До Скопие и назад заради Данаил Крапчев

Град Скопие, изглед от крепостта над града. Снимка : „Булфото“

В ранния мразовит следобед на 27 ноември сме на път за Скопие със Спас Ташев, директор на Българския културен център в македонската столица. Ще представяме там книгата „Данаил Крапчев и в. „Зора“. Незабравимото”, защото Данаил Крапчев е родом от Прилеп, Македония и същевременно е най-българският патриот от първата половина на 20 век. Докато сме на наша територия Ташев кара по второстепенни пътища – там движението е спокойно, да не кажа никакво и освен това пейзажът е девствено бял – вчера ни връхлетя истинска зима.

Няма и два часа и сме на границата при Гюешево. Измъкваме се от прегръдката на зимата. Оттук нататък грее слънце, юг е – синьо небе, тихо и ясно време.
Пътувайки през безлюдните македонски полета, без дори да искам, сравнявам гледките с литературните си представи. Просто професионална деформация, и при други професии я има. Мисля си на какво толкова се е възхищавал Змей Горянин в своите пътеписи за Македония и как пък Димитър Талев описва с безкрайно умиление и поетическо вдъхновение същият този скучен и беден ландшафт, който се ширва от двете страни на пътя. Невероятно е, че му се привиждат красоти, багри и магии вместо сивите пустеещи полета с бедни, оръфани махалички, мяркащи се изрядко в далечината. Крива паланка си е наистина крива, покатерила се по хълмовете и покрай завоите. Наднича свито и предпазливо със скромни стари къщици като същинска паланка.
Пуст и изоставен е този източен край, никаква цивилизация и строителство, следи от нови технологии и от европеизъм няма, беднотата прозира отвсякъде. Улавям с незнайни сетива как се стеле отколешна настръхнала бдителност, примесена с тъга, как сиротството витае из тези безмълвни пространства. Земите до Куманово са празни като санитарна буферна зона, десетки километри гранична полоса. Комшиите са ни обърнали гръб, между нас и тях се простира заден двор, в който още бродят призраци от миналото. Македония си стои настрана, не се доближава съвсем до старата родина, затова са така рядко населени тези стотина километра земя. Едва от Куманово нататък започва магистрала, появява се живот и атмосфера. Не ми е чуждо, не ми е любопитно. Сякаш си отивам у дома – всичко е толкова нашенско и еднакво.

Изобщо не получавам усещане, че съм влязла в чужда страна, както когато съм била в Гърция и в Турция. Защо бе, джанъм, питам сама себе си – никой не познавам тука. Изводът е, че и географията е записана в сърцето. Миладиновски копнежи, Вазови песни, Яворови възпоминания и Талеви възторзи задочно са ме сродили с духа на земята, тя лежи нейде в съзнанието ми, а може би и в кръвта. Тук някъде е погинал брат на моя дядо през Първата световна война, баща ми е кръстен на него и също е воювал из тези краища по време на Втората световна баталия. И аз мъкна това име като знак за нещо, което не бива да се губи и след четири поколения. Какво да им се чудя на половината българи, чийто корен пък физически си е оттука, че не спират да бълнуват за Македония. Оставете я на мира тази наша не-щастлива люлка – така си мисля, докато влизаме в Скопие – и първото което виждам на хоризонта е Кръста (б. р. – на хълма над Скопие има издигнат огромен христиански кръст). Тъничък и призрачен изглежда в синкавата мъгла, виси на хълма като митична птица, разперила криле над града. Не мога да откъсна поглед от това видение и се питам – каква символика, какво послание са вложили македонците в него. Дали е разпятие или е благославящ кръст Господен? Или двете семантики едновременно най-точно олицетворяват многострадалната македонска съдба…

Българският културен център в Скопие. Точно срещу него стои надписът „Умрете бугари“. Снимка: Виктор Канзуров

Българският културен център е спретната триетажна къща в центъра на македонската столица. На отсрещната стена през тясна уличка заплашително се мъдри черен надпис – „Умрете бугари”. И да го заличат, пак ще се появи, тук пазачи няма. На Спас надписът не му пречи, той си е като скала, особено с тази огромна патерица сега. Документът на шовинистките изстъпления е точно срещу духовното огнище на българите, неговата културна и обединителска роля ги вбесява, а не официозното здание на българското представителството. Защо е така, ще науча скоро.

Малко се притеснявам, че в 7 без 15 още няма никой, дори питам Ташев какво ще правим, ако няма хора. Той е спокоен и само се усмихва. Като слизаме след малко в кокетната зала на долния етаж леко се стъписвам – заличката е пълна, почти всички места са заети. Кога дойдоха тези хора за 15 мин. само! И като ги поглеждам бегло, се успокоявам – естествени, хубави лица, в които няма капка претенциозност, повечето са възрастни хора, но има и млади – няколко журналисти от агенции и радиа. И само две са жени, седят най-отзад и изпитателно ме гледат.

