Отец Паоло Кортези: Папата носи благодат, уважение. Ще благослови България

Отец Паоло Кортези в кабинета си. На прозореца си държи българското знаме. Снимка: Невена Борисова

По-долу следва разговор с католическия свещеник за скандала през 2017 г. след приютяването в Белене на семейство легални бежанци, получили закрила от страната. Кортези бе отзован, след което отново бе върнат. Сега се оттегли от обществено щекотливия проект за изграждане на парк-мемориал за жертвите на комунистическата власт в Белене, който преди това активно подкрепяше. Проектът вече се движи от общината.

Един щъркел дълго време обикаля около църквата “Рождение на Блажена Дева Мария”, една от общо двете католически църкви в Белене. Според Отец Паоло Кортези птицата иска да направи гнездо върху църквата, но не успява. В близост се извисява пусто бетонно море, състоящо се от блокове, подготвени за работниците, които би трябвало да са ангажирани с АЕЦ “Белене”. Те са необитаеми и до днес.

В библиотеката на 45-годишния Кортези е пълно с историческа литература, три от книгите са негови. Най-новата му книга е за историята на ордена на пасионистите, към който той принадлежи. Докато разговаряме, група деца от енорията му подготвят пиеса. Предишния уикенд същите деца, които са и скаути, са участвали в масово почистване на Дунав, откъдето са събрали десетки чували пластмаса. Времето на разговора съвпадна с публичния скандал около купуването на апартаменти от политически персони. На този фон Кортези разказа как тук, в Белене, много възрастни хора го карат на „бульон без месо“, защото нямат пари за повече.

Кортези живее в България от 2010 г. насам. Познава града добре, това веднага проличава, когато започва да изрежда източниците на поминък за местното население. Последните се броят на пръстите на двете ръце. Сред тях са военно поделение от 500 души; затворът, в който работят около 100 души; болница. Има и няколко малки завода за дограми с пет или шест работника; шивашки центрове (последните отварят и затварят периодично в зависимост от това “има ли работа”). Неколцина приятели, преди това безработни, са кандидатствали по европейски проект и са успели да отворят ферма за овце, сега работят по отваряне на мандра. В града има и фурна, отворена от местната католическа общност по инициатива на Кортези. Местното земеделие и животновъдство, бизнес инфраструктурата като цяло, обаче не само не се развиват, а непрекъснато се свиват.

93-годишният католически свещеник отец Йосиф с деца от енорията. Снимка: Невена Борисова

Бюрото на Кортези прелива от бележки, фактури, писма. По-късно през деня при него за сватба ще се уговарят две двойки, тече записване и за посещението на папата.

От една година тук живеят четирима души. Отец Ремо Гамбакорта се грижи за Малчика и Левски; вторият, отец Салваторе, се грижи за Ореш; третият е 93-годишния Отец Йосиф. Кортези сам се грижи за Белене. В града живеят и три монахини от ордена “Свети Йосиф от Явлението”. Двете църкви си сътрудничат като една общност.
Освен една помощничка, помощ в енорийската дейност на свещеника оказват доброволци, например “някои майки, които помагат за неделното училище”. Докато разговаряме, край нас тече репетиция за пиесата „Пинокио“, в която участват 10 деца.

През лятото броят на местните жители осезаемо намалява, множество хора отиват на сезонна работа. Няма скорошни официални данни за населението на Белене, но то се състои от около 5000 души, от които горе-долу 4000 са католици, 1000 са православни и 200 – мюсюлмани, като цифрите варират. Един от мюсюлманите е станал католик по своя воля, без да бъде повлиян активно от католическата общност.
Питам Кортези дали католическият орден предприема инициативи за разпространение на вярата. Отговорът е, че църквата се грижи за “вярата на католиците“ и “не правим активна дейност да променим другите”, освен ако някой не поеме сам инициативата. Явно стратегията вече е доста по-различна от тази преди няколко века.

“В някои времена е било така, това, което се казва прозелитизъм, ние не правим това, увеличавайки броя на вярващите. Сега политиката на църквата е такава, и папата често го повтаря – ние трябва да живеем хубаво нашата вяра, другите виждат и ако им харесва, да дохождат. Но не и активно да отиваме и кръщаваме като през Средновековието. Това е вярата като свидетелство, ние сме добри вярващи и ако някой попита може ли да участва, му казваме, заповядайте”.

След разговора ни свещеникът трябва веднага да отиде, за да отслужи на погребение. След като споменава това, изражението му се променя и той разказва за голямата смъртност в града, нещо, което “никога преди не е виждал на друго място”. Множество хора си отиват поради онкологични заболявания, не в късна възраст. Той е търсил научни статии за Чернобил и за ефектите му към днешна дата в района на Белене, като смята, че подобно влияние има. Научно фокусирани разработки за това обаче към днешна дата не съществуват, не и в цялостен вид. Започваме разговор, който гравитира около теми като някогашния лагер на комунистическата власт, открит на остров Персин през 1949 г. Разнищваме и събитията и медийните и политически причини за избухналия скандал след приетите от католическата общност бежанци през 2017 г.
Впоследствие стана ясно, че тогава е имало малочислени протести от местното население, преекспонирани обаче от медиите. Свещеникът бива временно отзован през март 2017 г. Седем месеца по-късно е възстановен като енорийски свещеник, споделяйки публично, че Белене е неговият дом.

