Христо Бойчев: Прасето беше единственият ми подарък за Коледа и Нова година

Ако отвътре не си европеец и отвън няма да станеш, твърди драматургът

Снимки: Иван Бакалов

Христо Бойчев, който е най-поставяният съвременен български драматург по света, има имен ден на Коледа.
Пиесите му “Полковникът птица”, “Оркестърът на Титаник”, “Районна болница” и “Подземния” са играни в 15 държави, повечето в театри в Западна Европа, САЩ. Традиционно поставят пиесите му и в съседни балкански страни. Бойчев е роден 1950 г. в Полски Тръмбеш, завършил е инженерство в Русе и е работил няколко години като като инженер, преди да завърши драматургия в НАТФИЗ през 1989 г. В началото на 90-те години стана популярен, когато се кандидатира за президент заедно с писателя Иван Кулеков (кандидат вицепрезидент) и двамата разсеяха малко острото политическо противопоставяне на изборите и дори получиха над 60 000 гласа.

– В някои книги пише, че характеристиката на името Христо е благ, смирен, честен, помазан, миросан и добър. Такъв ли е Христо Бойчев?

– Всички неща, които изредихте са хубави. От всичките има по нещо вярно.

– А познаваш ли други Христовци, за които важат същите характеристики?

– Познавам Христовци, които са помазани – Христо Стоичков мога да посоча (смее се), Христо Ботев… Него го помазаха като умря… И мен ще помажат тогава… (смее се) Христо Явашев мога да добавя.

– Като ходиш в англоезични страни Кристо ли ви викат?

– И Христо и Кристо – всякак ми викат.

– Празнуваш ли го този имен ден?

– И да го празнувам няма да кажа, защото ще почнат да идват на гости … Не го празнувам. (смее се)

Христо Бойчев. Снимка: Иван Бакалов

– А от празнуванията едно време с какво си запомнил този ден?

– Аз големи празнувания не помня. Ние бяхме сиромашко семейство. Много гладни години бяха първите – с облигации от Държавния заем, облигации срещу ядене… Нямам спомен за подаръци… Запомнил съм още от дядо ми Христо, че е имен ден това. Едно шише вино помня… Такова ръбесто …като от картина на Сезан с натюрморт с шишета.

– На този ден сещаш ли се, че ти е празник и черпиш ли себе си с едно шише вино?

– Покрай честването на Коледа, някак на имениците в този ден по-малко внимание се обръща. Не знам защо съм останал с такова впечатление. По-популярни са Ивановден, Стояновден, Васильовден, Йордановден.. Коледа, що така, защото е Коледа ли, като голям имен ден не се празнуваше…

– Какво би пожелал на Христовците, които сега ще ги кръстят така?

– Да се ползват с характеристиките на името, колкото се може повече (смее се). Да вървят по петите, по стъпките на гореизброените Христовци и да отидат по-далече от тях.

– Празнувал ли си Коледа по света?

– Празнувал съм Коледа в Англия, в Лондон. Ако може да се нарече празнуване!

– Защо?

– Защото чакахме пуйка, а нямаше. И Кулеков беше с мен тогаз. Каза ми: Не съжалявай, аз съм бил с пуйка по Коледа в Лондон. За нищо не говореха освен за пуйки през цялото време. Като пуйките ги помнят от 3 години напред какви били. “А помниш ли миналия път каква пуйка беше – ей такваз.., другата година беше – такваз…”
Най-ужасното нещо е на следващия ден след Коледа в Англия.