Изправям се и казвам, че им ставам на крака, с благодарение за това, че са оставили топлите си домове и са дошли в зимната вечер, за да си спомним заедно за един от големите синове на Македония. С книгата в ръце разказвам за житието на Данаил Крапчев, за неговия вестник, за приносите му в българската журналистика, за неистовата му любов към родното място, за гибелта му на 10. IX. 1944 г., за разправата с редакцията на в.. Зора”. Няколко пъти повтарям формулата на неговия живот – оста София – Прилеп – София. Показвам им снимки от книгата, разказвам как нарочно съм ходила в Прилеп, за да видя родния му град, който така силно е обичал, че съм била в старинната църквица „Свето Благовещение” с хилядолетния чинар, полегнал над нея, и в манастирчето, вградено в скалите под Маркови кули. Че съм видяла в Прилеп много жени, хубави, досущ като Талевата Ния, да се разхождат грациозно из улиците на Прилеп. Хората се оживяват, вече имаме доверителна връзка и се повежда невъобразим разговор – започваме да си хортуваме като отдавна познати хора. По-дълго се обговаря гибелта на Крапчев на 10 септември 1944 г. – някой са интересува защо комунистите толкова са му имали зъб. Спас Ташев чете откъс от негова статия, а някой от публиката споменава репортаж на Крапчев за Съветска Русия и това ме изумява – хората са компетентни и начетени, нямат никакви празноти по отношение на македонската история. Тук изниква контрамнение, един побелял кротък човечец напомня за борбата против фашизма, но го отминавам с мълчание, не искам да влизаме в тази глобална яма. Дори ми става мило, все едно слушам нашите си пенсионери. Друг обаче изправя посоката – с радостни очи споделя, че в Прилеп се играе спектакъл по романа на Талев – Железният светилник. За тях това е дългоочаквано и значимо събитие, малък пробив в кошмарната половинвековна дискриминация на големия писател.

Журналистът Данаил Крапчев, главен редактор на вестник „Зора“.

Споделяме мисли за Крапчев уж, а неусетно стигаме до общата ни трагическа съдба, спомняме минали събития и лица, а мислим всъщност за сегашното ни дередже. Изненадана съм и се радвам на въпросите – питат за Йордан Бадев и защо не се пише и нищо не се прави за него – какво да се прави, щом едва 2-3-ма души работят по проекта „политика и литература” в БАН. Пандо Ефтимов – достолепен интелектуал и мъдрец ме кара да анализирам трагическия роднински възел – Данаил Крапчев – Кръсте Цървенковски – сестриният му син, прочут в историята майкопродавец и българомразец; Докато следвал в София бил е приютен в Крапчевия дом и така пламенният родолюбец, посветил живота си на освобождаването на Македония, храни змията във своята пазва – поради силна преданост към рода си сам отглежда и изучва онзи, който ще бабува на македонизма и ще преследва безмилостно защитниците на българската кауза. Човешка, родова и национална драма, в която се олицетворява националната ни участ, белязана с разделения и братоубийства, изтъкана от безброй антиномни същности и противостояния – патриотизъм и предателство, саможертвеност и продажничество, благородство и завист. Нож в сърцето на Крапчев, от ръката на еничерска издънка, възкръснала от тъмнините на робските неволи, за да нанесе коварен удар и в сърцето на българщината. Тези достойни хора тук по свой начин търсят и изричат отговорите на тежки исторически и коекзистенциални въпроси – какво ни срива отвътре, кой е червеят на гнилотата, поради който е зачернен техният живот и е провалена общата ни съдбина?…

Боже, каква публика, мисля си, добре че не се правих на важна и учена, щях смешно да се издъня. Слава Богу, че съм едно с тях, със същата горчивина в душата и те усетиха това. Питанията се превръщат в споделяния. Разсъждаваме за политиката на България към македонските българи и защо нито един български вестник не се продава в Македония, докато сръбските са на всяка крачка, защо на 100 км от границата няма обхват на българска телевизия или радио, изобщо мисли ли българското правителство за своите хора тук. Какво да отговарям аз, освен истината – не се преструвам на Петко Каравелов, напротив, засрамена съм и отговорна заради безхаберието и държавническия нихилизъм на иже нарицаемите български управници. – Да, България няма национална политика, тя няма национална доктрина за себе си, камо ли за Македония.

Хортуването ни продължава и на скромната почерпка, и на срещите ни през следващия ден. Разбирам, че финал този разговор няма да има, че за мен той едва започва и ще продължи много дълго може би. Данаил Крапчев остава на заден план, далеч в своето минало, защото сегашното е бременно с наболели проблеми, засягащи ежедневието на хората. Миналото обяснява причините, но не дава отговор за днешната безизходица. Хората ми разправят за сегашната си участ – почти всички, които се афишират като българи са уволнени от работа и оставени без препитание. И децата им са дискриминирани, но няма кой да ги защити и никой не ги подкрепя. А българските фирми в Македония вземат на работа сърбомани, но не и македонски българи. Отношението към тях е като към онеправданото ни малцинство в Западните покрайнини. Казват ми съкрушени, че най –добрият македонски писател, драматург и публицист – Младен Сърбиновски, човекът, който пръв се е осмелил да развенчае македонизма като история и политика и да заяви публично българската си самоличност, сега е изгонен отвсякъде и скита по улиците немил – недраг. Затова пък македонистът Любиша Георгиевски е във върховете на властта, но и с български орден го окичиха, сигурно за да отличат ненавистта му към България. В абсурдната българска реалност всичко е обърнато с краката нагоре, позор и слава са си разменили местата, и ми е чудно, че братята ни край Вардар още живеят с вяра и очакват нещо положително от нас.

