Путин всъщност се провали
М. Макфол, К. Стоунър-Вайс*
Това, че Владимир Путин посочи Дмитрий Медведев за свой приемник, трябва да е повече от достатъчно, за да може Медведев да спечели съкрушителна победа на президентските избори в Русия през март 2008 г. Без да учуди никого, той вече обеща да продължи политиката на своя наставник и предложи Путин да стане министър-председател, за да се гарантира участието му в управлението на Русия. Според повечето руснаци всичко това е за добро.
Те дават високи оценки на Путин за възстановяването на руската държава и за възхода на руската икономика.
Според традиционния разказ при Борис Елцин през 90-те години руската държава не е държала властта, икономиката се е свила, а населението е страдало. От 2000 г. при Путин редът е възстановен, икономиката процъфтява, а средностатистическият руснак живее по-добре от всякога. Путин може и да е оставил на заден план напредъка на демокрацията, продължава разказът, но това е била необходима жертва в името на стабилността и растежа.
Традиционният разказ обаче е погрешен и изцяло базиран на погрешни заключения. Появата на руската демокрация през 90-те наистина съвпадна със срива в държавата и с икономическия упадък, но не предизвика нито едното от двете. От друга страна, повторната поява на руското самодържавие при Путин съвпадна с огромния икономически растеж, но не го предизвика. Ако изобщо е повлиял, руският завой към самодържавие през последните няколко години е намалил напредъка, който щеше да бъде постигнат, ако демокрацията беше оцеляла.
Руската държава при Путин определено е по-силна от преди и в някои сфери – като плащането навреме на пенсиите и заплатите на държавните служители, строежа на пътища и разходите за образование – се справя по-добре от 90-те години. Предвид растежа във възможностите и ресурсите й обаче е поразяващо колко зле се справя руската държава. От гледна точка на обществена сигурност, здравеопазване, корупция и защита на правото на собственост, днес руснаците са също толкова зле, а дори и по-зле, отколкото преди десет години.
При Путин броят на убийствата се е увеличил. Между 2000 и 2005 година разходите за здравеопазването са средно едва 6 процента от БВП, в сравнение с 6,4 процента между 1996 и 1999 година. От 1990 г. руското население намалява заради ниска плодовитост и по-висока смъртност, но спадът се е влошил от 1998-ма. В края на 90-те годишната консумация на алкохол беше 10,7 литра на човек. До 2004 г. тази цифра се покачи на 14,5 литра. Накратко: данните просто не подкрепят популярната представа, че по-самодържавното управление на Путин е също така по-способно или по-ефективно при справянето със сериозните предизвикателства на публичната политика на Русия.
Въпреки това, биха отвърнали поддръжниците, самодържавните методи на Путин поне постлаха пътя към впечатляващия икономически растеж на страната. Той наистина поддържа впечатляващото средно ниво от 6,7 процента.
От 2000 г. реалните доходи са се увеличили с повече от 10 процента годишно, потреблението е нараснало неимоверно, а безработицата и бедността са намалели.
Но това икономическо възстановяване всъщност не е нищо необикновено за останалата част от посткомунистическия свят. Целият регион изпита икономическа рецесия и след това, няколко години след приемането на реформи, започна да се възстановява. Руската икономика следва същата обща траектория и щеше да го стори и при диктатура, и при демокрация.
Путин се появи на сцената в подходящ момент на руския икономически цикъл и имаше дори по-голям късмет с покачването на цените на петрола в световен мащаб. Все по-авторитарното управление в Русия няма нищо общо с това.
Ако има някаква причинноследствена връзка между авторитарното управление и икономическия растеж в Русия, тя е отрицателна. По-автократичната система в Русия през последните няколко години доведе до повече корупция и по-малка защита на правата на собственост. Трансферите на активи превърнаха разцъфтяващия частен енергиен сектор в на практика доминиран от държавата и по-малко ефективен. Ренационализацията причини спад в резултатите на бившите частни фирми, разруши пазарната стойност на някои от най-печелившите руски компании и забави инвестициите, както чуждестранни, така и местни.
Може би най-красноречивото доказателство, че самодържавието на Путин вместо да помогне, е попречило на руската икономика, е осигурено от сравненията в регионален мащаб. Между 1999 и 2006 година Русия се класира на девето място по среден растеж от 15 бивши съветски държави. Инвестициите в Русия възлизат на 18 процента от БВП и днес са повече от всякога. Те обаче са много под средното ниво за демокрации в региона като Полша и Естония.
Човек може само да се чуди какъв растеж щеше да постигне Русия при по-демократична система. Заздравяването на институциите, пред които властта се „отчита“ – една истинска опозиционна партия, наистина независими медии, съдебна система, която не е под контрола на Кремъл – щеше да помогне да се укроти корупцията и да се защити правото на собственост. Така щеше да се осигурят повече инвестиции и икономически растеж. Накратко – за да се запази руският растеж и да се възстанови руската държавност в дългосрочен план – Медведев трябва да превъзмогне автократичното наследство на Путин, а не да му подражава.
По БТА
*Майкъл Макфол е професор по политически науки и директор на Центъра за демокрация, развитие и върховенството на закона към Станфордския университет. Катрин Стоунър-Вайс е заместник-директор по научноизследователската дейност в Центъра. Пълната версия на тази статия ще се появи в броя януари/февруари на американското научното списание „Foreign Affairs“.