Мадлин Олбрайт във „Фашизъм: Предупреждение“: Хамелеонът Орбан и „нелибералната демокрация“

Мадлин Олбрайт

Във „Фашизъм: Предупреждение“ първата жена, държавен секретар на САЩ, Мадлин Олбрайт се основава на личните си преживявания като дете в разкъсваната от война Европа и внушителния си професионален опит като дипломат. Тя съставя фактологични портрети на съвременни лидери като Тръмп, Путин, Ким Чен Ун, Ердоган, които пренебрегват демократичните институции и спекулират със страховете на собствения си народ – тактики, присъщи още на фашистите през 20-те и 30-те г.

Тя предупреждава, че фашизмът днес представлява много по-сериозна заплаха за международния мир от когато и да било след края на Втората световна война. Стремежът към демокрация, завладял света след падането на Берлинската стена, е утихнал. В много държави икономическите, технологичните и културните фактори отслабват политическия център и водят до възхода на крайнодесни и крайнолеви формации.

Мадлин Олбрайт пише: „Фашист е някой, който силно се идентифицира с цяла нация или група и твърди, че говори от нейно име, но не го е грижа за правата на другите и е готов да използва всякакви средства, включително насилие, за да постигне целите си“.
„Фашизъм: Предупреждение“ (Ера, превод Юлия Чернева) е написана с мъдрост и тревога от човек, който не само е изучавал историята, но е участвал в създаването й, тя ни призовава да научим уроците си и да осмислим поуките, за да не повторим трагичните грешки от миналото.

Mадлин Олбрайт (1937) е шейсет и четвъртият държавен секретар на САЩ в периода 1997–2001 г. Бележитата ѝ кариера включва и постове в Капитолия, в Съвета за национална сигурност и като постоянен представител на САЩ към ООН. Тя живее в Джорджтаун, окръг Колумбия, и Вирджиния. Следва откъс.
В Полша най-ефективният глас за свобода в края на Студената война е този на Лех Валенса, избухливия, но симпатичен корабостроителен работник с мустаци като на морж. В Чехословакия това е закачливият любител на музиката, драматургът Вацлав Хавел, а в Унгария – младият футболен запалянко с гарвановочерна брада Виктор Орбан. Първите двама са международно одобрявани, докато третият, Орбан, е по-противоречив. Той все още има почитатели в родината си, но за мнозина външни наблюдатели е „ксенофоб, антидемократичен националист с жесток дневен ред срещу бежанците“.

Владимир Путин и Виктор Орбан. Снимка: официален сайт

Кой се е променил повече – идеалистът от 1989 г. или онези, които го съдят?

През първите си петнайсет години новата Унгария отговаря на очакванията. Изборите са състезателни и честни, съдилищата – независими, медиите – плуралистични, и основните свободи – зачитани. Като държавен секретар, бях много доволна, когато през 1999 г. се включих в приемането на Унгария в НАТО. Пет години по-късно страната беше приета и в Европейския съюз. Сред видните ѝ личности беше сега гладко избръснатият Орбан, чиято партия ФИДЕС заемаше пространството вдясно от центъра на политическия спектър и многократно се дуелираше с партията на левите, социалистите. Битката беше ожесточена и по всяка вероятност би останала такава, ако Орбан не беше получил един безценен подарък.

През 2006 г. социалистическият министър-председател признава на партийна конференция, че е лъгал „сутрин, вечер и нощем“, и че „ние се издънихме. Не малко, а много“, като нарича Унгария – в учтив превод – „тази червясала страна“. Пълната с нецензурни думи изповед би трябвало да е лична, но е записана тайно (никой не е сигурен от кого) и излъчена по националните медии. Гафът спуква балона на социалистите и помага на партията на Орбан да пос­тигне победа на следващите избори, произведени през 2010 г.

Новият правителствен глава веднага се залавя за работа. Дневният му ред е националистически, патриотичен по тон и обвит в червеното, бялото и зеленото на унгарското национално знаме. Европейските колеги на Орбан го намират за дразнещ – надут фукльо, който изнася представления пред народа си и не оказва никаква помощ за решаването на по-мащабните проблеми на континента. Всеки път, когато министър-председателят заклейми бюрократите в Брюксел, раздразнението им се засилва, а в Унгария отекват аплодисменти навсякъде, от високотехнологичните предприемачи в Дебрецен до производителите на салам и червен пипер в Сегед.

