Колко паметници на културата можем да понесем
Защо две момичета загинаха под руини в центъра на София? Кога ще са следващите?
Не стихват дискусиите в медиите за сградите паметници на културата, а тези дни се коментира тъжната новина, че няма виновни за смъртта на две млади момичета, загинали под руините на къща паметник на културата в центъра на София.
Моя лична история ми отвори очите какъв парадокс, създаден от закони и чиновници, са рушащите се сгради, повече или по-малко ценни паметници на културата.
Преди двайсетина години имах имот в центъра на малкото градче Бяла на брега на Янтра. Ходех редовно да си плащам данъците. В имота имаше къща от края на 19 век или началото на 20-и. Каменна маза, четири стайчета от кирпич и малка тераса. Покривът отдавна беше пропаднал, в пода имаше дупки и къщата спокойно си се самосъбаряше. Данъчно беше оценена като отделен имот и чинно плащах по 13 лева и нещо всяка година.
Веднъж ми дойде идеята да поискам в общината да ми я махнат като данъчно задължение. И тук стана интересно. Женицата в общината ме погледна и каза: „Стоилчо, не си останал за тия 13 лева на година. Не си докарвай беля на главата. Ще дойде някой младок от Русе, ще каже, че тая съборетината на дядо ти Петко е паметник на културата от местно значение и не само 13 лева на година ще даваш, ами ще те накараме да я възстановиш, че и ще те глобим, че си я запуснал.”
Това е един от най-полезните съвети, които съм получавал. При това в същия двор имаше 200 квадрата нова къща от 60-те години на 20 век, за която търсех с месеци и години наемател, който поне да гледа да не се пробие покрива и новата къща да не тръгне по пътя на старата.
…То не са запуснати читалища, тютюневи складове, царски конюшни, „тиганът с дълга дръжка“ на Бузлуджа, къщата с ягодите, някоя баня и др. Безкрайно количество паметници и все важни ценни за обществото според едни учени хора или местни патриоти.
И от многото приказки по темата никога не чух някой да каже „Аз ще платя за възстановяването на това нещо”, каквото и да е то.
Най-много място заема разговорът за принудата. За репресията, с която да се накара някой друг да свърши нещо, което било в обществен интерес. Не се говори за преговори със собствениците, за компенсации, за споделяне на разходите, за откупуване.
За читалището в Шипка вече стана дума (виж тук)
Ще се опитам да разделя на групи старите сгради, за които има шум по медиите.
Първата група, и подозирам най-голямата, са
сгради, които собствениците им искрено мразят
Тази група ще наречем условно „тютюневи складове“. Техните собственици обичат имота като строителен парцел, но мразят неговата културно-историческа и архитектурна компонента. Собствениците си мечтаят земята да се отвори, да погълне обществената ценност на имота им и като се затвори там да има празно място в регулация. Пожарът, наводнението, ураганът Майкъл и др. катаклизми също са добре дошли.
За собствениците т. н. обществена ценност и статут на паметник не е никаква ценност, а е загуба от цената на имота. Какви са тези собственици ще стане дума по-долу. Общото, което ги обединява е желанието да се възползват от свещената си частна собственост по начин, който те са решили, а не по начин, който им е наложен – анонимното общество, представлявано от институции или архитектурни фундаменталисти, които обикалят по медиите. Именно към тези собственици валят заплахи за глоби, за ипотекиране на имотите им от страна общината, с последващо възстановяване и всякакви други техники за принуда. Питайте по-стари хора и те ще ви дадат още идеи – конфискация, изселване на цялата фамилия, забрана за висше образование, бой с пръчки, пускане на ток и др., докато дарят имота на общината/държавата.
Какви са собствениците на тия много ценни имоти?
Първата група са предприемчиви хора, тарикати, които са успели да консолидират собствеността от малко или много наследници. Как са я консолидирали е друга тема – може да е с изкупуване, със замени, със заплахи, с бой. Както и да са го направили, тези хора имат един мотив – с подкупи или с политически връзки да се отърват от културната и всякаква друга ценност на имота и да направят нов билдинг, може да е МОЛ, може да е офис, кокетно блокче с лукс апартаменти или нещо друго. Особено гадно е за тези хора, когато са си купили нещо без статут на културна ценност и то в последствие, под натиска на културно-архитектурните фундаменталисти, е станало ценност и държавата му е дала статут.
Условно да наречем този тип имоти „царски конюшни“. С подобни имоти положението е наистина трагикомично. Все едно да се ожениш и малко преди първата брачна нощ държавата да ти даде предписания какво може да правите с жена си под юргана през останалата част от живота си. Тия са най-прецаканите, защото тежестите им са наложени след придобиването. Абе купили си фабрика на 8 септември. Те освен имота си почват да мразят и държавата си.