Снимки: Иван Бакалов

В Лондон все едно, че е паднала неутронна бомба. Никакво движение. Никакво. Ама няма човек, ама няма нищо. Чак привечер се появиха таксита, не редовните лондонски таксита, а някакви “Лади – 1300 S“. Чернокожи ги караха. В метрото с такива дебели синджири всичките станции заключени. Тука още преди обяд след 10 часа почват да се пълнят Макдоналдс, сладкарниците с деца, възрастни, радости…А там жива душа няма. Трябваше да отида на едно място на другия ден след нощта на Коледа и като влязох в таксито вместо да подам адреса, който ми беше написан на листче, на шофьора, му го съобщих. Пътувахме, пътувахме, пътувахме – мно-ого дълго. Викам си по едно време „това нещо уж близко беше, защо така?“ И се оказа, че ме е изкарал извън очертанията на голям Лондон. Някъде в покрайнините. И каза: „Тука е“. Майко мила, гледам, бъркам по джобовете си за листчето с адреса – няма го. Парите ми стигнаха точно да му платя. Много далече беше… Та оттам съм тръгнал пеш. Оня, като замина, тогава разбрах , че не знам къде съм. Мъчех се да си представя. На едно място имаше карта. Трябваше да тръгна някъде на Юг, после на Север. Опитвах се да разбера къде е Север по мъха на дърветата (смее се). Вървях, вървях, вървях…Жив човек няма, да питаш. Няма бе! Вървях през едни лондонски предградия, дето сме гледали по дикенсовите илюстрации – залепени една до друга къщи, безкрайно дълги общежития. Слава богу накрая видях телефон. Обадих се, та дойдоха да ме вземат.

– Винаги ли е било така там или е промяна в последните години?

– Винаги в тези общества е така. Колкото е по-богат квартала, толкова по-голямо мъртвило е. В богатите квартали, след 5 часа жива душа няма. Пустош. В Германия е същото. Там и в по-малките градчета, като след 5 часа магазините затварят, не им разрешават да работят до по-късно по синдикална линия. Всички се прибират. Няма пердета на къщите, за да се вижда колко е подредено. И гледаш – като в аквариум – седят пред телевизора.

– В Иван-Кулеково (така викахме на родното селце на сатирика – с. Хирево до Севлиево) бил ли си скоро?

– Не кани (смее се).

– Що така? По-рано канеше?

– Случайно е станало. Нещо му се е откъснало от сърцето. Не кани (смее се). Той тука една изложба откриваше и искаше да мине с един хляб и пет чинии олио за 100-ина души – топени залчета. Понеже в детството ял така и много му харесало. Хубаво, ама сложи и други неща, му викам. Нае кетеринг и накрая сложи два хляба и олио. Нито един човек не си отчупи от хляба. Даже той го промотира лично – много е вкусно, опитайте, като в детството…

Снимки: Иван Бакалов

– Една година вече сме в Европейския съюз. Усещаш ли някаква промяна?

– Промяната ще се усети като махнат граничните пунктове. Тогава ще станем част от Европа. Общо взето не се усеща нищо. Но влизането в общността е голяма стъпка. Може би от падането на комунизма туй е единствената стъпка на България към нещо. Това е, което е направено оттогава досега, за половин човешки живот. Иначе тук не се чувства да има европейски дух, освен в магазините. Но там има лична заинтересованост. Магазините, бензиностанциите, придобиват постепенно европейски вид. Има тоалетни в бензиностанциите, поддържат се. Това е по-различното.

– А в нравите на хората?

– Не. Това е последното, което ще стане. Много е далече Ако отвътре не си европеец и отвън няма да станеш.

– Пуснахме в e-vestnik един материал от „Икономист“ за клането на прасетата в Румъния. То е едно към едно като в България. Чисто българска традиция, която дълбоко се разминава с европейските норми. Там не може да си заколиш прасето в къщи. Трябва да го закараш в кланицата… Ще се откаже ли българинът да си коли прасето? Ще отвикне ли? Ще отмре ли този обичай с възрастните хора?

– Да лишиш българина от това удоволствие? Това беше единствения подарък в детството ми за цялото семейство. Това беше подаръкът за Коледа и Нова година. Прасето беше подаръкът. Гладувал си, цяла година си карал на постите и …изведнъж, весело настроение, животът се променя…

– Мръвки?

