Нощта срещу Десети ноември. „Лубянка“ и „Ленгли“ отново заедно

Б. р. – В новата си книга „Зад завесата на соца“ (Прозорец) журналистът и писател Калин Тодоров, син на най-дълго управлявалия България министър-председател Станко Тодоров, търси отговорите на смущаващи въпроси, покрити от пепелта на времето. Как и защо професионалният фашистки превратаджия Кимон Георгиев и неистовият комунистически атентатор на църквата „Света Неделя“ Вълко Червенков в есента на живота си кротко берат малини на една ръка разстояние?
Обсъждали ли са лидерите на Съветския съюз и Югославия Леонид Брежнев и Йосип Броз Тито смяната на Тодор Живков? Отдъхвал ли си е супер шпионинът Ким Филби под чадърите на плажовете в курорта „Дружба“? Защо скриха посещението във Варна и Добрич на американския президент Ричард Никсън? КГБ или ЦРУ организира катастрофата на водача на италианските комунисти Енрико Берлингуер на пътя към летището на София? Какво намери Людмила Живкова в гробницата на египетската богиня Бастет? Изпра ли банката на Ватикана парите на мафията от Сицилия, за да финансира профсъюза „Солидарност“? Работил ли е Андрей Луканов за секретните служби на суперсилите и има ли връзка неговата смърт с тази намеждународния аферист Робърт Максуел? Търсил ли е писателят Георги Марков начин да се върне в България непосредствено преди да бъде пронизан от отровна сачма с рицин на моста „Ватерло“ в Лондон?

Калин Тодоров (1953 г.) е завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През целия си живот той е работил като разследващ журналист в Българската телеграфна агенция, Националната телевизия, вестниците „Отечествен фронт“ и „Отечествен вестник“. Автор е на книгите „Кой уби Георги Марков“ и „The umbrella murder“, издадена във Великобритания. Новата му книга „Зад завесата на соца“ е илюстрирана с непубликувани досега снимки на Иво Хадмимишев. Следва откъс.


Беше около десет часа вечерта на 9 ноември 1989 г. Още нямаше сняг, но вече бе доста студено. Гостувахме със съпругата и децата ми при моите родители в частната им вила на улица „Нов Беловодски път” в Бояна (държавната отдавна я бяха напуснали). На вратата се позвъни – стори ми се някак несмело. Отвън стояха Петър Младенов и Андрей Луканов. Много скоро, но и за много кратко, те щяха да станат най-могъщите хора в България – президент и министър-председател.

Баща ми не харесваше Луканов. Никак не го обичаше и Живков. Първия беше доста по-безцеремонен и на няколко пъти пред тесен кръг си беше позволявал да нарича рода на Луканови „род на три поколения предатели“. Сигурно имаше предвид прадядото Марин Поплуканов, председател на Ловешкия революционен комитет, смятан за един от хората, предали Левски. За дядото Тодор Луканов се твърдеше, че като издал парола, съсипал едно от направленията на Септемврийското въстание. Бащата Карло Луканов пък е работил за КГБ в Съветския съюз, Испания и България и посмъртно е удостоен със званието „заслужил чекист на СССР”.

В книгата си „Срещу някои лъжи” Живков твърди, че Карло Луканов е бил „основна фигура в резидентурата на генерал Филатов, която е хвърлила мрежата на съветските тайни служби върху България.” Той разказва, че с часове е бил оставян да чака Филатов пред кабинета му, докато двамата с Луканов си говорели вътре. Филатов е приятел на шефа на КГБ Абакумов, с когото по-рано са работили във военното контраразузнаване СМЕРШ (Смърт на шпионите). През март 1950 г. той пристига в София от Германия и е назначен за старши съветник на българския вътрешен министър. Настанен е в канцелария непосредствено до кабинета на министъра.

Няколко години по-късно Филатов е обвиняван, че се е опитал да създаде „втори ръководен център в МВР”. Той не само е надзиравал, но и пряко е участвал в разпитите на заловените „титовци” и „англо-американски шпиони”. И толкова надхвърлил правомощията си, че настоявал да бъдат арестувани и разпитвани влиятелни членове на българското партийно ръководство като Антов Югов, Добри Терпешев и Георги Чанков. Съществуват редица сведения, потвърдени от Хрушчов и от външния министър на СССР Анастас Микоян, че Червенков лично е говорил на Сталин срещу Филатов.

В своите спомени развенчаният комунистически лидер пише, че в докладите си, изпратени до Абакумов, Филатов от своя страна също се е оплаквал от него и от вътрешния министър Георги Цанков, защото му пречели да работи за разкриването на „враговете на народа”. Накрая Филатов е отзован от България и заедно с Абакумов са арестувани в Москва за организирането и провеждането на масовите политически съдебни процеси в Унгария, България, Чехословакия и Полша.

Съдбата на двамата поразително напомня за ликвидирането на най-усърдните палачи във времената на „Големия терор” от края на 30-те години в съветската столица, начело с народните комисари на КГБ Хенрих Ягода и Николай Ежов. Превръщането на палачите в жертви очевидно е било съществена част от механизма за „заличаване на следите” при всеки пореден тур на Сталиновите репресии.

Живков смяташе Андрей Луканов за кариерист, който се стреми към неговия трон, като разчита на старите връзки на фамилията си със съветските секретни служби. В едно от късните си интервюта бившият Първи дори допуска възможността той да е работил и за разузнаванията на САЩ и Израел. В книгата си „Спомени” бившият член на Политбюро Огнян Дойнов нарича Луканов „национален предател, агент на чужди разузнавания, чиято дейност оказва крайно негативно действие върху цялата нация”.

На страница 342 от книгата Дойнов цитира разказа на българския посланик в Москва Георги Панков за срещата му през юни 1990 г. с Виктор Нерубайло, завеждащ отдел „Балкански страни” в Министерството на външните работи на Съветския съюз: „Кой според теб трябва да бъде следващият министър-председател на България?”, пита Нерубайло. „Единствената безспорна фигура за мен е Андрей Луканов”, отговаря българският посланик. „Виктор Шарапов (съветският посланик в България) също смята така. За съжаление и ти, и той се заблуждавате. Луканов е агент на американците”, казва Нерубайло.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.