Мизерия и страх в Узбекистан
Следващата неделя в Узбекистан предстоят президентски избори. Освен действащия държавен глава Ислам Каримов за висшия пост… не че претендират, а всъщност именно се кандидатират още трима души. Всеки от тях уведоми обществеността, че е достоен да бъде само кандидат, но не и президент.
Ислам Каримов е несменяем управник на Узбекистан от 1989 г., откакто стана първи секретар на ЦК на републиканската компартия. След провъзгласяването на Узбекистан за суверенна и независима държава,
Каримов на два пъти беше избиран за президент с общонародно гласуване. Сега отива на избори за трети път.
Фактът, че узбекската конституция не разрешава повече от два президентски мандата на един човек, не притеснява никого в страната. Там не прибегнаха до никакви хитрини, за да преодолеят въпросната юридическа колизия. Никой не се впусна да изобретява фантастична властова конструкция, при която страната номинално да има президент, а днешният управник да се превърне в „национален лидер“. Третият мандат беше легитимиран простичко – през 2002 г. узбекската конституция беше коригирана и петгодишният президентски мандат беше удължен до 7 години, т.е. според новия текст Каримов е избиран само веднъж.
В Узбекистан няма признаци за президентска кампания. Никакъв политически ажиотаж. Никакви дебати между кандидатите. А стрелките, измерващи градуса на общонародното доверие към фаворита в изборната „надпревара“, просто излизат извън скалата. Запитани от социолози: „Кой или какво е гарант на стабилността, укрепването на независимостта и успешното решаване на проблемите пред нашата държава?“, над 98 на сто от анкетираните отговарят: „Президентът на Република Узбекистан Ислам Каримов“.
В телевизионните си обръщения към нацията „гарантът на стабилността“ рапортува за успехи. Премълчава обаче острия зърнен дефицит във Ферганска, Наманганска и Андижанска област, а също и в автономната република Каракалпакстан. Дума не обелва и за това, че един хляб вече струва 50 на сто или двойно по-скъпо, нито пък за нарасналите цени на други хранителни стоки. И защо ли да го прави? Узбекските граждани не изказват публично недоволство от своето положение.
Жителите на Узбекистан не предприемат стихийни или организирани акции срещу мизерното си съществуване. Те помнят разправата с участниците в андижанския бунт през есента на 2005 г. Според международните правозащитни организации при безредиците в Андижан са били убити най-малко 500 души. Президентът на страната обяснява тези събития със заговор на външни сили, които целят да взривят стабилността в постсъветското пространство. Невъзможно е обаче да повярваме, че фитилът на андижанския бунт е бил създаден и запален вън от Узбекистан. Западът не желае кървави трусове в една от най-ислямизираните държави в Централна Азия, при това близо до неспокойния Афганистан.
Не, има основания да смятаме, че причина за случилите се и потенциалните вълнения в Узбекистан е системата на властта. Въпросът дори не е там, че тази система е далеч от западните демократични стандарти (да се натрапват те на една азиатска страна със специфични традиции ще е глупаво, а и опасно). Въпросът е другаде – режимът, формиран в Узбекистан, не осигурява на населението сравнително поносими условия за живот.
Бунтът в Андижан не беше първият израз на масово недоволство. През 1997 г. имаше вълнения в Наманган. През 1999-а – експлозии в Ташкент. През 2004-а – серия от взривове в цялата страна. Ако пък говорим само за андижанските събития, те бяха провокирани от ниския стандарт и безработицата. Пробил информационната блокада, през онези дни в световните и руските медии прозвуча глас от митинга в Андижан: „Работа няма, заплатите са просешки, а властите все гонят ли, гонят някакви там въоръжени бунтовници и ислямисти!“.
Узбекските власти наистина изместват всяка вълна на народно недоволство в религиозната сфера. Търсят в протеста интриги на радикалните ислямисти. Представят го като ислямистка заплаха за светския режим. Същността на тогавашните вълнения в Узбекистан обаче не може да се обясни нито с внос на революция отвъд океана, нито с религиозен екстремизъм. До голяма степен обяснението е в масовата беднотия. И в това, че протестните настроения в Узбекистан няма как да бъдат изразени свободно. Опозицията не само че не е представена във властта, но е подложена на гонения. Нелегалното й съществуване допринася много за това, недоволството от режима в страната да придобива крайни, а понякога и кървави форми.
Общо взето, неимоверно трудно е бедните хора да бъдат поведени на борба за икономическите им права. Бедността не е само социален детонатор, но и огромна възпираща сила. Най-необяснимото на пръв поглед, а всъщност напълно закономерно нещо в естеството и психологията на мизерията е страхът от промени. Този страх заклина: нека всичко да остане, както си е, само да не стане по-лошо.
И президентът Каримов, и селякът, съсипан от живота, еднакво искат стабилност. Първият – стабилност на своето държавно положение, вторият – стабилност на осемте кила месо, които му се падат годишно според статистиката. Тъкмо затова двамата са необходими един на друг. Което ще потвърдят отново и резултатите от вота на президентските избори в Узбекистан.
В. Новие известия/ БТА