Литературният алхимик Пааво Мацин идва с „Дискотека „Гогол“

Пааво Мацин

Пааво Мацин е роден през 1970 г. в Талин, а по-настоящем живее в покрайнините на Вилянди – богат на история град, който вдъхновява неговото творчество и където се развива действието на настоящия роман.След като завършва естонския Теологически институт, Пааво Мацин започва работа като учител, а усетът му към литературата го превръща в уважаван литературен критик.Прави първите си стъпки като писател в литературния кръг 14NÜ, а до 2004 г. е член и на естонския Съюз на писателите. Ранните си книги издава сам и в малък тираж. Те представляват своеобразен експеримент на форма и съдържание и въвеждат в естонския литературен живот нови или позабравени теми като алхимията, гаданието, мистиката и, разбира се, пародията с тях. Една от тези теми, алхимията, представлява отдавнашен интерес за автора и заема важно място в творчеството му, още от първата му новела, Доктор Шварц. Дванадесет ключа към алхимията (2011 г.), която е номинирана за естонската Държавна награда за култура през 2012 г. Втората му новела, Синият пазач (2013 г.), която пренася действието в Рига в условията на фантастична гражданска война между жестоките обитатели на гетото Москова, превзели града, и храбрите отбранители, обединени в съпротивително движение, също е сред номинираните за наградата за културен принос за 2012 г. За романа Дискотека „Гогол“ (Парадокс, превод Дора Янева-Медникарова) е удостоен с Европейската награда за литература за 2016 г. Преводът е съфинансиран от програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз и осъществен с подкрепата на програма „Традукта“ на Естонския културен фонд. Следва откъс.

Григорий Маншетович Маншет

Китаристът-самодеец-денди Григорий Маншетович Маншет дълги години беше свирил с Адолф Израилович Гукши в ресторант „Дъга“ край езерото. Но през последния сезон Григорий Маншетович оказваше помощ в музикалната програма на Литературния клуб в локал „Роман“. В крайна сметка каква беше разликата дали свириш срещу безплатна нощувка, или си облечен в работен комбинезон, или пък носиш кафяв официален костюм – песните са едни и същи. А социалното ти положение – без промяна, за жълти стотинки робуваш, тогава защо не в едно нощно заведение като „Роман“. В този ден Григорий бе дошъл по-рано, за да изпробва „уа-уа“ педала на китарата. Григорий Маншетович наскоро бе купил педала от Гукши, който отново преживяваше финансова катастрофа. Разбира се, на Адолф Израилович парите му трябваха за Аркаша. Дори се чу, че му е купил нов костюм! А вкъщи Григорий Маншетович трябваше надълго и нашироко да обяснява на Люба, че този месец няма да се купуват кристални вази, нито картини с мечета сред природата, тъй като тази новост в музикалния свят е необходима за работата му и е наложително да я има! Що се отнася до съпружеството им, то искрата между тях отдавна беше угаснала и Люба го търпеше, колкото за пред хората. Когато след покупката се прибра у дома, Григорий с възторг се зае с новата си придобивка, но бързо разбра, че отново ще трябва да понесе гневните нападки на жена си. Добре, че Люба не знаеше истината – този педал изобщо не беше ново изобретение, знаменитите китаристи отдавна го използваха и можеха да променят изпълнението си от звучене „пиле на грил“ до „жабешки концерт“. Тя със сигурност не би му разрешила да си купи тази играчка. Но в малкия град такова оборудване представляваше истинско чудо. Горкият безпаричен Гукши! Един ден похлопа на вратата му и предложи тази квакушка за продан. Ималнужда да си смени телефона и още разни други подробности от бита. Тази припряност издаваше, че великият Гукши наистина е притиснат от немотията, а от своя страна Григорий се удиви, как всички стари песни придобиха нов облик. Достатъчно беше да натиснеш педала и популярната „Чайка над Нева“ вече звучеше като песен на „Бони М“. При това публиката на „Роман“ беше съставена от млади хора, някои от тях местни студенти, които възторжено посрещнаха това ретро-уа-уа-диско-чудо. Григорий Ман-шетович преживя същински ренесанс, дори се появиха истински предани поклонници! Завчера един от новите му почитатели го видя на кръстовището на „Лос“ и „Юриева“ и се развика подире му с все глас:
– Сантана, ей, Сантана!
Това стопли душата на Григорий. Някакъв старец пред будката за сладолед, явно осмислил чутото, припряно взе да се кръсти отдясно наляво и попита със страхопочитание продавачката защо православната младеж зове сатаната…
Да, първоначалното му притеснение относно вечерите в „Роман“ постепенно се разсея. Тук нямаше маси с луксозни покривки и строги блюстители на реда като в „Дъга“, но публиката му симпатизираше и той я намираше за много по-интересна. Тук не идваха ужасните продавачи на дини и моряци отпускари, както в „Дъга“. Местните въобще не посещаваха „Роман“, само студенти в приповдигнато настроение – весела и шумна до небесата тълпа! Григорий започна да разпознава отделни индивиди сред тълпата. Осо-бено го интересуваха актьорите в местния театър и по-точно мощния балетист, който винаги беше пиян до козирката и за когото се говореха невероятни истории, обикновено придружен от актриса, изпълнителка на драматични роли, твърде колоритна личност с черните си мрежести ръкавици. Чашката сближаваше всички, а и като цяло не бяха пре-калено взискателни. Действително някакъв социалист се опита да поръча песен от напълно неизвестен изпълнител, някой си Синатра, но Григорий вече засвири „Люли-люли“ на челябинската банда „Ариел“ и едва натиснал уа-уа педала, всички бяха щастливи. „Роман“ беше хубаво място, не като „Дъга“, където покривките бяха червени, за да не се вижда кръвта от разбитите носове. А този Аркаша, с примитивните си блатние песни, когото Гукши дундуркаше като бебе, дали наистина беше музикантът, за когото го имаха? Та той нямаше дори образователен ценз! Просто впечатляващ глас, нищо друго, тъмен антимузикален субект!