– Мръвки, мирише цялата къща. И това продължава месец. Постепенно се изяждат различните части на прасето. Кървавицата и вътрешностите най-напред се ядат. Като се стопи сапуна пък почват да се ядат джумерките. След това бутовете и като останат само кокалите – се прави една яхния. Накрая сланинката – ако е останала. Така постепенно се ядат неща. Спомням си, на много коленета на прасета съм присъствал. Отначало, като дете, плачех за прасетата. После все по-малко и по-малко плачех. Помня едно прасе като го клаха успя да избяга със забит нож. Но най-дребничкият коляч, бай Паруш Късака се казваше, остана върху прасето и то с него в галоп се засили и се мушна под дръвника, а Паруш остана разперен като икебана отгоре…

– Европа иска да ни накара…

– Да ядем пуйки…

– Не – да не колим по толкова жесток начин прасетата…

– Има описание в интернет кои кланета как се извършват. Те са ритуални при евреите. Коленето на прасето у нас не е ритуално, то е възможното за времето… Постепенно ще се опитат да ни откажат да го правим така.

Снимки: Иван Бакалов

– Ще стане както с ракията?

– Всички, които искат да разединят българския народ, ще почнат да ни наставляват. Сорос и разни правозащитни организации. Ще се организират разни парламентарни фракции „Евросвин“… Лидери ще има, които, когато селяните решат да заколят прасе, ще бъдат там уж, за да го защитават. Но ще хапват от него повече от другите…

– Въпросът е за начина на колене, а не да ти вземат свинската мръвка.

– Ами да, шумно е това колене. Трябва да се промени. Не е приятно да ти квичи от всички краища на селото. По някакъв начин действа потискащо на психиката. Мен много ме потискаше като дете…Постоянно, всеки ден депресия от различни краища на селото. Селото заприличва на …свински бардак. Ако не може да се направи безболезнено, може да се обезшуми по някакъв начин…

– Да се напие прасето преди…

– Да седнат на една маса с човека, да се почерпят и прасето само ще легне…(смее се) Трябва да има по някакъв начин комуникация, да седнат, па да се напият взаимно, пък накрая може и да си разменят местата. Ще измислят нещо…

– Срещаш ли българите по света, какво впечатление ти правят в сравнение с преди 15 години?

– Всякакви българи срещам. Аз обикновено се виждам с представителната, положителната част от българската емиграция по света. Нямам впечатления от тази част, която излиза в криминалните рубрики на Запад.

– А имаш ли усещане, че от добрата част някои ще се върнат в България?

– Ами да. Имам усещането, че мнозина имат желание да се върнат и да живеят в България. Ама не в тая България. Всички са оптимисти, надяват се, че нещата ще се оправят. Някои се връщат.

– България е такава, каквито са хората?

– Хората правят живота.

Снимки: Иван Бакалов

– За колко време могат да се променят хората, едно, две поколения? Колко години?

– Хората ги променя държавата. Българите, когато отидат навън, стават други. Значи, като станем правова държава, нещата, щат не щат, ще влязат в релси за една-две години. Ще спрат да хвърлят боклуци край пътищата, ако това е наказуемо. Ще спрат много неща да правят…

– Наказуемо е.

– Но никой не наказва никого. Проблемът е в държавата – да не посочваме властите една по една… Причините ги знаем всички. Иначе България много бързо може да се оправи. Като го накажеш два пъти, човекът спира да прави това, което му носи неприятности.

– Лошото е, че няма кой да наказва?

– Там, където има личен интерес, промяната се чувства – в магазините, в бензиностанците… Държавата си е държава, там няма личен интерес никой, освен да открадне нещо… И в домовете на този, който открадва, става европейско. А като излезе навън – пак тръгва през лайната…

– Кметът Бойко Борисов беше да започнал да глобява камиони за кални гуми…

– Така трябва да бъде. За много катастрофи това е причината. Асфалтът замазан с кал… Това няма да го видиш там. Докато тук ще видиш много други неща. Каква Европа? Погледни на Подуенското кръстовище кой чужденец може да се ориентира кой път за къде води. Аз съм българин, че не мога да се ориентирам… Повечето пътища не са означени. Чак като се престроиш, се появява табела да ти покаже, че не е за там, закъдето отиваш… Но да не се притесняваме. И в Алабания е тъй, и там няма табели. Ето, аз оттам тръгнах за България, пък отидох в Тирана. Трябваше да пресека Албания по тясната част, аз я пресякох по широката, че се върнах обратно пак да я пресека и по тясната.