Отец Паоло Кортези в кабинета си. Снимка: Невена Борисова

– Вие сте тук от 2010 г.?

– Да, от 13 октомври.

– Помните ли какво се случи през този вече отдавнашен ден?

– Всичко. Тогава тръгнахме с микробус от Бергамо, Италия, предишния ден, 12 октомври, и влязохме в България през граница, Видинско. Помня първото нещо, което видяхме тогава, една каруца с магаре на магистралата и помня как моят баща коментира, че за него усещането е като да се е върнал в миналото с машина на времето. Преминахме през видински села. Видяхме, че няма хора, че има разрушени къщи. Баща ми, който ме придружаваше, смяташе, че това, което виждаме, е като Италия след Втората световна война. Вечерта дойдохме тук и се загубихме. После видяхме отдалеко светлина и влязохме в площада на АЕЦ „Белене“. Там нямаше табелки, нямаше никой и накрая пристигнахме, където трябва, през нощта.

– Как стана така, че дойдохте точно в България?

– Служих в Италия, в енориятa в Милано 10 години. И казах на моите началници, че преди да остарея много, бих се радвал да имам опит в чужбина. Ние имаме мисии по целия свят. Очаквах да ме изпратят в Африка, но ме попитаха съгласен ли съм да отида в България. Тогава търсех в Гугъл какво има в България. Когато ме пратиха тук, първата идея беше да науча езика. След година, малко неочаквано енористът се прибра в Италия. Тогава нямаше други свещеници на разположение и ме питаха искам ли да остана, казах “добре”. Така минаха девет години.

– Трудно ли беше да се разделите със семейството си?

– Не беше трудно, аз съм свикнал, излязъл съм от семейството си още когато бях на десет, записвайки се в семинария. Тогава се прибирахме на всеки два месеца по три дни. И така повече от 30 години. Аз съм гражданин на света.

– Как вървят приготовленията за идването на папата?

– Много много се радваме, предполагам, че всеки българин се радва, защото това е жест на уважение и дава видимост на страната. Той е духовник и носи благодат, ще благослови България. Десетина младежи от Белене ще участват в големия хор. Хорът е от около 100 души, от различни големи и малки енории. Впрочем както намалява населението на Белене, така намалява и броят на двата хора в града.

– Според вас какво може да спаси живота в града?

– Надявам се да има работа. За да има работни места, трябва да има хора, а за да има хора, трябва да има работа, това всичко е свързано. Много се надявам да се ражда предприемачество, бавно – семейни фирми, бизнес… В града голям шанс има земеделието, имаме огромна земеделска зона. Второ, Белене има голям шанс с туризма. За съжаление това не потръгва, но има природен парк. В Сребърна има десетки хиляди посетители, а тук идват много трудно. Както знаете, другата тема е историческата памет.

– Какъв е броят на посетителите в тази връзка до Персин в момента?

– Сега сме близо до нула. Беше тръгнал потокът посетители. Хората се интересуват, но от две години ограничиха достъпа до острова. Преди пет години, когато ние започнахме да вкарваме посетители, процедурата беше много трудна, беше нужна молба до правосъдното министерство, с лични данни. И някой път разрешение идваше предишния на посещението ден. И при посетители от Германия, как да стане? Беше много трудно. После, преди 3-4 години, когато Христо Иванов беше министър на правосъдието, той направи становище, че може всеки ден да идват посетители, стига само да има споразумение с директора на затвора. И беше много по-лесно. Аз лично съм вкарвал вътре стотици посетители, доброволно, с автобусите на енорията.

Отец Паоло Кортези с една от своите исторически книги. Снимка: Невена Борисова

– Какво се строи в момента за изграждането на този парк-мемориал?

– В момента нищо. Те очакват финансиране. Не знам, аз съм извън игрите от две години.

– Тоест не споделят с местната общност какви са плановете, откъде се търси финансиране?

– Ако отворите страницата на общината, няма нищо обявено за парк-мемориала поне в момента. Ако някой търси как да се разходи до Белене, и да отвори местната страница за туризъм…

– Как се стигна до вашия принос за създаване на едно подобно място?

