Антонина Желязкова пред в. „Култура“: Отново е време за дисидентство
– Вие сте известна с теренните си – социо-етнографски – проучвания в България и на Балканите. Променяме ли се? Ако да, в посока на мултикултурното разбирателство или на националното затваряне?
– В историята се случва периодически така, че обществата се опитват да пренебрегнат, да преодолеят някакви дефакто реалности и като махало се насочват в обратната посока. Поради недоволство, фрустрации, но и с известно любопитство – за да експериментират какво и как ще се случи, „възможно е пък да е за добро”. Мултикултурализмът в съвременния свят е реалност и неизбежност, тъй като светът е глобализиран, комуникациите са широко отворени във всички посоки, миграционните движения са извънредно активни и предстои, поради различни геополитически и климатични причини, да се засилват.
В настоящата политическа конюнктура се намираме обаче в обратния полюс – когато политиците и обществата си самовнушават, че е възможно да редуцират, независимо от високата цена, естествените процеси на придвижване на хората, да ограничат известни права на малцинствата и имигрантите и да достигнат някакъв нов идеал, който е всъщност много стар, а именно националното затваряне. Все по-модерно и привлекателно звучи почти забравената химера „…ние, нашето над всичко”; и желанието да се захлопнат вратите не само пред ново идващите, но и зад изхвърлените „свои-чужди”. Идеалът за чистата нация, както и за прочистената държава, за проспериращите само свои без чуждите е абсурдна фантазия. Пътят за постигането й е опасен и извратен, предполага да бъде осеян с жертви. Освен това, сме го опитвали вече…
Обществата в Централна и Източна Европа близо 30 години (а старите европейски демокрации доста по-продължителен период от време) се радваха като деца на либерализма и на демократичната система на управление, на ценностите на мултикултурализма и на култа към правата на човека, без да ги организират подобаващо. И, разбира се, не действаха разумно и умерено с поглед към далечната перспектива и разширяването на социалната и обществено приемливата база на тази хубава приказка, а пребиваваха в щастливия унес на една друга крайност, наречена свобода и политическа коректност – полуразбрана, полуприета или директно отхвърлена от тълпите (по Льо Бон). Всичко това доведе почти във всяка страна в Европа, но и на много други места по света, до национален солипсизъм в политическия живот.
Сега цената се плаща, защото е времето на политиците популисти, на управляващите националисти, на изпълзяващи неонацистки реставратори, на открито и безсрамно надигащата се глава на антисемитизма, на силно напомнящи фашизоидност „нови” ценности и на тоталното отхвърляне на предхождащите ги либерални и правозащитни правила и норми.
Нищо ново под слънцето. Циклично се е случвало и историята го е „понасяла”, доколкото е възможно, въпреки че зад гърба на човечеството са оставали десетки милиони човешки жертви, разрушена и разграбена материална и духовна култура. Ще трябва да преживеем това с надеждата, че националпопулистката политическа и идеологическа конструкция, която опитва да се настани в цяла Европа, в САЩ, в Азия, няма да издържи дълго и няма да предизвика големи бедствия и поражения, каквито все още помним.
Аз съм от онези, „бившите” – либерали, демократи и мултикултуралисти, но сега не е моето време. Довиждане. Отново е време за дисидентство. Но не и време да сведем глави. Не и този път.
– Балкански патент ли е „кражбата на история“ или навсякъде е така? Може ли науката да спаси историята от политиката и трябва ли?
– Никакъв балкански патент не е. Не сме се и сещали за подобно нещо на Балканите. Имало е времена, когато целите Балкани сме били провинция Румелия на Османската империя и хоризонтът ни страховито се е подпирал в сложността да бъдем евентуално свободни и независими, ако е възможно, без много да пострадаме.
Тогава в Европа са си крали историята и личностите, до безкрай са се конкурирали – кой е изобретил свободата и парламентаризма или пък демокрацията, а също и нацията. Списвали са исторически и литературни мистификации, внушавали са по всякакъв повод и начин иредентистки мечти и въжделения, подрънквали са системно с оръжията, учебниците по история са били уж научни, но всъщност, трескави съновидения. Разбира се, през Възраждането много бързо усвояваме това занимание.
Обезсърчаващо е, когато прегледаш учебниците по история на държавите в различни периоди от време. Как се разказва Войната за независимост (1773-1783), например, в САЩ, в обидената „родина майка” Британия или пък от лоялистите, които се преселват в Канада. Или как са описвали войните и спорните територии Германия и Франция, а също общите изграждащи факти и фактори в историята си малките Швеция и Финландия, Португалия и Испания…
След падането на Берлинската стена пристигаха колеги и чиновници от Стара Европа, събираха историци от целите Балкани и настояваха, че трябва да напишем общ учебник по балканска история. Като модел носеха изобретен десетина години преди това общ учебник по история на Германия и Франция, за да ни убедят, че това е възможно. Учебникът им беше отвратителен, промит като рядка войнишка чорба, не казваше нищо и на нас, които сме преживели комунизма. Но навяваше спомени за студентските години. Тогава, за да научиш нещо за Фройд, трябваше да прочетеш „марксистко-ленинска критика на фройдизма”. А пък аз трябваше да напиша докторат за разпространението на исляма, но можех да чета само „критика на мохамеданството” от поредицата на атеистичната пропаганда, същинската книжнина беше в засекретените фондове.