За Орбан единството в Унгария е преобладаваща тема, по която непрекъснато говори. Единството, което той си представя обаче, се определя от кръвни, не от гранични линии. За него човек с унгарски произход, който живее в Сърбия или Румъния, е по-автентичен унгарец от някой ром или турчин, роден и израснал на унгарска територия. Министър-председателят използва национални недоволства, датиращи от времето на Османската империя, но отделя специално внимание на мирния договор от 1920 г., наложен от победителите в Първата световна война, който отнема две трети от територията на Унгария. Той приканва гражданите да се пазят от заплахи за колективната им идентичност и непрестанно се позовава на етническа гордост, основаваща се на обща история, ценности, религия и език. За вдъхновение се обръща не към мултиетническа Америка или големия шатър, в който се е превърнала Европа. Идеалът му е онова, което той нарича „нелиберална демокрация“, и моделите на управление, които одобрява, са тези на Путин в Русия и на Ердоган в Турция.

Нелибералната демокрация се фокусира върху предполагаемите потребности на общността, а не върху неотменимите права на индивида. Демократична е, защото уважава волята на мнозинството, а е нелиберална, защото не зачита интересите на малцинствата. Орбан даде ясно да се разбере, че стремежите на мнозинството съответстват точно на програмата на неговата партия ФИДЕС. По негови изчисления народът и партията са в деликатно равновесие, а техни опоненти са чужденци – враговете на Унгария. Този начин на мислене наистина е нелиберален и е отзвук на патриотарския национализъм, който отведе Мусолини до властта преди едно столетие.

Мусолини е идеологически хамелеон, същото може да се каже и за Орбан. Когато е бил тийнейджър, този славен антикомунист е бил секретар на комунистическа младежка организация. Безкомпромисният днес защитник на нелибералната демокрация в началото на кариерата си е бил вицепрезидент на Либералния интернационал, федерация, посветена на свободната инициатива и социалната справедливост. Днес скептичен към всичко европейско, някога Орбан беше един от онези, които разпалено лобираха за присъединяването на Унгария към Европейския съюз. Като партиен лидер, той провежда консервативна политика в икономиката, но настоява и за данъчни и социални инициативи в полза на бедните. Откакто влиза в публичния живот, тактиката му е гъвкава, а амбициите – безгранични. Орбан е дебелокож опортюнист, който обича да командва. Би било преувеличение да предположим, че вкарва насила Унгария във фашистка усмирителна риза, но я насърчава да се чувства удобно в широка ултранационалистическа дреха.

От 2010 г. насам ФИДЕС използва влиянието си в изпълнителната и законодателната власт, за да пренапише Конституцията по начин, който увеличава властта на министър-председателя и в същото време ограничава властта на Парламента. За да разшири кръга на консервативните гласове, правителството разпростря привилегиите на унгарското гражданство до етническите унгар­ци, които живеят извън пределите на страната. Верни на партията хора завзеха контрола върху Конституционния съд, Националната избирателна комисия и голяма част от съдебната власт. Администрацията е заменила каналите на обществените радио и телевизия със спонсорирани от държавата медии, изсмукала е силата на профсъюзите, преправила е учебните програми и се опитва да диктува съдържанието на филми и театрални пиеси. Уютът между министерствата и новото поколение олигарси даде на ФИДЕС богат източник на финансова подкрепа – и изобилие от възможности за корупция.

Орбан свири саундтрака към всичко това, като непрекъснато повтаря епичните моменти в унгарската история, подтиквайки унгарските жени да раждат повече бебета, и надълго и нашироко осъжда предполагаемата намеса на финансирани от чужбина неправителствени организации. Той откроява особено много инициативите на Фондация „Отворено общество“, финансирана от унгарския емигрант Джордж Сорос. Унгарският лидер обвинява Сорос, че плаща на либерали, за да критикуват ФИДЕС, и че дава пари на журналисти да пишат нелицеприятни материали. В упорития идеалист с дълбоки джобове Сорос, изглежда, има нещо, което вбесява Орбан. Може би защото на двайсет и няколко години бъдещият министър-председател приема стипендия от Фондация „Сорос“, за да учи в Оксфорд. Или може би защото Сорос го обвинява, че превръща Унгария в „мафиотска държава“.

Орбан очевидно не се страхува да предизвиква Европа. В миналото унгарските герои са проповядвали освобождение от австрийските монарси, агресивни съседи и комунистически диктатори. Орбан предизвиква одобрение, като обещава да освободи Унгария отново, този път от още по-коварен враг: бюрократите в Брюксел. Европейският съюз, който изпраща в Будапеща много повече пари, отколкото получава, не се забавлява от плакатите „Да спрем Брюксел“, които се борят за пространство с плакатите против Сорос на унгарските билбордове и автобуси.

Орбан е обект на водопад от международни критики, които обаче не влияят на подхода му. В края на краищата, той има приятели наблизо.

* * *
Войната на воля между Унгария и Полша, от една страна, и Европейския съюз, от друга, е важна проверка за това докъде ще доведе крайният национализъм. Въпреки големите усилия на клакьорите на Европейския съюз в отговора няма нищо предопределено. Страхът, че фашиз­мът може да се завърне на континента, където се е родил, стимулира интеграцията на Европа, но той е вече седемдесетгодишен и също като човешките същества с течение на времето остарява.

