Ирак и Афганистан – краят на войните не се вижда
Не, както показаха последните успехи. Но "спечелването" им ще отнеме много години и не може да стане единствено със сила
Ако разтъркаме очи, поемем дълбоко дъх и погледнем трезво цифрите, няма как да не стигнем до извода, че нещата в Ирак се развиват много по-добре. От Афганистан също от време на време пристигат новини за значителни успехи. Тази седмица например американски и британски войници помогнаха на войските на афганистанското правителство да отвоюват от талибаните символично важния за афганистанците град Муса Кала. Възможно ли е след съответно четири и шест години, водените от Америка войни в Ирак и Афганистан най-сетне да клонят към успех?
Новините, които идват от двата фронта през тази седмица, дават основание да се отговори на този въпрос с предпазливо „да“. В Ирак действията на генерал Дейвид Петреъс и обръщането на сунитите срещу Ал Каида рязко намалиха убийствата. Наистина, все още на ден загиват повече от 20 души, но преди година беше нещо обичайно да се осъмне с по стотина трупа. За Афганистан „да“-то е по-условно. Насилието се разраства и самоубийствените атентати, вече по-редки в Ирак, тук зачестяват. Но с падането на снега и началото на зимата американските и натовските сили приключват бойния сезон без сериозните загуби, от които се опасяваха в началото му. Както неотдавна се похвали Гордън Браун, британският министър-председател, тази година НАТО беше в офанзива. А в някои части на страната, като района край Хост, все повече афганци изглежда са готови да изоставят талибаните и да минат на страната на правителството.
Изчакайте с шампанското!
Въпреки това е важно да изясним какво означава, че положението се подобрява. Не означава, че победата е близо. Наивна беше надеждата (признаваме, някога споделяна и от нашето издание), че армиите на Запада може да се върнат бързо у дома, като оставят след себе си ред и справедливост. Саддам Хюсеин и талибаните бяха начело на жестоки диктатури. С изкореняването им обаче Западът извади на бял свят дълбоки племенни и религиозни вражди, даде възможност да се развихрят жестоки сили, които диктатурите успяваха да сдържат, и които не могат да бъдат удържани само с въвеждането на демократични процедури. Въпреки че афганистанците и иракчаните ентусиазирано гласуваха за демократични конституции и нови правителства, тези правителства не се справят добре. Победените не признават загубата си; а победителите, особено в Ирак, са решени да получат всичко.
При такива обстоятелства „победата“ за Запада в никакъв случай няма да се изрази в церемония по предаване на властта и парад. В най-добрия случай успешният завършек би предизвикал изостряне на насилието и постепенно движение към политическо съгласие между правителствата, избрани под западен надзор, и бунтовниците, които се бият срещу тях. В най-лошия случай, разбира се, Западът ще бъде победен. Дори Америка и нейните съюзници да печелят всяка битка, общественото мнение може да се умори от войната и да поиска момчетата да се завърнат у дома. Испания, Австралия и други вече напуснаха Ирак. Сега се изтеглят дори и верните британци, пък макар и под прикритието на полуистината, че са си свършили работата на юг.
От двете войни тази в Ирак е по-трудно защитима. За разлика от талибаните, Саддам Хюсеин не беше съюзник на Ал Каида, нито беше замесен в атентатите в Америка.
Така и не бяха открити прословутите оръжия за масово унищожение. Войната в Ирак взе много повече човешки жертви от американска страна (около 4000, сравнени с около 500 в Афганистан). Все пак условията в момента са далеч по-добри, отколкото през септември, когато генерал Петреъс замина за Вашингтон, за да изтъкне постиженията си пред скептичния Конгрес. Оттогава рязко намаляха не само жертвите сред иракското цивилно население, но и тези в американската армия. Дотолкова, че войната започва да се превръща във второстепенна тема в американската предизборна кампания.
Положението може и вероятно ще се влоши
Но при войната прекъсването рядко означава край и доминираното от шиитите правителство на Нури ал Малики не използва затишието, за да постигне споразумение със сунитите. Лесно е да се предвиди какви ще са последиците от пропиляването на тази чудесна възможност. Сунитите, които бяха въоръжени от генерал Петреъс, за да се бият срещу бившите си съюзници от Ал Каида, отново ще се обърнат срещу шиитите, ако преценят, че не съществуват приемливи условия за подялба на властта (и на парите от петрола). Шиитските наказателни отряди отново ще се задействат, убийствата пак ще се увеличат и американците ще подновят исканията си войниците им да бъдат изтеглени от водовъртежа, който не могат да овладеят.
Би било неморално, а също така и глупаво от тактическа гледна точка, ако западните политици решат да преувеличат временните постижения както в Ирак, така и в Афганистан, с напразната надежда да успокоят вътрешните призиви за оттегляне.
Гласоподавателите не са глупаци и повечето вече знаят това, което политиците понякога се притесняват да им кажат. „Победата“ във войните на Джордж Буш в най-добрия случай ще означава предотвратяване на катастрофа. Дори и тази скромна цел обаче ще изисква още години наред да се жертват западни войници и пари в кампании, в които ще трябва да се обръща внимание както на някога обругаваното изграждане на нации, така и на употребата на военна сила. За щастие западните армии започват лека-полека да се учат как се прави това.
Колкото до въпроса дали и двете войни си заслужават продължителните усилия, отговорът зависи от съотношението между ползите и загубите. Едно унижение в Ирак би разбило авторитета на САЩ и би обезпокоило съюзниците, които са заложили сигурността си на американската сила. Това би вдъхнало смелост на Ал Каида, но би могло и да потуши пожара, който привлече нови бойци за каузата на джихада. Както и да е, засега най-силният мотив на САЩ, за да останат, е дългът да предотвратят дори по-страшни бедствия, които биха могли да сполетят иракския народ. Тук сметките също може да се окажат грешни – на някой етап американското присъствие би могло по-скоро да предизвика повече насилие, отколкото да го потуши. Засега обаче продължаваме да смятаме, че оттеглянето на САЩ по-скоро ще сложи край на политическия пазарлък и ще доведе до анархия.
В Афганистан моралните и политическите сметки са по-ясни. Поражението ще е сериозен удар не само за самите афганистанци, скоро освободени от средновековните жестокости на талибаните, но също така и за Северноатлантическия съюз и международното право, съгласно което той имаше пълното основание да проведе тази война за самозащита. Твърде много страни членки на НАТО в Европа обаче не бяха ентусиазирани да изпратят достатъчно войници и военна техника. Това със сигурност трябва да се промени.
Демокрациите се нуждаят от смелост, за да се оттеглят от войни, които не носят нищо добро, но също така трябва да покажат постоянство в справедливите войни, дори когато краят им все още не се вижда.
По БТА