– Идеята тук да има място за памет е от 90-те години, аз съм чел редица статии по въпроса от този период. Още Крум Хорозов, Бог да го прости, пишеше, че трябва да има парк-мемориал, музей за жертвите на комунизма. Специално земеделците от 30 години правят тук панихиди всяка година. Подобно едно място за памет щеше да е уникално място за Европа. Много символично…
През 2014 г. ние започнахме много силно с комитет, след това – с фондация; имаше много събития, изложби, медии. Това беше голяма кампания, защото по мое мнение цяло едно общество трябва да се грижи, за цяла България е нужно да го има. Има хора, които смятат, че има и други места, и те наистина могат да са такива мемориали. Според мен същевременно Белене е най-символично място за България, същевременно идеално като локация. Островът е на средата на Дунав, тук има специална духовна сила. Това е единственото място, където е имало политически затворници до 1989 г. Лагерът в Ловеч е работил само 3-4 години през 60-те години. И също така, близо до Белене е имало през Втората световна война палатков трудов лагер за евреите – 42-ра, 43-та година. Според мен това нещо трябва да е място на европейско ниво – в памет не само на жертвите на комунизма, но и място за памет на всички невинни жертви на XX век. Мен са ме обвинявали например, че съм фашист или комунист, “закъснял кръстоносец на студената война”, според някой си дядо депутат. Но това са остарели категории. Аз съм млад европейски гражданин, с право да почита невинните убити в Руанда, в Босна…

– Имате ли съмишленици за идеите ви, за паметта за миналото?

– Да, имам, стотици…Те са от цяла България и извън България. Срещал съм се с много бивши репресирани, учени, от униврситета, от БАН, историци, писатели.

– А местните?

– Тук беше, и е трудно да се ангажират местните хора за специално тази тема.

– Защо?

– Местните са били заплашвани в продължение на десетилетия, специално от 1944 до 1989 г. да не говорят за лагера. Обяснявано им е било, че там са били всички престъпници, когато в един момент вътре е имало 150 свещеници, православни, католически, протестанти, през 50-те години… Вътре е имало писатели, музиканти, поети, кметове, офицери, бивши министри като Мушанов; бивши полковници, хора от буржоазията, предприемачи от Габрово, индустриалци, кадри от комунистите… От мемоарите се разбира, че тук са минали повече от 30 хиляди души, докъм 40-50 хиляди, сумарно. Най-масово е било до смъртта на Сталин, откъм брой лагеристи или затворници. Като лагеристи означава хора без съд и присъда. Или с фалшива присъда, като например обвинението към католическите свещеници, че са били шпиони. Когато са минавали по улиците, им е казвано да не разговарят със затворниците, да се обръщат на другата страна. Някои са били наказвани, защото са давали хляб или чаша вода. В Белене по това време е било пълно с милиция. Пред църквата винаги е имало милиционери да пишат кой влиза, кой не влиза. Понеже църквата е тук на входа на острова. Много се надявам този мемориал да стане..

– Иска ли ви се пак да се върнете към активностите там?

– Разбира се…Когато човек се влюби в една идея, е така (б.а. Кортези не желае публично да коментира темата).

– Когато се случи скандалът с бежанците, колко хора от населението бяха против?

– Около 10-15 души.

– От местната власт?

– Само някои бяха от местната власт.

– Защото медиите писаха, че част от населението е било против. После, след скандала, все пак стана ясно, че е имало подкрепа сред тях.

– Както навсякъде, половината общност е безразлична. Някои са били “за”, някои са били против, както винаги. Всичко беше законно. Беше неделна литургия, тук имаше 200 човека. Семейството само се представи на английски. Ние преведохме, приехме ги с питка и шарена сол, изпяхме една песен на български, една песен на сирийски.

– Нямаше освирквания, протести на момента?

– Не. Всичко беше един медиен цирк, но тук всичко беше нормално…

– Семейството сами ли решиха да си тръгнат?

– Да, те се уплашиха специално за децата.

– А вие от кого получихте заплахи?

– Имаше заплахи и от хора, които дори се представиха.

– Завръщането ви, след скандала с бежанците през 2017 г. – вие ли ги убедихте да се върнете? Как стана възможно връщането?

– Там беше малко сложно. От една страна имах желание да се върна. Според мен нямаше причина да бъда отстранен. Защото, повтарям, със съвест мога да кажа, че свърших моята работа, както трябва. Това, което всеки енорист трябва да прави. Защитих това семейство и това беше едно милосърдно дело на енорията. Всичко беше законно, в сътрудничество с национални институции, Държавна Агенция за Бежанците и „Каритас“ България… И не знам, когато правиш добро, трябва да бъдеш наказан. От друга страна, нещата се бяха успокоили шест месеца, някои бяха разбрали какво беше станало, и ме върнаха. Винаги съм казвал истината, какво наистина се е случило.

– Какво още не се знае достатъчно за Белене? Кои неща тепърва трябва да бъдат осветлявани?

– Има много такива неща, да кажем в архивите на държавна сигурност има много папки с документи, например за Евгений Босилков има 8000 страници и почти 99 % са непубликувани. Имам идеи да издам нещо, има много донесения и може да се напише какво е правил този човек последните пет години от живота си. Какво е проповядвал, с кого се е срещнал… Важна е съдбата и на много други свещеници. Нещата трябва да се изучават по-дълбоко. Не е вярно например, че тук са избити десетки хиляди хора. Умрели са около хиляда, две хиляди… Важна е историческата истина.