Ерна Парис, която твърди, че сериалът „Ало, ало“ е истина, пред e-vestnik
Ерна Парис е световно известна представителка на голямата, но слабо позната у нас канадска литература. Тя прекара две седмици в България по покана на българския издател на книгата “Дълги сенки” – издателство “Парадокс”. Тук тя не е с изследователска цел, а за да разгледа десетата страна, в която нейната книга е издадена. Придружава я съпругът й – професорът по старогръцки език и философия Том Робинсън. Така е посетила Япония, Австралия, Нова Зеландия, САЩ, Босна, Германия.
Писателката е завършила образованието си в университета в Торонто и Сорбоната в Париж. Кариерата си започва като журналист и литературен критик през седемдесетте години. Авторка е на 6 самостоятелни книги и още десет в съавторство.
За книгата си “Дълги сенки. Истини, лъжи и история” Ерна Парис е правила проучванията си на четири континента – в Германия и Франция, бивша Югославия и Босна, в САЩ, Япония и ЮАР.
Според нея помирението в обществото не е възможно без разобличаването на лъжите и митовете, които самото това общество е наслагвало през годините. Например цели поколения във Франция са израствали с мита за славната “френска съпротива” през Втората световна война. Днес вече се знае, че комедийният сериал “Ало, ало” е по-близко до действителността. По-малко от един процент от французите са били съпричастни към съпротивата. И още – също толкова, дори повече активно са сътрудничели на фашистите.
През 2001 г. “Дълги сенки” се окичва с редица канадски и международни отличия, а в САЩ е обявена от Christian Science Monitor за книга на годината. През 2005 г. книгата е обявена за една от стоте най-важни книги, писани някога в Канада.
Ерна и съпругът й Том са приятна двойка, любознателни и откровени. В края на двуседмичното си гостуване в България признават, че са имали сериозни притеснения за пътуването си – в каква страна отиват? Какви хора ще ги посрещнат?
Цялото им предварително знание за България се свежда до прочита на един кратък курс по история на страната и до наръчника на двама австралийски стопаджии, които компетентно съветват какво да се види, къде да се яде, как да се пие и изобщо какво да се прави у нас. Този наръчник Ерна и Том изхвърлят още в Карлово, в къщата-музей на Васил Левски. Те са дълбоко впечатлени и дори развълнувани, докато австралийците са описали мястото като съвършено безинтересно. Въпрос на световъзприятие.
Двамата признават, че са приятно изненадани и очаровани от България. Първото им посещение няма да остане последно. Том е направил постъпки да чете лекции като гостуващ професор в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
– Ерна, казваш, че тръгвайки към книгата “Дълги сенки” първият въпрос, който си задаваш, е “Кой решава какво се е случило вчера?” Добре! Кой всъщност решава какво се е случило вчера?
– Това, разбира се, трябва да бъдат екипи от учени във всички сфери на социалното знание, за да се постигне максимална обективност. Колкото по-широк е кръгът на хората, които “решават” какво се е случило вчера, толкова по-малко място има за диктат. Историята се пише от хора, които не са по-различни от нас самите, и когато учим голи факти за историята, без да си даваме сметка кой е интерпретирал тези факти, кой ги е разказал, това ни пречи да възприемаме историята в дълбочина. Трябва винаги да си даваме сметка, че човекът, който е разказвал тези факти, е споделял и своята гледна точка. И ако си дадем сметка за това, че хората, писали тази история, са живели преди нас, те са като нас, но са живели в друго време, това ще ни помогне по-ясно да разберем тяхната гледна точка и гледната точка на онова време за тези събития. Но ще кажа това на децата, а не на възрастните.
– В “Краят на дните” изследваш взаимовръзките между толерантността и тиранията. Какво според теб стои между тези две понятия?
Образованието. Мисля, че това, което децата непременно трябва да научат в училище, това, заради което образованието е важно, е критичното мислене, което по същество представлява основите на логиката. Да мислиш критично, означава, че няма да бъдеш податлив на пропаганда, когато политическите лидери се опитват да ти представят фактите в дадена светлина. И ако нямаш тази подготовка, това образование, ще бъдеш по-податлив на пропаганда и няма да можеш да различиш едното от другото. Разбира се, говоря за демокрации, където населението има избор. Мисля, че след периоди на криза, когато са допуснати грешки, лидерите се опитват да ги оправдаят с невярна интерпретация на фактите. Прекрасен пример за това е генерал Дьо Гол, който след Втората световна война се завърна от Лондон в Париж и каза на французите, че всички масово са участвали в антифашистката съпротива. И това се оказа полезно за много хора, защото ако даден човек е бил колаборационист или e сътрудничил по някакъв начин на нацистите, той би могъл след това да каже, че е участвал в Съпротивата и съответно това да му помогне да си намери работа. Това даде възможност на французите да не поглеждат повече назад към миналото, да го загърбят и да не му обръщат никакво внимание.
– Ти си автор на документална проза. Мислиш ли, че документалната проза е естествено продължение на журналистиката?
