„Вова, Володя, Владимир Путин“ повдига завесата на тайните на властелина на Кремъл

Едва ли има човек на планетата, обвит в толкова мистерия, колкото президента на Руската федерация Владимир Путин. Но всяка мистерия има своя край.
На български език вече може да откриете изследването „Вова, Володя, Владимир Путин“ (Сиела, превод Васил Велчев) от полската журналистка Кристина Курчаб-Радлих, което повдига завесата на тайните на властелина на Кремъл.
Наричана „полската Политковская“, Курчаб-Радлих е пряк свидетел на ерата Елцин и на възхода на Путин, както и на свързаната с него война в Чечения. Един от най-ярките противници на политиката на президента, тя става носител на множество журналистически награди, а през 2005 г. е номинирана за Нобелова награда за мир.
В безпрецедентната по мащаб и задълбоченост биография, посветена на руския държавен глава, журналистката не си спестява нито един факт и подкрепя всяко едно свое твърдение със смайващи документи и свидетелства.
„Вова, Володя, Владимир Путин“ включва информация, посветена на загадките около детските години на малкия Вова и какво прави Путин, за да ги прикрие; работата му за КГБ и какви задачи има в Източна Германия около падането на Берлинската стена; участието му в управлението на Санкт Петербург, свързано с невиждани по мащаб корупция и контрабанда; влизането му в полезрението на Елцин и издигането му до директор на ФСБ; кой носи отговорност за атентатите в жилищни блокове, които дават възможност на Путин да се изяви като безмилостен лидер във войната в Чечения; какво се случва около потъването на подводницата „Курск”.
В рамките на над 700 страници Курчаб-Радлих успява да възкреси и спомените за терористичните атаки над театър „Дубровка“ в Москва и над училището в Беслан, както и бруталните „спасителни” действия, да изследва детайлно връзките между руските тайни служби и „Ал Кайда”, както и събитията около войните с Грузия, Украйна и окупацията на Крим.
В книгата присъстват и смазването на опозицията и протестите срещу властта в Русия и процеса срещу „Пуси Райът”, заедно с използването на руската православна църква като политически инструмент, доказателства за подкупването на принца на Монако Албер II, за да се осигури домакинството на олимпиадата през 2014 г., убийствата на Саша Литвиненко, Борис Берзовски, Анна Политковская, Борис Немцов и още много други актове на потъпкване на свободата на словото.
„Вова, Володя, Владимир Путин“ е смазваща черна хроника на руската действителност от последните години на XX век и началото на XXI век. Следва откъс.

Още не бил навършил три години, когато за пръв път изгубил почва под краката си. Бил изтръгнат от уютното си родно огнище в Теречино, от обятията на жената, която сигурно е смятал за своя майка, и мъжа, който му е бил като баща, и се озовал там, където всичко му е било чуждо: нова майка, нов баща, нов дом. Психолозите твърдят, че сред факторите, които най-много влияят на емоционалното развитие на детето, особено тригодишното (сред тях спокойствие, нежност, задоволяване на потребностите), най-важната е потребността от безопасност. И щом „върху липсата на чувството за безопасност в най-голяма степен влияе раздялата с най-близките хора, а и колкото е по-малко детето, толкова по-силно я преживява, защото тогава връзката му с най-близките му хора е най-силна“, можем да си представим шока на малкия Владимир след транспортирането му на грузинска земя. Нервната система на тригодишното дете все още е слаба, а започналите да се формират собствено аз и вяра в себе си – доста крехки. Лесно е на този етап да укрепнат или да се потиснат. В последния случай според психолозите могат да настъпят сериозни разстройства, склонност към лъжи, агресия и дори психопатично поведение.