Втората група собственици може да наречем
„На сто вуци – кози крак“
Така казваше любимата ми баба Милка, когато станеше въпрос за нивите в Крушовица и Горна Диканя и изобщо за наследства.
Тази група собственици са по-скоро отчаяни хорица, безнадеждни оптимисти. Получили наследство по силата на съдбата, те не знаят да се радват ли или да плачат. Успели са да опазят имота си от първата група (виж по-горе) с тайната надежда, че все някога ще постигнат съгласие с останалите 20-30 наследника, пръснати по всички земни кълбета. И като го постигнат това съгласие ще осребрят ползите. Тези ползи са пак билдинг, МОЛ или друго, от което да има компенсация – някое апартаментче, по-рядко дялове и дивиденти от бъдещи печалби.
И докато това съгласие се постигне, къщите-паметници падат (за щастие на собствениците), едни наследници измират, но се появяват нови и т. н. Много от тези хорица нямат нито пари, нито желание да опазват каквото и да било. И тях ги плашат с глоби, ипотекиране на имотите ако не ги лъснат. Е, една малка част успяват да изкарат някой лев като дават под наем партера за някое магазинче, но и това е на сто вуци – кози крак.
За съжаление в цялата дискусия по темата липсва едно просто разсъждение – готово ли е обществото да плати за своите ценности? Едни хора/институти решават кое е ценно за обществото, но не носят никаква отговорност за неговото стопанисване и опазване. Нямам предвид контрола и репресията. Имам предвид собствеността.
Колко пари е готово да плати т. н. общество за да притежава „тютюневите складове“ или „царските конюшни“? Готови ли са архитектурните талибани да излязат с шапката по кръстовищата, да съберат парите и да ги откупят от сегашните лоши собственици и после да ги възстановят и да ги стопанисват по най-високите критерии, които проповядват по телевизиите? Има една категории агитатори на културата, които са най-досадни. Те са пътували по цивилизования свят, знаят езици. Това Виена, Рим, Париж и Лондон са им като родни места. Те знаят, че от конюшните може да стане театър или изложбена зала, а защо не детски театър, от складовете може да стане културен център или изложбена галерия. Нещо като Лувъра, Орсе… нещо като нищо на света. И никой от тези агитатори не сяда да направи проект, да вземе кредит от банка и да направи от конюшните изложбена зала, например. Най-много да лобира в общината или в държавата за едни пари, с които нещо да се поправи и пак да увисне на врата на обществото с парите от бюджета.
Колко паметници можем да понесем? Забравихме ли, че две млади жени загинаха под развалините на една сграда в центъра на града. Подозирам, че ще има още пострадали…
Защо не предложите едно просто решение на властта, ако имате топки, разбира се.
Предложете вместо властта да дава догодина 1 милиард за вдигане на заплатите на администрацията,
да откупи паметници на културата по пазарни цени
за 500 милиона, с останалите 500 милиона да ги възстанови и да направи театри, галерии и каквото там си мечтаете и да даде още 150-200 милиона за охрана, за СОТ, за продавачи на билети, за екскурзоводи, за брошури, каталози и др. дейности.
Направете това предложение в най-гледаните културни предавания. Поканете художниците, писателите, архитектите, синдикатите, учителите, медицинските сестри, лекарите, полицаите и др. части на т. н. общество и ако те са съгласни – да го направим. Нали общественият интерес отчита интересите на всички групи? Ще преизберем сегашната власт и за 2-3 години няма да остане очукана и олющена сграда в цялата ни мила татковина. В това число стари читалища, училища, гари и др. Нищо, че няма деца и влак не минава вече. Както има нови стадиони по селата за бабите, що да няма гара без влак.
Обещайте на властта, че само ще я хвалите, ако откупи и ремонтира всички хубави, според вас, сгради в татковината.
Една друга категория имоти – да я наречем условно „къщата с ягодите“. На пръв поглед обществото трябва да е доволно и даже щастливо, че тези имоти са попаднали в добри и богати ръце. Какво по-хубаво от това някой друг да се грижи и да плаща за един имот, а ти да се наслаждаваш на красивата му фасада, подреден двор и да поздравяваш усмихнатите и доволни собственици. Но, не би. Тези имоти събуждат нашия гений – геният на завистта.
Какво става на практика? Баровецът купува разсипан имот в центъра. Иска да си го направи дом и да живее в него. Иска да се гордее, че е оправил една съборетина и тайно се надява, че обществото ще оцени това. Храни си егото с народната мъдрост „Кеф цена няма“. Но, както е известно, за всяка народна мъдрост, народът прави по сто простотии.
