Два нюанса тъмносиньо по Бойко Борисов
Тази вечер станах свидетел от първо лице как на два пъти премиерът Борисов разсъждава по темата за “тъмносините”. Най-напред изрази голямата си благодарност на “най-тъмносините” в Европа от германската фондация “Конрад Аденауер”, която отбеляза 25 години дейност в София в софийски хотел.
Речта на Борисов беше изпъстрена с (аплодирани от клакьори) остроумия. За да открои постигнатия в своята епоха напредък оприличи себе си на автобус. Преди автобусите в София били големи като него (т.е. някакви допотопни туловища, като се подразбра от свежия му хумор). Ха-ха…
Дойде време за вкусната част, за вечерята в съседната зала. Репортерите бяха строени в една редица като дисциплинирана след много упражнения македонска фаланга, въоръжена с камери, фотоапарти и микрофони. Заели бяха стратегическа позиция между двете зали в очакване на изявление от звездата на вечерта. Но “автобуса” не ги удостои с вниманието си. Никой от фалангистите не се осмели да му свирне да спре. “Автобуса” явно беше “за гараж”. Подмина ги транзитно като малка спирка.
“Автобуса” обаче направи внезапен обратен завой в гръб на стройните репортерски редици. Причината?
Борисов забеляза малка групичка, която гръмко обяви за “тъмносини” и се отклони, за да я покори със своя обсебващ “чар”. Шумно поздрави “тъмносините” точно зад гърба на медийната “македонска фаланга”.
Да ми е простено, но попаднах сред удостоените с ръкостискане. Забелязал, че то не предизвиква усмивки, радост и желание за самоснимане (“селфи”), интуитивният Борисов, който не понася да не бъде харесван, съобрази бързо и заяви на всеослушание докато ми друсаше ръката: “Е, сигурно не ме харесвате…” и избра да прасне по рамото на изпроводяк точно автора на тези скромни наблюдения.
Какво излиза? “Тъмносините” в устата на Борисов са европейците, на които той горещо благодари тази вечер във връзка с 25 годишния юбилей на тяхното присъствие в България (има защо, има защо…). А “тъмносините” сред поканените от германските организатори на събитието българи би трябвало да се поласкаем. Не само от вниманието на Борисов, който ни удостои с ръкостискане и с прозрение, че не го харесваме, но и от паралела да бъдем местните “тъмносини”. На това му се казва неволен комплимент.
Не знам дали аналогията е подходяща, но за сравнение отбелязвам, че отказах ръкостискане на назначения от Борисов управител на област София, атакиста Илиян Тодоров, една от десните ръце на вожда Сидеров. Тодоров беше дошъл в Софийския градски съд за последно сражение срещу мен в съда в опит да ме обезглави финансово с иск за общо 120 000 лева по две дела за клевета и обида. Но това замахване с брадвата срещу моя милост не му попречи за пред публиката в Съдебната палата да играе ролята на “протегнатата ръка” след злополучния му опит – образно казано – да ми отсече главата.
Разликата? Тя е в това, че Борисов винаги държи вратата отворена за желаещите да минат през нея в неговите владения дезертьори и като правило не замахва с брадвата срещу тях. Точно както ми каза в навечерието на създаването на ГЕРБ в телефонно обаждане през октомври 2006 г., когато на практика ме покани да бъда сред учредителите в НДК на 3 декември същата година: “Знам, че ме мразиш, но вратата на моята партия за теб е винаги отворена”.
Ама нали съм шоп от незапомнени поколения, изглежда изповядвам твърдоглавата максима за онази “врата в полето”, която трябва непременно да подмина. Поне в случаите, когато на вратата стои Борисов, готов да ме добави към своя харем (с извинение към онези, които му пристават, но запазват някакво достойнство или поне така си мислят).
От ivo.bg