Но нали майката е дала на сина си повод за копнеж и любов, значи може да не придаваме прекалена тежест на крякането на специалистите по човешката душа? Детето нали е имало дом? Имало е, макар и беден. Майка? Също, и то любяща. Освен това светлокосото и светлооко момченце се харесвало на новото си семейство, може дори да се каже, че му е било любимец. Навярно затова във времената, когато фотографските апарати се срещат рядко по селата, някой е направил на малчугана снимка. Лицето на Вовочка на нея не е щастливо. Пастрокът му Георгий е подарил тази снимка на брат си Вахтанг, живеещ в Гори. На обратната страна с неумел почерк е написано на руски: „За спомен на Нина и Вахтанг от Гога. Синът ми Вовка. Вовка много плачеше, не искаше да се снима, взе звънчето на фотографа и вкъщи, вкъщи… И така, вместо герой и воин, оказа се ревльо този Вовик“.
Дори и на момчето там да му е било добре или поне сносно, това е било за кратко. Георгий работел в тухлен завод и тъкмо довършвал новата си къща. Вера Николаевна очаквала дете. На построка чуждото дете започнало да му пречи. А междувременно то свиквало с преследващата го дума nabiczwari, безродный, или без семейство, неизвестен баща, извънбрачно дете. Кавказ си е Кавказ, има си свои закони. Извънбрачното дете не се вмества в тях. Жената, която го е родила – също. Колкото по-голямо ставало момчето, толкова по-болезнено се убеждавало то в това.

„Биеше ли го пастрокът му?“ – пита Ваха Ибрагимов Вера Николаевна.
„Да го бие – не го биеше, но не го искаше тук“ – отговаря жената.
А какво друго да каже за мъжа, с когото е преживяла хиляди дни и нощи и който се върти някъде тук наоколо… След години, събирайки с гребло сухите листа около гроба, Вера Николаевна ще каже: „Свадлив беше […]. Имало е и трудни времена. Но винаги сме били заедно […]. Той имаше нужда от мен […]. Когато се биеше с някого, не разговарях с него месеци наред. Но той търсеше сдобряване, не аз […]. Такъв беше нашият брак. И хубав, и лош. От всичко по малко. Такъв живот… Сама себе си не разбирам“.

А какво има тук за разбиране? Избледнелите вече днес емоции някога са били ясни и изразителни, това е било любов.
В Метехи е достатъчно да се отдалечиш от къщата на Вера Николаевна, да заговориш двама-трима отдавнашни съседи и да попиташ за малкия Вова, за да чуеш:

„О, тук, до тази къща, където живееше, често клечеше, облегнал се на стената, и мълчеше. Горкото момченце […]. Вера го бранеше, но Георгий го биеше, биеше го с каиш. И си попийваше […]. Когато Вова беше заключен вкъщи, страшно измръзваше и започваше да крещи, а тук стените са тънки: „Лельо Лилия, лельо Лилия, помогни! Тук е страшно студено!“. Тъжно беше това“.
„Случвало се е Гога да го бие с тояга и да го изгони от вкъщи на студа, а той се скъпеше за дрехи, макар и да не бяха толкова зле у тях: момчето винаги ходеше с летните си панталонки – спомня си съседът на Осепашвили, Мамуко. – Никой не обвиняваше за това Гога. Че на кой му се занимава с чужди деца? Особено ако всички ти се подсмиват зад гърба. Разправят: „Домъкна Верка извънбрачно дете, а от кого – не помни“. Гога дълго време търпеше това, но накрая се пречупи.“