Всяка стъпка на баровеца се гледа под лупа. Даже той да е наел светила на строителството да му прегледат къщата и да кажат какво да се прави, винаги се намират архитектурни фундаменталисти, които не са съгласни. Нищо, че къщата може да се събори според компетентните хора, които са се подписали под мнението си. Пазителите на старините искат да одобряват, да контролират и да надзирават от името на обществения интерес. Но не искат да плащат. Обществото, според тях, и по-точно конкретно те имат право да надзирават. И какво искат архитектурните фундаменталисти?
Обикновено искат автентичност. Във всичко. Да се използват същите материали като преди 100 години, да не се прави вътрешна реконструкция, щото била много ценна и имало пруски свод, камина от дребни камъчета, дюшеме от странджански бук, корито за пране от поцинкована ламарина от 19ти век и керемиди от фабрика, закрита преди 80 години, ама много ценни. Само дето не нареждат на баровеца жена му да пере в поцинкованото корито, да готви само на дърва и кюмюр и да спи в чаршафите на първия собственик на къщата от началото на 20 век. Никакво парно, топла вода, климатик и др. глезотии. И на собственика му остава само да козирува, да мъкне дърва и да чака къщата да му падне на главата, както са предсказали специалистите.
Резултатът? Разрухата продължава
Архитектурните талибани са победили здравия разум. А общественият интерес? Него кучета го яли. Вместо обществото да се радва на една красива сграда, то продължава да крачи между руини. Обществените активисти из телевизиите искат да контролират какво става вътре, под юргана. Дали пък няма пералня „Бош“, дали има парно, дали не е сменено дюшемето или пък глиненият под не е покрит с италианска теракота. Ами пруският свод? Не дай си боже да е намерено друго решение! Сакън. Ами мебелите ако са от ИКЕА? Позор!
Решението? Ами пак същото. Вземате шапката, събирате парите, откупувате от баровеца безценната обществена ценност и правите с нея всичко, което вие, архитектурните талибани, сте искали да бъде направено от собственика. Правите я музей на архитектурата от началото на 20ти век, късате билетчета, разказвате за пруския свод, правите събития, отдавате пространства под наем (ама без да променяте нищо) и т. н. Има и втора опция, любимата ви. Убеждавате държавата да купи съответния имот, окачате го на врата на държавата/общината за да го издържа. За ваша най-голяма радост. Докато критична маса от електората не се запита колко ни струва това и искаме ли да го плащаме.
Аз наистина приветствам решението да се откупи Яворовата къща от общината/държавата и да се грижим за нея всички през данъците си. Така ще разберем дали ни е ценност.
Има ли добри примери? Има
Бившата къща на Стефан Савов на ул. Врабча, 9. Изглежда великолепно, оградата и дворът са поддържани. Общественият интерес задоволен ли е? Да, моят е задоволен – виждам много красива къща. Какво има вътре, на каква печка готви домакинята, дали има съдомиялна в кухнята и биде в банята не ме интересува. Дали плочките и мивките са италиански също не ме интересува. Кой е собственикът? Аз го знам, но това не е важно за темата. Не е важно и за обществото, освен ако то не иска да му благодари.
Само че дори един такъв положителен пример може да бъде неглижиран. Ето как е описана тази къща в „Капитал“ от 6 февруари, 2015 г. в статията „Гласовете им чувам“, посветена на знакови къщи в центъра с драматична история
Цитирам със съкращения: „Затварям карето по ул. „Врабча“, където на №9 е забележителната къща на Савови, проектирана през 1921 г. от арх. Никола Лазаров – дипломант на парижката архитектурна школа и син на занаятчия от Карлово… През всичкото време дотогава къщата на семейството му е служела за детска градина, а днес е нечия непристъпна собственост.“ Край на цитата.
Разбрахте ли сега? Авторката не знае чия е къщата (дали пък не знае), но акцентира на нейната непристъпност. И нито дума за това как изглежда имотът, добре ли е възстановен, руши ли се. Това не е важно. Важното е да неглижираме собственика (нечия) и да кажем, че е непристъпна собственост. От подобни авторки няма да научите, че съседната къща на „Врабча“ 7 и сега „служи“ за детска градина, че къщата на Сава Дупаринов на „Врабча“ 20 също е детска градина с отвратително олющена фасада, но с ПВЦ дограма (да не духа) и храст, поникнал на фасадата. Догодина сигурно ще стане горичка.
Ами да. Така трябва да бъде. Собствеността трябва да бъде непристъпна без съгласието на собственика или без решението на съда. А не да си мечтаем какво да направим с един имот така, че всички ние от бюджета да плащаме за него, а не някой просветен чорбаджия-изедник, който лично ние или нашият спонсор (или издател) не харесваме.
Може ли да имаме много такива красиви стари къщи? Може ли да няма други погребани под тухлите на някоя руина?
Може. Стига някой да спре да прави по медиите помени с чужда пита и да монополизира правото да говори от името на обществения интерес.