„Депеш Мод“ от Сергий Жадан, украинският бунтовник с кауза
Култовият роман за поколението от 90-те години на ХХ век пренася читателите на географските ширини на Украйна в една уникална епоха на пробуждане. Времена на осъзнаване, бунт и идеи за промяна, намиращи отражение в музикалните течения, литературата и по-освободеното поведение – неслучайно се издигат в култ дори от поколенията, които само са чували за тях.
Книгата „Депеш Мод“ (Парадокс) е образец на ъндърграунд литературата и е неделима част от музиката и посланията на 90-те. Романът разказва за студентския живот от този период в Харков, Украйна, за живота в общежитията, за приятелството, изградено на безусловната подкрепа, за взаимоотношенията, които се създават само и единствено по време на следването.
„Депеш Мод“ достига българския книжен пазар благодарение на прекрасния превод от украински на Райна Камберова. Той би се харесал на тези, които са изживели своите студентски години през 90-те, на тези, които само са чували носталгични истории от своите близки, както и на всички останали, любопитни да надникнат в една коренно различна от съвремието епоха, ако и от нея да ни делят само три десетилетия.
Сергий Жадан е наричан Черния романтик на съвременната украинска литература и култура. Роден е през 1974 г. в Старобилск, Луганска област, а днес живее и работи в Харков. Поет, прозаик, есеист и, не на последно място, рок музикант. Тази взривоопасна смес от таланти вдига във въздуха младите хора не само в днешна Украйна, а и навсякъде по света, откъдето минат „Жадан и кучетата“ – така на галено феновете наричат собствената му ска-пънк група „Собаки в космосi“ („Кучета в космоса“).
Като фронтмен Жадан е секси, а като публична личност, след ареста му през 2014 г. на харковския Евромайдан, е съвременен бунтовник (само че с кауза!) в стил Джеймс Дийн – поне според сп. „Ню Йоркър“. Пак според същото издание музиката на Жадан е пост-пролетарски пънк, поезията му е лирична, а романите му напомнят на Уилям Бъроуз и бийт поколението с леки спорадични повеи на магически реализъм в латиноамерикански стил. Критиката обявява романите му за „манифест на цяло едно поколение“, а той самият е сред шепата украински автори широко превеждани по света.
Жадан напълно съзнава ролята си на неофициален бард от Източна Украйна и моралната отговорност, която носи за думите си. Не са много хора от неговата част на „географията“, чиито думи достигат отвъд нейните граници (сп. „Ню Йоркър“). Следва откъс.
На 17 юни, около пет следобед, Кучето Павлов се опитва да влезе в метрото. Той се приближава към входа, отива право при униформената жена и вади от джоба си удостоверение за ветеран. Униформената жена гледа удостоверението и чете „Павлова, Вира Наумивна“. „И?“ – пита.
– Баба – казва Кучето Павлов.
– Къде е бабата?
– Това е – показва удостоверението Кучето. – Моята баба.
– И какво?
– Тя е ветеран.
– Е? А ти какво искаш?
– Тя е горяла в танк.
Жената още веднъж поглежда към удостоверението. Кой знае, мисли си тя, може и да е горяла, по снимката не може да кажеш.
– Ами, добре – казва тя. – Какво да направя аз?
– Пуснете ме – казва Кучето.
– И ти ли си горял в танка?
– А, чакайте сега – започва да се пазари Кучето, – може да ѝ нося ядене.
– Какво ядене?
– Ами, ядене – Кучето си припомня какво всъщност яде баба му, когато ѝ дават. – Млечни продукти, разбирате ли? Кашкавал.
– Ще ти дам аз на тебе един кашкавал – казва незлобливо униформената леля.
Кучето разбира как изглежда всичко отстрани. Как той удря глава в огромната безкрайна стена, с която се е заградил от него животът, удря без каквато и да е надежда за успех и всички житейски превилегии, в това число и пропускът за метрото, точно сега не сработват, ето така изглежда. Той събира целия си кураж и казва нещо от рода на – чуйте ме сега, жено, той, разбира се, не говори така, но съдържанието е приблизително същото. Та чуйте ме, внимателно, жено, – казва той, – нали? Само не се нервирайте. Ето какво ще ви кажа, жено. Вие, разбира се, можете да ме обидите, виждам, че ме обиждате, обиждате ме, нали? Чуйте, чуйте, искам да ви кажа още нещо, чуйте. Но въпреки това, нали разбирате, как да го кажа – ами, вие там, не знам точно, можете да се отнасяте по различен начин към това, съгласен съм, за вас практически това може да не означава нищо, но се съгласете, че баба ми не може да пукне от глад само заради това, че мене – законния ѝ внук, някаква си, извинете, подла тиловачка ей тъй нà, не го е пуснала в метрото. Ще се съгласите ли? (е, на това място те просто се втренчиха един в друг, но нека така да е) – той се съсредоточава и внезапно се гмурва под ръката на жената, като размахва във въздуха удостоверението за ветеран и изчезва в прохладното черво на метрото.
„Каква подла тиловачка? – мисли си госпожата. – Аз по принцип съм родена 49-а година“.
