От Тахрир до Тръмп: национализмът похити надеждите на хората

Необходимостта на демонстрантите от признание бе подчинена на едно по-тъмно и създаващо разделения движение и нови герои, обещаващи им величие

Протестите на площад Тахрир в Кайро. Снимка: АФП/БТА

Хиляди хора на площад Тахрир скандираха лозунга „Хляб! Достойнство! Свобода!“. Беше 2011 година, Арабската пролет беше в апогея си. Стоейки сама сред множеството, си спомних как работник на средна възраст, когото бях срещнала в Буенос Айрес едно десетилетие по-рано, ми разказваше защо той и колегите му са превзели фабрика по време на аржентинския икономически колапс. Той изброи набързо причини като глад, бедност и неравенство, а след това гласът му се измени: „Шефът ни никога не ни казваше „добро утро“, а това унищожава достойнството ти“.

Достойнство е хлъзгава дума и донякъде прекалено неуловима идея, че да бъде включена в социален договор или като искане от ново политическо движение. Въпреки това тази е думата, която най-добре изразява идеята, че борбата с икономическите трудности не е единственото нещо, което провокира гнева на бедните хора. Да си играят с теб, да ти се подиграват и да те лишават от последните черти на човешкия ти облик прави физическите последици на всекидневната бедност по-трудни за понасяне.

На това ме научи една самотна майка на четири деца, живееща в един от най-бедните квартали на Истанбул на хълм, гледащ към Босфора. Тя не изпитваше гняв, когато ми разказа, че децата й понякога си лягат гладни нощем, но изпадна в ярост, щом си спомни как нейният шеф й казал саркастично: „но все пак имате гледка към морето“. След тези думи тя напуснала работата си, казвайки: „О, да, топим си хляба в морето за вечеря!“. Гордото изражение на лицето й ме научи, че да защитаваш достойнството си понякога е по-сладко от хляба, дори когато си гладен.

Площад Тахрир в Кайро, парк Гези в Истанбул и площад Пуерта дел Сол в Мадрид: не толкова отдавна на тези и други места имаше демонстрации и надежда за радикални демократични движения, искащи промени в политиката и възстановяване на достойнството на хората. Те бяха или насилствено потъпкани, или абсорбирани в конвенционалната глобална политика.

Сега за пореден път милиони хора по света излязоха на демонстрации. Настроението и посланието обаче се промениха. Този път те настояват за уважение към „истините“ им и към техните създаващи разделение избори. Битката за достойнство бе заменена от агресивно изтъкване на гордост – на нацията или на определена версия „на народа“.

Между думите „достойнство“ и „гордост“ има изключително голяма разлика и тази разлика е в центъра на глобалната политическа и нравствена бъркотия, с която се сблъскваме днес.

Необходимостта от достойнство е вродена за човека и е свързана с обичта ни към човечеството. Гордостта, от друга страна, е една фасада, зад която се крие желанието да те признаят за изключителен и да бъде даден отговор на въпроса кой кого превъзхожда. Тя създава разделение. Когато обаче тълпите са достатъчно отчаяни, за политиците е лесно да превърнат нуждата за човешко достойнство в отмъстително желание за гордост. Именно това прави крайнодесният популизъм.

Опасно и тъжно е, че толкова много обществен гняв е организиран и мобилизиран от крайнодесни популисти и безскрупулни автократи като Доналд Тръмп, Виктор Орбан, Реджеп Тайип Ердоган в Турция и Жаир Болсонаро в Бразилия. Те сочат с пръст журналисти, учени и политическата класа и казват: те са тези, които си играят с достойнството на хората.

Тези лидери обикновено произхождат от привилегированите класи, но карат хората да вярват, че ще поставят елита на колене и ще им позволят да си върнат достойнството. По тази причина на проявите на Тръмп и на демонстрациите за Брекзит виждаме как белязани от борбата за оцеляване лица придобиват ведро изражение и се изпълват с нова енергия. Това са души, които преоткриват способността да казват „не“ на един свят, който в продължение на десетилетия ги държеше в подчинение с капиталистическото мото „Няма алтернатива“ (There Is No Alternative; Tina).

Въпреки доминиращото икономическо схващане, че хората функционират най-добре, когато са водени от страха да не се провалят в материално отношение и от желанието да спечелят повече, човешката душа, най-странното явление на планетата, има също така нужда от смисъл. Към настоящия момент дори и най-големите привърженици на капитализма знаят (както видяхме в Давос), че икономическите механизми на неолиберализма са дисфункционални, че главното му послание преживява колапс и че едно провалено послание не може да създава вдъхновяващи герои.

В същото време хората по света усещат болка от потъпканото си достойнство и изпитват гняв, че са били измамени. Тази е причината те с охота да се ентусиазират от решения, които са твърде прости, че да са истина, да намират видими мишени за гнева си и, най-важното, да се вкопчват в лъжливи надежди. Те са готови да следват нови герои, обещаващи им величие.

Да следват герой, който им напомня за собствената им базисна човешка мощ носи такава сладка и фундаментална радост, че те са готови да правят компромиси с всичко. Това е свързано с една сложна част от човешката душевност, която доминиращата икономическа система пренебрегваше толкова дълго време, че сега тази човешка потребност застрашава самата система, която я оформи: Брекзит застрашава свободната търговия, протекционизмът на Тръмп нарушава първата заповед на неолибералната икономика „лесе-фер“ (laissez-faire).

Малцина лидери се противопоставиха открито на надигането на национализма и нативизма. Малцина са готови активно да говорят за възможността за един по-добър свят, да кажат, че има алтернатива, основана не на отмъстителната гордост, а на мирното човешко достойнство. Именно заради това е толкова голямо вълнението, свързано с Александрия Окасио-Кортес, новата звезда на американската политика и най-младата жена, която някога е била избирана за член на Камарата на представителите. Тя е рядък глас и знае, че борбата не е само срещу материалното неравенство.

Докато гледах видеозапис на една от речите й, прочетох публикуваната наскоро Нова европейска сделка, която до този момент е единственият солиден политически документ, предлагащ алтернативен икономически модел за стария континент. Манифестът е дело на движението на бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис „Демокрация в Европа“ и изброява принципите на движението: демокрация, прозрачност, плурализъм и още много неща, на които не би се противопоставил никой здравомислещ човек.

В него обаче не се говори нищо за човешката душа или човешкото достойнство. Това е организация, която говори за интернационализиране на опозицията, за изправяне рамо до рамо с американския сенатор Бърни Сандърс и припомняща, че мотото „Няма алтернатива“ е изфабрикувана илюзия, но се чудя, в качеството ми на привърженик на това движение: къде са думите, които ще направят ведри лицата, белязани от борбата за оцеляване.

Както видяхме в Турция, САЩ и части от Европа, крайнодесните популисти пречат на рационалното мислене и въодушевяват масите, създавайки свои собствени движения. Те се възползват от опозицията, която в своя защита прави нервни шеги за безскрупулни лидери, премахват институции и, в крайна сметка, променят облика на страните си, за да се носят на вълните на политическата лудост. Това е глобален проблем, който има нужда от глобално решение. Да защитиш човешкото достойнство от опасното искане на популизма за гордост, докато в същото време се противопоставяш на доминиращата икономическа система, ще изисква изключително много солидарност.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.