Мумифицирани изкопаеми

Григорий влезе в локал „Роман“ през кухнята, което означаваше, че беше минал през двора. Клиентите влизаха през официалния вход. Но Григорий поддържаше великолепната традиция да се отбива при рядко сексапилната естонска барманка Катерина, която с първата партида разбита сметана за деня успяваше да му направи яйчен ликьор „Кийу Башня“. Обикновено с него ароматизираше тортите… Днес божествената Катерина беше бърза, тя постави пред Григорий отворено мини шишенце и продължи да обслужва гостите. Някой вече си беше поръчал четири шницела! Григорий обходи залата с очи. О-хо! Пенсионерите от местния пенсионерски клуб „Сребърна нишка“ вече бяха заели две от масите. Тук бяха Гукши и Аркаша! Каква е тази работа? Двамата обикновено не се отбиваха в „Роман“. Григорий Маншетович взе единия шницел и последва Катерина в салона. Гукши му кимна – и посочи към съседната маса. Всичките четири шницела бяха за някакъв странен тип! В момента Аркаша се опитваше да разкаже на непознатия някоя от обичайните си глупости.
Непознатият лакомо гълташе залците си, но се хранеше някак несръчно, сякаш малко дете тепърва се учеше да стои самостоятелно на масата.
– Господин Гогол – наруши благоговейната тишина Аркаша, – искам да ви уведомя, че в миналото и аз бях знаменитост из ресторантите. А в Сочи се случи така, че самият Леонид Брежнев ме покани на масата си, беше по съветско време, някъде през седемдесетте години на миналия век. Самият Леонид Илич! Покани ме да седна, предложи ми българско кисело мляко, почиваше си, облечен като мен, съвсем обикновено!
Гогол метна бърз поглед към Аркаша, а той се възползва от вниманието и продължи историята, в която иначе никой не вярваше. Григорий се наведе към стола на Гукши и тихо го попита какво се случва. Гукши го изгледа смаяно.
– Григорий Маншетович, нима наистина не го разпознавате? Или се правите на дурак?
– Не… Наистина… – смотолеви Григорий и потръпна като видя как портретът, висящ на стената в някогашното му московско начално училище, невъзмутимо унищожава поднесените му от Катерина шницели. Гогол…
Откъм тоалетната се зададе Лоенхард Кеваде, който се закани отдалеч на Аркаша. Другите също се заядоха с него. А Гогол преглътна последната си хапка и зарея празен поглед някъде надалеч, кротнал се с пълен корем.
Лоенхард избърса потното си чело с длан и обяви тържествено:
– Николай Василиевич, рядка възможност за нас, жителите на малък град, да попитаме вас като класик от старата школа как вървят нещата в отвъдния или окултния свят. И как бихте определили същността на любовта?
Гогол не го слушаше, хвана се за облегалката на съседния стол, ръцете му бяха малки и тъмни на цвят, като мумифицирани.
– Господин Гогол, накъде тръгнахте?
Гогол обаче безмълвно се изправи и закриволичи по коридора към тоалетната. Локалът „Роман“ бе малък, но тоалетната е високо издигната на подиум, а парапетът върви успоредно на бара.
Мумиевидният класик на „Вий“ се хвана с две ръце за парапета, покровът, с който беше увит, се свлече малко от гърба му и крайчецът остана да стърчи под вратата на тоалетната.
– Ти какво си се загрижил, Лоенхард? А и изобщо кой от вас ще плати сметката? – разлюти се Катерина, която, макар и зад бара, надаваше ухо за разговора. За щастие в момента нямаше други клиенти. Щом вратата на банята обаче се затвори, в залата страстите се развихриха.
– „Бийтълс“. Мен ме интересува как са живели хората, преди да изобретят грамофона! Какъв ли е бил светът преди „Бийтълс“, преди Джон?!
– Всъщност, това е уникална възможност да се опознаят нещата от гледна точка различна от тази на руснака. А после ще направим серия лекции и за времето на Царска Русия.
– Мен ме интересува дали той знае за някакви московски песни от онова време, това ще е истинска сензация! Ще се продава като топъл хляб!
– Трябва бързо да поръчаме снимки, добре е да наемем фотограф, необходима ни е реклама. Ще падне суха парà, казвам ви, много, много пари… Но всичко ще трябва да се направи бързичко, без бавене!
Само Аркаша изяде с апетит останалите от големия класик две картофчета и не каза нищо. Имаше чувството, че е седнал на масата в къщата на починал с мъртвата му душа. Но наистина беше страшно гладен.