„Откакто се преселихме, живеем като съседи – спомня си Дали Гризишвили. – Вова тогава беше навярно на пет годинки. Бяхме връстници. Той дребен, светлокос, движенията му бяха бързи, енергични, като на майка му… Не знаех, че се казва Владимир. Викаха му Вова. Всички го знаеха под това име. Беше ми жал за него, живееше много бедно. Винаги му давах ябълки, круши, грозде, защото имахме лозя. Той вземаше всичко. Обикновено ме чакаше на същото това място, близо до тяхната порта, знаеше, че винаги съм отмъкнала нещо за него […]. Неведнъж сме си играли заедно. Беше един такъв тъжен […]. Често ходеше на риболов […]. Знаех, че не е син на Георгий. Много се сърдеше и плачеше, когато като дете му се подиграваха заради майка му, не можеше да понася това. Селяните знаеха, че това го дразни, тормозеха го, надсмиваха му се, а той вземаше това много навътре и плачеше.“
„Тихо, тъжно, затворено дете – чул Ваха Ибрагимов от Нора Гоголашвили, учителка на първите класове в основното училище в Метехи. – Учеше се много добре. А от игрите най-много обичаше борбата. По-късно се записа на самбо […]. Ходеше със закърпени дрехи […]. Купувах му учебници. Тежко им беше. Казвах на майка му, че ако го даде за осиновяване, с охота бих го взела. Много му беше тъжно. Лепеше се за мене като коте.“

„Казват, че сте били единственият приятел на Вова, че и двамата сте били отличници, вярно ли е?“ – заговаря Ваха Ибрагимов Габриел Даташвили. „Да. Освен мен Вова фактически нямаше приятели.“ „Беше ли кавгаджия? Пакостеше ли?“ – продължава да пита Ибрагимов. „Не, напротив, беше тихо, затворено момче. След часовете често ходеше с въдица на реката, сам. Понякога идваше при мен и си играехме заедно или на война, или на фехтовка се учехме, ритахме топка и се борехме. Той беше по-добър в това заради онова негово самбо.“

Един ден Вовка изчезнал. На ужасената Вера Николаевна било казано, че повече няма да го види. Междувременно почти десетгодишното момче било предадено в дома на бездетен майор в Тбилиси. Ролята на доставчик поела сестрата на Георгий. Отстъпила обаче на молбите и след два дни казала на майката адреса на сина є. Какво е можела да направи тази майка, освен да го изпрати колкото може по-надалеч оттам? В родния му дом в Урал.

„Много исках да остана в Урал – казва тя след години на журналистите. – Исках да остана с Вовка, да се отърва от този селски живот, исках да се уча… Но можех ли? В Метехи ме чакаха две дъщери, а Георгий след два дни изпрати телеграма: „Веднага се връщай!“. И заплашваше да ме доведе с милиция… Фактически се получи така, че замених Вова срещу момиченцата.“
Преди отпътуването си малкият Путин подарил на единствения си приятел, Габриел Даташвили, своята снимка с подпис: „За спомен на Габриел от Вова“.

„Толкова години я пазих – казва Габриел. – Наскоро я търсих, но е изчезнала. Нямам представа как и къде. Но ако Вова Путин си спомня живота в Метехи, трябва да помни и мен.“

„Вовка страшно плачеше, когато си тръгвах. Сърцето ми се пръскаше, но дори не го прегърнах. Но и в най-страшния ми кошмар не би могло да ми се присъни, че се сбогувам с него завинаги“ – казва пред камерата Вера Николаевна, а сълзите една след друга търсят път сред бръчките и гънките на лицето є.

На 20 януари 2000 година Ваха Ибрагимов се обажда от Тбилиси в Москва на познатия си чеченец Зия Бажаев, който пита:
– Чу ли? В Грозни е пъкъл. Руснаците използваха химическо оръжие. Направиха от нас полигон!
– А какво може да се очаква от армия с такива командири?
– Като че ли Путин е kuthla [чеч. „извънбрачен“ – б. авт.].
– Чух. Мислиш ли, че е истина?
– Истина е – отговаря Ибрагимов. – Разговаряхме с майка му, доведената му сестра и свидетели на детството му.
– Това би било бомба в Москва! Нали сега е предизборната кампания – въодушевява се Бажаев.
– Но в Москва никой няма да рискува с такава тема – усъмнява се Ибрагимов. – Всички там са побъркани на тема Путин.
– Аз обаче ще опитам – заявява Бажаев.