Тогава ги разубедихме с примера, че любимият на всички българи „блицкриг” е сръбско-българската война (2.11.1885 г. – 12.11.1885 г., примирие на 7.12.1885), когато капитаните побеждават генералите, и сме готови да изписваме в учебниците поне по 14 страници за всеки ден от тези няколко дни война. Включи се незабавно колегата от Сърбия, за да уведоми менторите от Европа, че такава война не съществува в сръбските учебници и едва ли някога ще се появи.
Историята и политиката не е възможно да бъдат разделени, защото са двуяйчните близнаци от една и съща утроба. Това е вечната драма на науката история, съответно на историците и историографията. Вървели са винаги заедно и в очевидна зависимост още от времената на първите хронисти, които са придружавали походите на крале и султани, на завоеватели и племенни вождове, на победители и победени, за да описват събитията, но и да величаят или да рисуват в черни краски врага, „другите”, да коригират или подменят факти и събития, когато това се изисква от тях или просто са им зададени заплашителни императиви.
Политиката, управляващите се нуждаят от историята. Тя трябва да ги увековечи, да фиксира образите и действията им за следващите поколения. Да ги обрисува убедително и вдъхновяващо. Историята трябва да формира мировъзрението на поданиците, на народите, на нациите. Да култивира у тях патриотизъм, уважение към властта и институциите, готовност да служат и да се жертват, ако е необходимо. Историографията е длъжна да внуши умерен или, ако се налага, силен скептицизъм към съседите и другите геополитически съперници, ясни дози високомерие към едни и чиста омраза към други народи, нации, държави.
Материалът на историците, техният научен и изследователски интерес и обект са събитията и фактите, които се произвеждат от политиците, от управляващите личности на държавите или племената, или анклавите, или островите. Властта, силата и парите са в политиците, репресивният апарат, както и стимулите, са в техните ръце, а историкът притежава само своите знания, страх и перо; и е изпълнител, изцяло зависим от тази естествена подредба на нещата. Близнаците са зависими един от друг, макар да са различни и неравнопоставени. Винаги причиняват злото заедно.
Изключенията потвърждават правилото, както вечната драма в съдбата на онези, които творят историографията.
(…)
– Когато от есента вестник „Култура” спре да излиза, как трябва да продължим?
– Трябва да продължите да излизате в подобен на сегашния тематичен формат. Времената са сложни, независимите издания, които са профилирани за култура и изкуство, за висококачествен политически дискурс, за обмен на либерални идеи и правозащитни каузи, и които са все още живи, са две или три. Допреди няколко седмици Юлиана Методиева не беше сигурна дали няма да бъде осъдена заради текст срещу проява на антисемитизъм и дали нейното електронно списание „Маргиналия” ще продължи да съществува. През следващите поне пет години все ще бъде така. Това означава, че от нас се изискват усилия, воля и съпричастност, за да продължи списването на медиите, които са важни не само за нас, но за бъдещето на свободната мисъл в България. Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. Не е невъзможно обаче. „Култура” е преминавала и през други тежки кризи, била е през годините поне два-три пъти на ръба, но е оцелявала с усилията на редакционния екип, както и с упорството на авторите и на целия обширен кръг съмишленици и читатели, от които вече част са и нашите деца…
Виж цялото интервю във в. Култура
Б. р. – присъединяваме се към обръщението на редакцията на в. Култура:
Скъпи приятели,
Както знаете, вестник „Култура” ще престане да съществува в края на юли т.г.
Дори лишени от заглавието, на което повечето от нас са посветили десетилетия от живота си, ние ще опитаме да продължим да издаваме Култура – под друго име, но със същия заряд.
Мислим, че той е нужен на България, защото в нея продължава да има твърде много политкомисари, заменили едно „тоталитарно” верую с друго – „демократично” верую.
Продължаваме да смятаме, че българската интелигенция заслужава вестник на всички гледни точки; издание, дом на оперативната художествена критика; средище на истински дебати за нашето развитие; една истински обществена културна медия.
Както разбирате, предстоят ни нелеки дни.
Затова се обръщаме към всички, които искат – и могат – да помогнат.
Банковата сметка на Фондация Пространство „Култура”, дългогодишен и бъдещ наш издател, е:
„СИБАНК”
IBAN: BG93 BUIB 9888 1000 6561 09
Благодарим ви предварително.