– Зависи на коя журналистика. Зависи от нейното качество и от нейната функция. Ако пресата е свободна и играе ролята на политическа опозиция на парламента, тогава е особено важно да четем вестници. Ако пък е оръдие на пропагандата, също е полезно да я четем, защото тогава разбираме какво се очаква от нас да мислим.
– Можем ли да кажем, че журналистите в някаква степен пишат историята?
Да, мисля, че в известна степен журналистиката е съвременната история. В своите книги аз постоянно се опитвам да доближа миналото до настоящето, да го свържа с настоящето и ако за изследванията на миналото ползвам работата на историците, исторически архиви и факти, за съвременната история много ми помага журналистическото виждане и умението да чета журналистически материали.
„Дълги сенки” като цяло е книга за историята и за това как тя се пише. Тя е написана на две нива. „Дълги сенки” е за това как помним историята си или по-скоро не я помним след периоди на криза. Под това имам предвид неща като война, гражданска война, окупации или други периоди от време, когато лидерите на дадена страна смятат, че е добра идея да повлияят на начина по който народа помни историята си. За да може страната да започне отначало.
Започнах този труд преди много години, когато бях съвсем млада студентка във Франция и случайно един ден се разхождах с приятели и неволно попаднахме на място, което се оказа бивш нацистки лагер на смъртта. Това беше единствения такъв лагер създаден в Източна Франция и тогава там нямаше никого освен нас. Един екскурзовод ни разведе и аз за голям свой шок научих, че там са умрели хора, повечето от тях евреи, но поразителното беше не само че са умрели, но и това, че аз изобщо не бях чувала нищо за депортацията на евреите, бях чувала само истории за героичната френска съпротива по време на войната.
И започнах да се питам за паметта преди толкова много години. Защо тази героична история за миналото беше станала национална история? И нещо толкова съществено като депортацията на граждани не е част от тази история. След около 15 години вече у дома, в Торонто, Канада чух по новините, че човек на име Клаус Барби е бил арестуван в Боливия и върнат във Франция, за да бъде съден за престъпления по време на войната. Казах на съпруга си: “Аз ще напиша тази книга! Това е моята история.” Защото си помислих, че това ще ми помогне да разбера паметта за войната. Защото Клаус Барби е един от агентите на Гестапо отговорни за депортациите.
Години по-късно се озовах в Япония по други причини и си казах, че след като се интересувам от паметта, мога да отида в Хирошима и Нагасаки, за да видя как японците помнят атомните бомби. Отидох там и бързо разбрах, че се намирам на исторически терен, който ми е познат, но някак си е останал встрани. В Хирошима и Нагасаки открих музей, където бяха отразени страданията на невинните жертви, но изобщо не се споменаваше за военните престъпления на Япония по време на Втората световна война – например случилото се в Китай. Аз си казах, че това заслужава внимание и че трябва да го проуча в дълбочина.
Така се роди тази книга. Когато започнах, си зададох някои основни въпроси. Първият ми въпрос беше: “Кой решава какво се е случило вчера?” И какво ще бъде включено в историческите текстове, за да се преподава на децата в училище. Вторият ми въпрос беше: “Защо те правят този избор?” И третият ми въпрос беше: “Има ли последици от тези избори, особено за жертвите и вероятно за малцинствата, които са изключени от националната история?” Както установих във Франция. Това е голяма тема.
Първата ми тема, защото е нещо, което ме интересува от дълги години, е все още неасимилираната история от Втората световна война. Чудех се как страни, които са загубили войната, са формирали историята след това, какво казват в нея, какво казват на населението си. Реших да се заема с Германия и Япония, и с Франция.
Франция беше окупирана, имаше избрано колаборационистко правителство и активно сътрудничеше на германците, а Дьо Гол се „бореше” от Лондон. Втората тема, която ми се струваше културно важна, бе въпросът за расите. Колониалните империи видяха своя възход и падение през ХХ век и последиците от това и все още са важни за нас и ние ги виждаме, защото хората продължават за мигрират от страна в страна. Освен това много ме интересуваше наследството на робството в САЩ, защото макар че робите са еманципирани от 160 години, САЩ не са решили своя проблем, тоест, не са създали окончателен вариант на тази история. И остава ендемичният расизъм, който е трагичен и труден проблем за Америка. И аз противопоставих това на Южна Африка, която се развива от апартейд към демокрация с помощта на Комисията за истина и помирение.
И двете теми ме отведоха към цялостния въпрос за колективната идентичност и правенето на исторически митове. Тук се съсредоточих върху трагедията на вашия съсед Югославия, където злоупотребата с историята е довела до първия геноцид в Европа от 50 години насам. И накрая изследвах ролята на справедливостта в помиряването на населението. Исках да разбера дали съдебните процеси, като международния трибунал в Хага, могат да помогнат на хората в Босна например да се разбират отново помежду си и да се помирят. Освен това исках да разгледам ролята на справедливостта в съдилищата за създаването на автентичен исторически архив от доказателства. И свидетелства, представени от свидетели и водени справедливи процеси според най-високите стандарти за това.
България не е от страните, които изучавах, но и тук, както и навсякъде по света, има сходни проблеми. Мисля, че читателите на книгата ще могат да направят аналогии със собствената си история, което може да им се стори интересно.