Константин Опиатович стана от стола и удари с десертния нож по масата.
Атмосферата се нажежи – напомняше Тайната вечеря срещу Велики четвъртък, когато на трапезата Христос съобщава на учениците си за готвеното срещу него предателство.
Накрая Лоенхард избоботи:
– Какво ти става?
– На мен ли какво ми става? Снимки, „Бийтълс“, турнета! Идиоти!
Константин Опиатович почука по челото си с пръст. Настъпи гробна тишина. Григорий Маншетович измъкна чинията на Гогол от Аркаша, който обираше остатъка със залък хляб. Тръгна да я носи на Катерина. Когато минаваше край вратата на тоалетната, той внимателно прескочи стърчащия под нея саван. После пошушна нещо на Катерина, тя се стресна и изтърва чашата за кафе, която миеше. За щастие остана здрава.
Константин Опиатович вдигна поучително пръст:
– Той е като рядка риба, но имаме ли ние аквариум за нея?
Лицето на Катерина внезапно посърна:
– Божичко, подът е толкова мръсен, трябва да го измия пак!
Катерина взе легена с водата и се запъти към тоалетната. Коленичи и се зае да търка пода. Вратата бавно се открехна и Гогол излезе от празния гроб. Картината щеше да е особено въздействаща, ако не беше ужасно натрапчивата миризма на пръст. Той се застоя, сякаш замаян за миг, след което цопна с десния си крак право в легена на Катерина.
Тя се сепна, но после се окопити и внимателно се зае да отмива полепналата по крака на бившия покойник кал. И тъй като нямаше в момента хавлиена кърпа, отпусна дългите си пурпурни коси, за да го подсуши. Когато Гогол отдръпна крака си, Катерина нежно подхвана другия и повтори процедурата. Дори Аркаша не смееше да помръдне. Беше толкова тихо, че игла да паднеше, щеше да се чуе, камо ли тракането на шевна машина.
Гогол погледна надолу към жената, сякаш не разбираше какво се случва. След това повдигна брадичката ѝ.
– Не бива да те притеснява мръсотията по света, нещастна жено, нито смрадта, полепнала по хората – тихо подхвана Гогол. – Грижи се единствено за чистотата на собствената си душа!
Сега всички се затичаха към пророка и му помогнаха да се настани на масата. Наистина му трябваше помощ, защото Гогол дишаше тежко и изглеждаше страшно блед, едва ли би се върнал сам по хлъзгавия паркет, без да е облегнат на чуждо рамо.
Всички въздъхнаха с облекчение и Аркаша продължи да бълва чудатите си бръщолевеници:
– Господин Гогол, може ли да се твърди, че с вас се е случило голямо недоразумение? Неотдавна по руския канал гледах интересен документален филм за вас и вашия гроб. Когато чекистите го разкопали, вие сте били без глава! Възможно е да сте имал малария, но лекарите не разбрали, защото не сте имал висока температура. Вероятно сте изпаднал в кома. За щастие, изпълнили са волята ви, в ковчега да вмъкнат медни тръби, за да имате въздух. И тъй като температурата ви не е била висока, тялото се мумифицирало. Изглеждал сте като заспал. А коремът ви бил мек! Ъм, така де, докато не го напълнихте добре току-що.
Гогол се изкиска болезнено и се зае да прави топчета от трохите по масата, някои от които бяха набъбнали от соса, който Аркаша бе обрал от чинията.
Очевидно благородното внимание на Катерина – една непозната жена, беше трогнало Гогол до дъното на душата му. Той посегна към нея с шепа, пълна с хлебни топчета, Катерина се отпусна на колене и ги пое в устата си като нафора. Простодушната естонска жена не знаеше дали да преглътне, или да ги запази като свята вещ.
Гогол също не остана неподвижен като паметник, сложи натежала ръка на рамото на жената и я повдигна да се изправи:
– Чуйте ме сега много внимателно! Ние всички тук сме мумифицирани изкопаеми – бавно и с лекота произнесе Гогол, сякаш се накани да говори дълго време, но внезапно се хвана за стомаха и прегънат на две, даде знак на Катерина да го отведе в тоалетната.
Преди да се затвори вратата на златната гробница, той мощно си изпусна душата и се засмя.
В същия този миг сякаш билярдна топка удари по челото Григорий Маншетович Маншет и той се влюби в тази безпомощна, неописуема, екзотична Катерина.
Константин Опиатович притегли една тежка маса и затисна вратата на тоалетната, така че Гогол да не може да излезе.
– И така – каза опитният джебчия, когато свърши това. – Излиза, че забъркахме страшна каша, да видим сега кой ще я сърба…