След три дни настъпва поредната сцена в драмата и на 23 януари от Москва в Тбилиси звъни Зия Бажаев и тържествено обявява, че Артьом Боровик от телевизионната програма „Строго секретно“ се е заинтригувал страшно от темата и смята, че това е „истинска бомба“, но при условие че се намерят някакви снимки, защото без тях „нещата ще бъдат представени така, сякаш някакво западнало Метехи иска да си припише заслугата за възпитанието на бъдещия президент на Русия“. Препоръчва също това проучване да не се афишира и да не телефонират, когато успеят да намерят снимките.
Изглеждало, че това е неизпълнима задача.

Отминал февруари. Времето напредвало. Времето е враг на онези, които чакат, онези, които бързат, и онези, които мечтаят – както там и тогава, – че истината ще успее да разтърси света. Онзи далечен свят, в който дългата жълта сграда на някогашното КГБ , преименувано сега на ФСБ , на площад „Лубянка“ и елегантните кабинети на Администрацията на Президента на Руската федерация на площад „Стари“, и парадните кремълски зали, украсени в цветовете на бойна операция „Наследник“.
Операцията ще завърши с изборите на 26 март. И няма да є попречи някаква си буря в чаша метехска вода.

„През целия период на работата в Метехи, а и в Тбилиси, чувствахме как могъщи сили се опитват да ни пречат – спомня си Ваха Ибрагимов. – По онова време, когато вече се водеше войната на Русия с Чечения, на посланика на Чеченска република Ичкерия в Тбилиси, до неотдавна третиран така, както, да речем, посланика на Франция, му беше отнет дипломатическият статус и имаше правата на обикновен жител на Грузия. Все се появяваха господа в цивилни дрехи, изискващи да приключим визитата си в Метехи, и ни заплашваха с големи неприятности, ако не го направим. Нямаха официални искания по този случай. Правеха го по молба на шефовете си, колегите на бившия началник на КГБ Игор Гиоргадзе. Същия, който, обвинен в покушението срещу президента Шеварднадзе, успява да избяга от Грузия и да се скрие в Подмосковието във вила, охранявана от местните спецслужби. Гиоргадзе и Путин са се познавали добре: завършили са същата московска академия на КГБ, макар че Гиоргадзе – по-рано. Именно той подарява на Путин кавказката овчарка Малиш, която може да се види на много снимки на Путин от онова време. Самите гебешници [това е популярното название в Русия на функционерите на КГБ – б. авт.] не идваха чак до Метехи, явно се бяха успокоили, след като са взели на хората снимките на Вова и са им забранили да говорят за тях.“

Не се успокоили обаче чеченците и някои грузински журналисти. Давид Кикалишвили от телевизия „Рустави 2“ имал късмет: попаднал на живеещата в Тбилиси доведена сестра на Путин на име София веднага след като є се удало да се сдобие със снимка на брат си от познат гебешник. Точно онази снимка, с посвещението: „За спомен на Габриел от Вова“, изчезнала от дома на Габриел Даташвили, била показана в програмата на Кикалишвили „60 минути“. Чеченците се сдобили с копие. Следващият сюрприз осигурил самият Георгий Осепашвили: от брат си Вахтанг от Гори докарал направената преди почти половин век снимка на момченце с нещастна физиономия, снабдена с бележката за Вовка, че се е оказал ревльо.
7 март 2000 г. е. Отново звъни телефон.
От гледната точка на Ваха Ибрагимов:
„В Тбилиси с радост крещях в слушалката:
– Има снимка! Получи се! Въпреки всичко!
В Москва се радва Зия:
– Отлично! Голям успех! Трябва бързо да се предаде тук. Пригответе се. След два или три дни Артьом ще ви се обади и ще каже кого и кога ще прати за материалите. Бърза, вече подготвя програмата в телевизията.
От Тбилиси добавят още:
– За Артьом имаме още важни материали от 1999 г. За взривяването на блоковете. А в Метехи ще отидем с хуманитарна помощ. Ще я дадем на Вера Николаевна.
– Страхотно! – радват се в Москва. – Ще бъде отличен фон за програмата на Артьом. Само съберете колкото може повече журналисти.
– Ясно! – отговарят в Тбилиси.“