17.10
Кучето слиза на празния перон под стадиона, някъде след около час „Металист“ ще играе последния си домакински мач, днес всички трябва да се съберат, нали знаете как става, закриване на сезона, всякакви такива неща, навън е дъждовно лято, небе с облаци и някъде точно над Кучето се намира полуразрушеният стадион, през последните години той съвсем се разкисна и свлече, през бетонните плочи започна да избива трева, особено след дъжд, трибуните са осрани от гълъби, теренът също е гняс, особено когато играят нашите, разградена страна, разградено физкултурно движение, големите ръководители прецакаха най-главното според мене, както и да го въртиш, а в Съветския съюз имаше две неща, с които можеше да се гордееш – футболното първенство и ядреното оръжие, а тия, които лишиха народа от тези забавления, едва ли ги чака спокойна и безгрижна старост, нищо не подронва така кармата както шибаната национална политика, това е сигурно. Кучето стои още известно време на перона, от другата страна трябва да дойдат едни познати, така че просто трябва да почака, Кучето е изморен и измъчен – вече трети ден пие, че и времето е лошо, сигурно е от времето, от кръвното или както там се нарича, как се нарича състоянието, когато пиеш трети ден и извед-нъж преставаш да разпознаваш роднините и близките си? Очевидно – кръвно.
Той дори не може да си спомни какво стана – лятото започна така добре, валеше, Кучето успешно и безгрижно пропиляваше младините си, когато изведнъж приятели от рекламата повлякоха безработното по убеждение Куче в дълбините на рекламната индустрия, по-просто казано, взеха го за куриер в рекламния отдел на вестника си. Кучето страдаше, но се държеше и ходеше на работа. Ползата от него беше малка, но хубавото беше, че вече някак се смя-таше за човек, самият той никога не се връзваше на това, но приятелите са приятели, за да управляват по груб контактен начин социалния ти статус, аз още отначало казах, че няма да издържи дълго, но не ме послушаха, казаха, че той всъщност е нормално момче, малко сбъркано, но нищо, нищо, съгласявах се аз, нищо.
На Кучето му стигнаха десет дена, след което се запи и не отиде повече на работа, а за да не го намерят, започна да пие при познати, Кучето, за своите деветнайсет години, има половин град с познати, една нощ дори преспа на га-рата – там се срещна с познати гъбари, които отиваха със сутрешната електричка някъде в Донбас за суровина, и нощува с тях под колоните навън, три пъти го провериха патрулиращите, отговорно седя до сутринта да слуша басни за гъби и други термоядрени неща, след което не издържа и си тръгна към къщи. И тук го настигна телефонният звън. В друго състояние Кучето за нищо на света не би вдигнал слушалката, но вътре в него вече плават сребърните пъстърви на тридневния алкохолен запой и болезнено го удрят с опашки по бъбреците и черния дроб отвътре така, че му се вие свят и той вдига слушалката автоматично. „Куче? – викат по телефона. – Да не си посмял да затвориш!“ Приятелите от рекламата Вова и Володя, които са го уредили на своя глава в рекламния бизнес, седят някъде в комсомолския си офис и като си дърпат един от друг слушалката, се опитват да убедят Кучето да говори с тях и от време на време се сборичкват на тепиха. „Куче! – казват те. – Само да си посмял да затвориш телефона. Педал! – казват те, след като се убеждават, че Кучето ги слуша. – Ако затвориш сега, мъртъв си. Ще те закопаем, чуваш ли?“ „Ало“– отговаря на това Кучето. „Какво ало? – нервират се Вова и Володя. – Какво ало? Чуваш ли ни?“ „Да“ – казва уплашено Кучето. „Добре – ободряват се Вова и Володя. – Значи, сега е десет сутринта“. „Какво?“ – Кучето окончателно се изплашва и затваря. Телефонът веднага задрънчава отново. Кучето нерешително вдига. „Ей!!! – дере се някой в слушалката. – Педал!!! Само да си затворил!!! Чуваш ли ни??? Само да си затворил слушалката!!!“ Кучето трудно преглъща слюнката. „Чуваш ли ни?“ „Ъхъ“ – нерешително казва Кучето. „Значи така – викат хората от рекламата. – Сега е десет сутринта. Само да си затворил!!! Чуваш ли??? Само да си затворил!!! Сега е десет. В пет и половина ще те чакаме до стадиона. Ако не дойдеш, ще ти откъснем топките. Ако дойдеш – също ще ти ги откъснем. Но за тебе е по-добре да дойдеш. Разбра ли???“ „Да“ – казва Кучето. „Разбра ли ни?!!“ – не могат да се успокоят хората от рекламата. „Разбрах“ – казва Кучето Павлов, усещайки как пъстървите в него весело се гонят някъде под гърлото. „Какво ти е? – питат най-накрая хората от рекламата. – Лошо ли ти е?“ – „Да.“ „Да ти донесем ли нещо?“ – „Донесете пиячка.“ „Педал“ – казват Вова и Володя и затварят.
Кучето си поема дъх. Десет часà. Трябва да се преоблече или да се напие, по-добре да се напие, разбира се. От съседната стая излиза баба му. Това е неговата баба, той я обича и така нататък, дори ходи с удостоверението ѝ за ветеран, дори може да каже, че се гордее с нея, не съвсем обикновено, а до известна степен, казва, че е горяла в танк, аз не си представям много-много старата с танков шлем, въпреки че е възможно. „Какво има, Виталик?“ – казва тя. „Работа, бабо – казва Кучето. – Работа.“ „Каква е тая работа – оплаква се старата. – Вчера цял ден звъняха и питаха къде е тоя педал. А аз откъде да знам?“