95-годишният ветеран Стоян Кушков: 9 май е символ на края на ужаса. Войната е страшна работа
Един от малкото останали участници във Втората световна война, от последния набор на фронта, пред e-vestnik
Стоян Кушков е един от двамата живи участници във Втората световна война, които посещават клуба на Съюза на офицерите и сержантите от запаса (резерва) в софийския кв. „Младост” 1.
Минувачът лесно може да подмине входната врата на клуба, украсен с ненатрапваща се табелка с надпис с българското знаме. Вътре се вижда не само едно различно пространство, разграфено от столове и шахматни дъски върху масите, но и различно време – това на миналото, примесено с настоящето. В клуба на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва в кв. „Младост“ 1 хората са основно в напреднала възраст. Членовете на клуба се събират на пейката отпред или в залата вътре, за да разговарят, да почетат вестник, да играят шах, и разбира се – да поспорят. Играта на шах струва символична сума от стотинки на час, с нея клубът си помага в уреждане на битовите сметки.
Председателят на клуба Димитър Атанасов е усмихнат и любезен. Обяснява, че от около 50-те членове на клуба са останали само двама ветерани от Втора световна война. Единият е Стоян Кушков. Той се включва във войната през 1944 г., когато е на 20 години. 74 години по-късно той ходи изправено, макар и с бастун, и изглежда здрав. Има четирима внуци и четирима правнуци.
Всяка сутрин ветеранът чете вестник, решава кръстословици, а после отива в клуба. Връща се за обяд, „задължително“ спи по един час. После отново решава кръстословица и вечерта се отбива в клуба. После гледа мачове вкъщи. Докато край нас правят ремонт, с него започва разговор за едно минало, което днес изглежда много далечно, но всъщност е било почти вчера.
– Кога попаднахте на фронта?
– Отидох на фронта на 15 октомври 1944 г. Полкът в това време беше там, мен допълнително ме извикаха. Това беше 19-и полк, действаше от Ниш до Косово поле. Когато си свърши работата, го върнаха в Разград. Говорим за освобождението на Сърбия.
– Как го наричате? Освобождение?
– Е… Ние освободихме сърбите, те смятат, че техните партизани са ги освободили.
– До това време България е била на страната на Тристранния пакт?
– Да.
– Реално срещу кого е воювал полкът?
– Срещу немците.
– Полкът, в който вие участвахте?…
– Да.
– Исторически е объркващо… Нали първо сме били на страната на немците?…
– Най-напред България е в съюз в Германия. А това вече е след 9 септември, когато трябваше да вземем това участие във Втората световна война.
– Как протекоха събитията на фронта?
– Този участък дадоха на 19-и полк да освободи Сърбия. Първото сражение стана в Западните височини на Пирот. Там дадохме най-много жертви, тъй като още нямахме никакъв опит във водене на бойни действия. Ние сме се окопали тук, те –там. Немците отстъпиха тогава и се изнесоха към Ниш, там се укрепиха. Ние продължихме, те пак отстъпиха и се укрепиха. И там задържаха полка ни много. А всъщност нямаше немци, бяха оставили само три картечници. И тогава дойдоха десет руски танка и откриха, че там има само картечници, както и къде са. След това войната свърши на Кополник планина, когато се укрепихме за ново настъпление, но германците се оттеглиха. Аз бях най-младият в полка. 23-и набор е последният набор, участвал във фронта. Но имаше и много по-възрастни хора.
– Защо полкът е нямал много опит по това време?
– Никога преди това той не беше участвал във война.
– Страх ли ви беше?
– Може ли да не ви е страх, като знаете, че отивате срещу огъня… Страх… Но след първото сражение вече свикнахме…
– Как ви изпратиха на фронта близките? Помните ли?
– Не можаха да реагират, това е заповед…Отиването на фронта го приемаха като задължение.
– Каква беше ролята ви?
– Бях командир на минометен взвод. Участвах във войната като школник. Завършил съм школа запасни офицери. От 30 януари до 14 сетември 1944 г. 9 септември ме завари в Горна Баня.
– Как видяхте събитията около 9 септември?
– По това време бяхме в Горна баня и за тогава нищо съществено не мога да си спомня. Само знаехме, казаха ни, че германците се изтеглят и нашата минохвъргачна рота трябва с минохвъргачките да ги спрем. Тогава офицерският състав всичките бяха фашисти. И никакво съпротивление не оказахме на никакви немци. Просто ги пуснахме да се изтеглят. И това го диктуваха офицерите, които бяха с нас. Аз бях войник. И на 14 септември 1944 ни произведоха в школници. И аз отидох да си изкарам двегодишната служба в 19-и полк. И след фронта се върнах да довърша до края на 1945 г.
– А какво се случи с офицерите на прогермански позиции?
– Нищо не мога да кажа по този въпрос. Никой не ни даваше на нас oбяснение, войниците. Старите офицери, профашистите, съществуваха до 48-а година, когато стана реорганизацията. Тогава аз постъпих вече като офицер. И не само аз, а много нови офицери постъпихме и всички стари офицери в армията ги уволниха.
– А имало ли пращани в затвори или лагери?
– Не знам. Което не знам, не знам. Този, който по фашистко време ми беше командир, той беше враг на евреите. Всяка вечер, когато бях войник, идваше на вечерна проверка и казваше пред всички колко евреи е бил същия ден, по улиците. Тогава всеки евреин имаше закачена значка, по нея познаваха, че е евреин. Други престъпления този командир нямаше. Имаше войници, които симпатизираха на компартията, на Съветския съюз.
