За Деня на Европа и комунизма вътре в нас
Като че ли беше вчера, когато на 25 април 2005 г., на тържествена церемония в Люксембург България подписа договора за присъединяване към ЕС. А днес вече отбелязваме Деня на Европа в разгара на първото си шестмесечно ротационно председателство на Съвета на ЕС. Нещо повече, нашият приоритет е евроатлантическата интеграция на балканските държави, като на 17 май в София ще се проведе среща на върха във формата ЕС – Западни Балкани. Събитие, което се очаква да даде нова енергия за развитие на региона.
Обичам Европа! Обичал съм я винаги, въпреки че се запознахме истински едва, когато станах на 40. Просто „не ме пускаха“ на Запад. Обичам и България, но България в Европа. Членството на България в ЕС е не просто най-големият успех на българския преход от жестока комунистическа диктатура към либерална европейска демокрация. Това е стратегическо постижение на българската държава, което тепърва ще определя живота на много поколения напред.
В глобално-исторически план то би могло да се сравни с най-знаменателните събития за България, като приемането на християнството преди повече от хилядолетие или в по-ново време – с изграждането на третото българско царство преди повече от столетие. Въпреки негативизма, излъчван от (част от) българските медии и насажданата от различни политически кръгове теза за „провала“ на българския преход, резултатът от членството в ЕС може да се почувства от всички непредубедени и предприемчиви хора в България. Достатъчно е само да обичат Европа.
Обичам Европа, защото ЕС е либерален проект. Европейската интеграция е най-успешният модел на либералната политика. Свободата е в основата на този успех. Индивидуалната свобода, демокрацията и правовата държава, пазарната икономика и свободната търговия, децентрализацията и ефективното местно самоуправление са фундаментите на общия европейския дом.
Европейският съюз предоставя на своите граждани територия на сигурност и справедливост без вътрешни граници и с вътрешен пазар, където цари свободна конкуренция. Но само реалната Европейска интеграция може да ни стимулира да се придвижим към пост-материалистичните ценности на знанието и духовната реализация. Всичко това е дълъг процес, който протича с различна скорост в отделните страни в зависимост от водената публична политика.
Едно обаче е ясно – тук става дума вече не за смяна на политическата и икономическата система, а за „смяна на чипа във всеки един от нас“. Тази метафора на премиера Симеон Сакскобургготски, известен като „мистър Европа“, остана неразбрана от поръчковите медии и домораслите политици. Но в нея се крие цялата философия на новите измерения на прехода след присъединяването ни към ЕС. Не можеш да обичаш Европа без да си разбрал, че свободата и отговорността вървят заедно, че демокрацията е не само институционална структура, а и политическа култура.
Разбира се, проблемите на адаптация са огромни, а понякога изглеждат и непреодолими. Комунистическата субкултура продължава да властва в обществения ни живот – от „корупционното срастване“ между държавата и политиката, през умелото манипулиране и режисирано затъпяване на медийната среда, до демонстративното триумфално и нагло завръщане на известните комунистически фамилии по върховете на политиката, съдебната система, икономиката и културата.
Комунизмът е все още вътре в нас – като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и още по-силна мафия, и омраза към цигани, турци и всякакви мигранти и бежанци, но преди всичко към спазването на писаните и неписани европейски правила.
Очевидно, както показват и последните национал-популистки трусове в новите страни членки от централна Европа, радикалната смяна на икономическата и политическата система и дори успешната европейска и евроатлантическа интеграция не са достатъчни за оформянето на нови демократични взаимоотношения и общоевропейска идентичност.
Удовлетворението от свободата и демокрацията, както и от принадлежността към евроатлантическото политико-културно пространство ще се установи едва тогава, когато хората сами проявят инициатива и желание да го изживеят. В случая става дума за упражняването на принципно нови, демократични норми на общуване в различните плоскости на политиката и гражданското общество, става дума за изразяването и защитата на собствените интереси, за съзнателното развитие на една нова, европейска политическа култура.
От блога на автора