Всъщност всяка страна в Европа е продукт на националистическо движение, процъфтяло през XIX век или по-рано. Доктрината на президента Удроу Уилсън за самоопределение даде тласък на идеята, че там, където живее народност, трябва да има държава – колкото и непрактично е да се осъществи тази концепция в регион, където движението на хора и удивителната спонтанност на романтиката се съчетават, за да свържат съвсем различни родословия. Представата за чиста кръв е смехотворна, но това не спира племенните инстинкти и съпътстващите ги национални митологии да упражняват мощен натиск върху поведението, както толкова трагично демонстрира Втората световна война. Необходим беше шокът от тази война, за да породи достатъчно силна реакция в страните и те да възприемат регионалната интеграция, но този избор винаги е бил по-убедителен логически, отколкото емоционално. Втората световна война още не е свършила, когато Жан Моне, често описван като бащата на Европейс­ката общност, казва пред Френския комитет за национално освобождение:

В Европа няма да има мир, ако държавите се възстановят на основата на националния суверенитет в името на престижна политика и икономическа протекция … Страните в Европа не са достатъчно силни поотделно, за да гарантират на своите народи необходимото благосъстояние и социално развитие. Ето защо европейските държави трябва да се преустроят в икономическа федерация.

Това прагматично виждане е осъществено. Европейският съюз и предшествениците му бяха рекламирани като генератори на благоденствие, средство за комбиниране на пазари, което намалява цената на правенето на бизнес и предотвратява деструктивната борба за конкуриращо се предимство между съседи. Създадени са регионалните институции. Сега Европейският съюз е втората най-голяма икономика в света след Съединените щати.

Четиринайсет от трийсетте най-богати страни са в Европа. На континента пропастта между най-богатите и най-бедните нации се стесни, когато свежи инвестиции започнаха да изплащат дивиденти в по-бедни страни като Румъния, България и Словакия. И все пак ползите не съответстват напълно на очакванията. През петдесетте и шейсетте години безработицата в голяма част на Западна Европа беше под 2 %, а годишният икономически растеж – 6–7 %. Тези цифри изглеждат като въздушна кула в днешната ера на по-многобройно население, по-свит бюджет и хронична безработица.

Предимството на Европейския съюз е, че освобождаването на Европа от единната валута и общата регулаторна структура би било изключително разрушително и скъпо. Онези, които изпитват носталгия по добрите стари дни в региона, не си спомнят, а бленуват. Ако Европа се върне на трийсет граници, трийсет валути, трийсет ръководства с правила и двайсет и няколко езика, резултатът ще бъде още по-голяма бюрокрация, не по-малка, и по-малко пари, не повече, в джоба на средностатистическия работник, фермер или професионалист.

Ахилесовата пета на европейския проект е, че винаги е бил спусната отгоре инициатива. Много хора така и не го харесаха. През 1992 г. гласовете на френските гласоподаватели едва преминават 50-процентната бариера за Маастрихтския договор, който създаде рамката на Европейския съюз – хладно одобрение. В Дания гласоподавателите отначало отхвърлят договора, но после размислят, след като някои „изключения за Дания“, подсладиха сделката. Година след година проевропейски настроените политици на континента трябва да молят гласоподавателите си да подкрепят интеграцията, създавайки сред публиката си в най-добрия случай вълна на лек ентусиазъм.

През деветдесетте години централноевропейските държави се нареждат на опашка да се присъединят към Европейския съюз, защото виждат членството като най-сигурния начин да направят необратима независимостта си от Москва. Да имаш дом в Брюксел означава да бъдеш част от Запада и да споделиш благоденствието и свободата на Европа. Те не очакват, че дребният шрифт ще включва правила, които ще регулират голяма част от ежедневния живот – от размера на краставиците и дефиницията за шоколад до правото на птицепроизводителите да убиват и ядат собствените са патици. В европейския брак между регион и държава все още има икономически смисъл, но страстите охладняват.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер призна: „Една от причините европейските граждани да се отдръпнат от европейския проект е, че ние се намесваме в твърде много области на личния им живот“.

За мен съдбата на континента често е тема на разговор със стари приятели, много от които някога са оглавявали министерства на външните работи в страни като Обединеното кралство, Франция, Германия, Италия, Испания, Швеция и Португалия. Най-много съжаляваме, че лидерите подцениха негодуванието, което хората ще изпитат, когато длъжностни лица, в чиято преценка те се съмняват и за които не са гласували пряко, им казват какво да правят. Нашата група, която е пътувала много, разбира каква е цялостната цена на интеграцията, но за онези, които работят във ферма в Полша или във фабрика в Братислава, лоялността към Брюксел не идва естествено и непринудено, ако изобщо я има. Боим се, че отчуждаването от европейския проект ще продължи да се засилва.

