстоятелството, че от чужбина ни характеризират като най-бедната държава в ЕС, (а ние сами се самоопределяме като “най-нещастните” хора в рамките на щастливото европейско семейство)? Човек може да прецени само ако се запита дали високият фискален резерв и ниският държавен дълг на държавата правят хората щастливи или в основата на щастието са емоциите на индивидите и нациите – емоциите, които се определят от цялостното качество на живот, за което културата (би трябвало да) има определящо значение.

Отговорът на този въпрос е индивидуална задача за всеки, който може да мисли самостоятелно, а не с клишетата на “баба мравка” от края на 19 и началото на 20 век. Във всички случаи Борисов е обречен да се провали на толкова мечтаното от него поприще на славата и увековечаването чрез изливане на бетон и асфалт (платени от културните европейци). За какво му е “величие” начело на народ, който се себеусеща под неговото ръководство като един от най-нещастните на света?

От ivo.bg

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.