– А какъв беше духът на армията около 9 септември? Царят е бил главнокомандващ. Били сме на страната на Германия и изведнъж в следващия момент – срещу Германия. Какво се случи с бойния дух, когато хората разбраха за промяната?
– Като дойде 9 септември, ни завари в Горна баня, тогава всичко притихна. Офицерите, които са прогермански, бяха на служба и си вършеха работата, нищо не можеха да направят. Ние бяхме войници, нищо не знаехме, каквото ни се каже, това правехме. Част от войниците, а и от българския народ, симпатизираше на руснаците. Казваха, че Дядо Иван ни освободи от турското робство, сега ще ни освободи от фашистко.
– Много хора ли си загубиха живота тогава на фронта?
– Само мога да ви кажа, че от моето село, разградско, с. Езерче, 28 души има убити от първа и втора фаза. Втора фаза е участието с руските войски за освобождението на Унгария.
– Какво видяхте на фронта, което ви ужаси?
– Един път, една мина… Първо да ви обясня, мината се пръска по земята на много парчета. Ако не си окопан, а легнал, няма начин осколките да не те стигнат. При първото сражение на Пирот, тогава никой не се окопаваше. И дадохме много жертви. Аз видях как една мина бе паднала и ударила войник в корема. Ужас… Всеки войник имаше лопатка на пояса, раница на гърба. На следващото сражение най-напред бързахме да се окопаем. После като бях в Подуево, там имаше болница, с ранени войници… Войната е страшна работа. Отиваш, не се знае ще се върнеш ли…
– Имаше ли хора, които казваха молитви?
– Имаше някои, които се кръстеха, молеха се.
– А как се хранихте? Имаше ли достатъчно храна?
– Всеки си имаше канче, носеше се бака и всеки ядеше. Всяка вечер се даваше хляб, който, ако искаш, можеш да изядеш на един път или три пъти. Добре ни хранеха.
– Каква беше атмосферата?
– Нямаше хора, които плачеха. Това са мъже, не са с толкова лабилна психика. То няма и време да се плаче. И се свиква. Чуваш снаряд да минава над главите ти, това си е нормално.
– Помните ли първия си ден на фронта?
– Едно октомврийско слънце, хубаво време… Аз като пристигнах, най-напред питах за брат си. Ние сме четирима братя, но най-малкият и най-големият участвахме във войната, другите не. Тук е, казаха ми, за брат ми тогава. А на другия ден ми съобщиха, че е убит. Питах командира защо не ми е казал най-напред… Когато пристигнах, бях писал писмо на село, че съм пристигнал, а с брат ми още не сме се видели. Когато ми казаха, веднага написах контраписмо. На коя дата е убит, погребан… Но някой ме е изпреварил и вече им бил писал. Когато се върнах ноември, командирът в Разград ми каза да си отида на село, пусна ме отпуск. Когато пристигнах, видях потресаваща картина. Почти цялото село се събрало в нашия двор и всички плачат. Това ме потресе най-много, дори повече от фронта – като видях майка си, баща си, всички плачат. Даже сега ми стана мъка… Тежко беше това, тежко, много….
Брат ми е роден 1912 г. Осем пъти беше мобилизиран в този полк, по какви причини, не мога да ви кажа. Осмия път загина… Той беше женен, две деца имаше. Той беше свързочник, аз – минохвъргач. След като го убиха… Сръбските държевисти го убиха. След това ме повикаха при командира на полка и ми казаха: „Не можем да те пуснем да отидеш, където е погребан брат ти. Там осем души са ги погребали в един гроб, изкопали са една дупка в една гора… И ми казаха: „Ще чакаш обаче, ще те върнем“. И след това ме върнаха, през ноември, а полкът се върна на 1 декември в Разград. Върнаха ме, защото убиха брат ми и командирът на полка каза, че може да ми се случи нещо.
– Наистина ли са се водили от такива човеколюбиви мотиви? Да не загинете, заради семейството?
– Това е било решението на командира на полка, аз не съм казал нищо.
– А след това как протече животът ви?
– На 15 септември 1945 г. се уволних, тогава почти всички се уволниха. И до 48-а година бях година учител в Добруджа. После получих телеграма да се явя в Окръжния съвет на партията. Тогава набираха офицери. Отидох в София. Имаше много младежи като мен. Получих назначение, отидох офицер в Плевен. Там служих години, след което ме преместиха в София. Стигнах до звание полковник и командир на полк, 14-и артилерийски. Бил съм командир и на „Катюши“ година. След това работих във физкултурата. До 60-те години след това работих като организатор на спортни състезания. После се върнах в нашето село.
– Сега много се говори, че може да има Трета световна война.
– Приказва се, обаче не знам. Дано да не става, дано не съм жив, да видя. Ако стане Трета световна война, ще бъде ужас. Аз мисля, че няма да стане. Тук в клуба си говорим по този въпрос и всичките викат, че няма да стане.
– Празнувате ли на 9 май?
– Празнуваме, ще се съберем клуба. За мен 9 май е символ на края на ужаса. Този съветски народ как изстрада това, аз не мога да си го представя това…
– Ценят ли българите празника?
– По мое време много време много българи симпатизираха на руснаците. Казват днес, че Русия е искала да ни завладее, което не е вярно. Или че е искала да бъдем 16-а република на СССР. Което според мен също не е вярно, това е мое мнение.