Една от причините за безпокойство е, че макар твърде голямата бюрокрация да е дразнеща, за вътрешноевропейската солидарност съществува още по-голяма заплаха. Опасността идва отвън, от страха, че имигрантите – легални или нелегални – ще залеят страните, ще ги удавят икономически и ще размият идентичността на европейс­ките народи. Предпоставката за Европейския съюз е, че отделните хора трябва да се възприемат по-малко като французи, чехи, словенци или други и да се смятат само за европейци. С течение на времето този призив губи прив­лекателността си и лицата, които надничат от европейските огледала, стават все по-разнообразни.

През шейсетте години, когато идеята за регионално единство набира скорост, безработицата в Западна Европа е много по-ниска и редовно се търсят имигранти, които да работят на нивите, във фабрики и магазини. От началото на седемдесетте години недостигът на работна ръка се превръща в излишък и колата на радушния прием се счупва. Не помага фактът, че много от по-скорошните мигранти са очевадно „неевропейци“ по раса или вероизповедание. От 1975 г. насам мюсюлманското население на Европа се е увеличило повече от три пъти. Само във Франция живеят близо шест милиона – 9 % от населението ѝ – и от години критици от дясното пространство настояват, че мюсюлманите не могат да „станат французи“.

В това време, докато раждаемостта на коренното население на Европа остава в застой, новодошлите се плодят и размножават. С течение на времето неприязънта към тях расте, наред с оплаквания за престъпност, сблъсък на ценностни системи, високи цени за социално осигуряване и надпревара за работа. Днес близо две трети от гражданите на страните в Европейския съюз мислят, че имиграцията има вредно въздействие върху обществата им. Космополитността, някога смятана за добродетел, сега е толкова на мода, колкото и нативизмът.

През 2015 г. имиграцията става първостепенният политически проблем в Европа заради огромния приток пристигнали хора от Сирия и Северна Африка точно в момента, когато терористични атентати заемат централното място на сцената с вдъхновени от ИДИЛ фанатици, които взривяват нощни клубове и прегазват с камиони пешеходци в някои от най-големите градове на континента. Ефектът на кризата се чувства в Обединеното кралство, където предпазливостта към мигрантите почти със сигурност означава разликата между успеха или провала на референдума за Брекзит през 2016 г., упражнение в икономически мазохизъм, за което британците дълго ще съжаляват. Недоволното мърморене срещу брака им с Европейския съюз и заплахите, че ще го напуснат, дава на британците предимство на масата за пазарене, но опровергаването на собствената им заблуда и подаването на молба за развод им го отнемат.

В Унгария кризата с бежанците предоставя на министър-председателя Орбан поредната предполагаема екзистенциална заплаха, срещу която да обедини народа си. Вместо да работи конструктивно с регионалните и глобалните институции, за да стабилизира потока от мигранти и да отговори на хуманитарните им потребности, Орбан избира да разпалва параноя. Пренебрегвайки факта, че сравнително новите мигранти шумно настояват да влязат в Унгария, министър-председателят заяви: „Масите, които пристигат от други цивилизации, застрашават начина ни на живот, нашата култура, нашите обичаи и християнските ни традиции“. Той казва, че мигрантите ще донесат „престъпност и терор … масови безредици … бунтове… [и] банди, които ще тормозят нашите жени и дъщери“.

Орбан обръща малко внимание на сериозната хуманитарна катастрофа в Средния изток, която предизвика масовото изселване, както и на тежкото положение на стотици хиляди много млади и много стари хора, чийто живот е изложен на риск, без да имат абсолютно никаква вина. Вместо това той описва кризата като „предварително изготвен“ и „дирижиран“ от Европейския съюз план да „се транспортират тук чужденци колкото е възможно по-бързо и да се заселят сред нас“ с цел да се префасонира „религиозният и културният пейзаж в Европа и да се преустроят етническите му основи“.

* * *
В стремежа си да успокои тревогите на гласоподавателите Виктор Орбан ги уверява: „Ние сме такива, каквито бяхме, и ще бъдем такива, каквито сме“. Това послание за изключителност и неизменност е предназначено да бъде източник на утеха, но освен това е примесено с предразсъдъци и е абсолютно лишено от амбиция. Няма никакъв намек за постигане на нови прозрения, жажда за нововъведения, любознателност или загриженост за другите и желание да се гледа напред за нещо друго освен онова, което вече е било. Колко жалко. Историята на Европа – и всъщност на света – е опетнена с кръвта на нации, убедени, че пътят към славата може да бъде намерен, като омаловажаваш другите и вървиш сам.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.