Град Прилеп около 1930г. Там са родени Данаил Крапчев и Димитър Талев.

Тук научих за още едно издевателство – освен материалната им несрета, те са подложени на рекет и от българските институции – ходене по мъките е, когато искат да се снабдят с български паспорти и визи. По 3-4 години ги разтакават за гражданството, а въпросът с визите е криминален и плаче за прокурор. Как консулът в Скопие може да обясни каква е тази корупционна мрежа с посреднически фирми, които продават българските визи по 30 евро едната? Друг начин няма, казват хората. Милиони евро се източват от прокъсаните джобове на тези измъчени хора, за да пълнят гушите на ненаситни нашенски пеликанчета – политически мафиоти, маскирани като дипломати. Не ги интересува тях националната кауза и никак не ги е еня за живота и за копнежите на тези достолепни българи, каквито по нашите земи вече няма за съжаление. И няма начин посланикът и външният ни министър да не знаят какво става, защото посредническите обяви се появяват открито и всекидневно в пресата, а и в България скандалната ситуация с македонските визи вече е публична тайна. Според мен не само знаят, ами и стоят зад тая мръсна работа, ако се замисли човек над думите на генерала, че трябвало да се редуцира даването на български паспорти, защото отношението към българското гражданството било потребителско.

Българският премиер Сергей Станишев (вдясно) и македонският му колега Никола Груевски. Политиците на двете страни все още трудно намират общ език. Снимка : „Булфото“

И какво има за потребяване в Българията, бе господин генерал? Какво ще ни вземат македонците, което вече да не е взето от ограбваческите шайки, които ни управляват? Я попитайте колегите си дипломати – гърци и сърби, няма ли да им дадат един милион техни паспорти, ако македонците само ги поискаха? Но те знаят, че дедите им са мрели заради българското си име, че порои българска кръв се е ляла в три войни за спасяването на Македония. Жива е паметта им, духът им е български и затова понасят побоища, закани, мизерия и дискриминация. Видях ги как с часове захласнато четат остарели български вестници в библиотеката на БКЦ и това им е потребителското отношение? Мисля, че паспорти потребяват други – брокери и търгаши търгуват с чувствата на хората, с българската история и мъка, с националното ни достойнство. Сигурно е световен дипломатически куриоз, че български посланик се е заел еднолично да дава сертификати и визи на избрани от него туроператорски агенции. Дали това е неговата работа? Дали българската къща в Скопие има за цел да привлича и обгрижва македонските българи или напротив – да ги оскърбява и отблъсква със своя цинизъм и меркантилност? С какво Драган Латас – собственик на сърбомански медии, генератор на шовинизъм и омраза към всичко българско, подстрекател на бандите и побоищата край лобното място на Мара Бунева, е спечелил сърцето и/или джобовете на посолските чиновници, та на него му е дадена целогодишна виза, докато същинските българи са унижавани, изнудвани и разкарвани. Тези синковци явно са от коляното на Кръсте Цървенковски, но вижте къде са се настанили! Като в бакалия продават достъпа до общото ни отечество, погазвайки всички морални и държавни закони. Посолството да си тури тогава табела, че е бай Ганьовата Солунска митница, не да срами родината ни и да плюе в душите на хората, съхранили българщината по тази изстрадала земя след векове на гнет и тормоз. Ей това е сега образът на държавата България в Скопие – една спекулантска физионмия на парвеню, без морал, без национално самосъзнание и държавническо достойнство.

Ето как краткият ми престой сред тези родствени души ме залива с щастие и с много мъка едновременно. Двете мили дами от стар македонски род се оказват видни интелектуалки – даряват ме с ласкави оценки, с топли думи и покани да посетя дома им, за да видя стари реликви. Бързо и лесно се доверяваме един другиму с всички, няма никакви условности и страхове, защото голата истина ни сближава. Сякаш се познаваме отдавна, болката ни е единосъща, както и речта. Разменям телефони и адреси с толкова нови приятели, ще се видим пак, живот и здраве, ако дойда напролет. Ще ме водят на Преспанското езеро, ще ми покажат църквици и манастири, ще ме разведат из красотите на Скопие, не само из задръстените като в София улици…
*Цвета Трифонова работи в Института за литература към БАН. Завършила е българска филология и история. Автор на няколко книги, сред които „Писатели и досиета“, „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“ и „Данаил Крапчев и в. Зора. Незабравимото”. Има редица научни статии и студии на литературно-историческа тематика.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.