– До Албания ли е най-близо България?

– От несъседните държави Албания е най-близко до България. От съседните – тъй наречената Македония. Румънците също бяха изключително близо до България преди една година, когато съм ходил там. Не вярвам да са избягали много напред. Просто не е възможно.

– Значи на Балканите всички държави си вървим вкупом?

– Да.

– Имаш наблюдения върху Балканските държави. Тука някаква особена цивилизация ли сме, порода? Или?…

– Да. Цивилизацията е междинен преход – веднъж между комунизма и демокрацията, и втори път между Ориента и Европа. Двете неща като се насложат и се получава затъмнение във всички посоки. Плътна тъкан. Двата вътъка се наслагват и става един як тюфлек, както казват братята от Югоизток.

– Сърбия май по-скоро ще се изравни с ЕС, а ние ще си стоим в тюфлека?

– Това е неизбежно. Първо защото са по на Запад от нас. Те и сега от Белград нататък са много повече в Европа от нас. Така че, общо взето, може по едно и също време да достигнем европейския стандарт. Защото хората от тези части са доста напред. Но южните части, стара Сърбия – която си е всъщност България, стара България – районът около Приморавието, което е било българската епархия – е по-близо до нас… И Босна и Херцеговина са по-близко до Европа, защото Австро-Унгария е била там 40-50 години. Но ние най-сме близко до албанците…

– Поставяли са ти пиеси в най-различни европейски страни, очевидно има нещо, което буди интерес на Западната цивилизация към балканските ни ширини?

– Аз не разкривам балкански нрави в пиесите си. Ако беше така, никой нямаше да се занимава с тях. Някакъв интерес към Балканите проявяват като научат, че ги има. И като научат за какво става въпрос, като минат оттук. Привлича ги нещо, слънцето, климатът…Ето англичаните напоследък се интресуват много от България, защото са евтини имотите. Слънчева държава, прекрасен климат…Ще ни открият и другите богати западни държави, пенсионерите. Защото тук не могат да печелят и да работят, могат евтино да си живеят на слънце…

– Коледа религиозен празник ли е у нас? Как го възприемат хората?

– Езически празник е. С тия коленета на прасета. Българинът поначало не е бил никога религиозен.

Снимки: Иван Бакалов

След идването на комунизма пък съвсем загуби всякакви църковни традиции. Четох в краеведчески сборници със спомени на хора от миналия век за първите години след турско робство – че повечето села не са имали църкви. А там, където е имало, на тези, които са ходили на църква, са гледали като на хора, които не са съвсем в ред. Има един много известен пътепис на първия немски посланик в Истанбул, който на връщане минал пеша през България. Той описва как в Драгоман по време на служба само жените били в църквата, а мъжете стояли отвън на лафмоабет. Но са стигали до двора на църквата. Значи все пак по някакъв начин са я уважавали…

– Няма ли една имитация на религиозност у нас, когато се празнува Коледа?

– Имитациите са по телевизиите. Народът много не се напъва. Единственото струпване пред църквите по традиция е на Великден и Цветница. Но тази традиция е същата, както е видял пътешественикът-дипломат – струпват се отвън пред църквата. По Великден времето е хубаво, нощ, пее се отвсякъде, празник става. Ама тия страсти – да тръгнеш да страдаш – ги няма. Религиозни са поляците, там да видиш какво значи религиозност. Претъпкани са църквите…

– Религията помага или пречи на една нация?

– Не знам. На поляците им е помогнала много. По отношение на разни асоциални явления, църквата служи като стабилизатор на обществото. Бързи завои не позволява да се правят. Да не говоря какъв стожер на антикомунизма беше, че папата беше поляк. Църквата винаги помага на човека в трудни моменти, но на истински вярващия. За един човек, когато се чувства част от нещо голямо, е по-леко да приеме всичко, включително и смъртта. А нея всеки трябва да преживее един ден. Не случайно е измислена и съществува толкова хиляди години религията.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.