Събеседниците приключват и спокойно пускат телефоните в джобовете си.
Като че ли всеки с различно усещане. Ваха Ибрагимов участва в тези събития не заради себе си, а – колкото и патетично да звучи – заради чеченския народ. Докато Зия Бажаев, макар и също чеченец, подготвя целия този сензационен епизод с по-далечен план, като нещо, което може евентуално да попречи на предизборната кампания на нежелания кандидат за президент. Защото Зия Бажаев е бил преди всичко бизнесмен, неговата компания „Алианс“ вече добре се е закрепила на Запад, а откакто е реанимирала Херсонската рафинерия, една от най-големите в Украйна, е спечелила мощни позиции в нефтения отрасъл в Русия и цялото постсъветско пространство. Наетият за полета Як-40 по рутинно разписание е трябвало да вземе Бажаев. Освен това в планирания за 9 март полет не е имало нищо особено. Чак до момента, когато в късния следобед на 8 март Артьом Боровик неочаквано сменил московските си планове с киевски, взел телефона, набрал номера на Бажаев и казал: „Утре ще летя с теб“.

Защо е променил плановете си? Може като собственик на холдинга „Строго секретно“ да е искал да доуточни условията на приемането през Бажаев на писмото на „Версия“? Но нали са се виждали често и всичко по случая вече е било уговорено… Сигурно е искал лично да вземе неизвестните документи от септември 1999 година, свързани с неотдавнашните терористични атаки, разтърсили Русия: властта ги е приписвала на чеченците, макар че противниците є виждали в тях ръката на ФСБ.

Документите, подготвени от Ибрагимов, биха могли да потвърдят тези догадки. Несъмнено се е интересувал и от тайната на детството на Вова. Нейното разкриване би допълнило серията критични към Путин статии, които вече са били публикувани в принадлежащите му списания. Имал обоснована надежда, че огласяването на неприятната тайна на кандидат-президента ще промени неговите шансове в предстоящите избори. И може би по всички тези поводи е предпочитал да телефонира до Тбилиси от Киев, а не от Москва, където – както разкрил пред Николай Зятков от вестник „Аргументи и факти“ – след последните публикации на тема Путин до такава степен се почувствал в опасност, че си осигурил лична охрана. Един от охранителите си спомня, че сутринта на 9 март 2000 година Артьом Боровик излязъл от дома си в прекрасно настроение. И с такова настроение се издигнал във въздуха в онзи Як-40 с номер 88170.

А в Грузия същия ден от сутринта Ваха Ибрагимов се мятал като във вряла вода, подготвяйки огромен прием за очакваните гости. Съгласно поръчението „Събери колкото може повече журналисти“, уведомил когото успял – местни и чуждестранни журналисти, без руски. Очаквали се около петдесет души, а според кавказката традиция масата за гостите трябва да бъде богата, дори и в бедните села.

Очакването обаче било безрезултатно.
„От двата автобуса, които се появиха на пункта при Панкиското дефиле, грузинските власти не пуснаха нито един журналист. Под ескорта на милиционерски коли с почти изцяло затъмнени стъкла те бяха отведени обратно, без да спират никъде по пътя. Това беше още по-странно заради факта, че никой до този момент не беше имал трудности с придвижването до Метехи“ – спомня си Ваха Ибрагимов. Късно вечерта, след като се върнал в отдалечения си на много километри дом, пуснал телевизора си и чул: „Днес сутринта на летище Шереметиево…“.

Ибрагимов останал сам в цялата история.
Разгласяваната от него новина от Метехи навсякъде била обявявана като чеченски предизборен компромат. Междувременно на 13 март експлодирала отдавна обявяваната от медиите бомба: излязла малка книжка със скромното заглавие: „От первого лица. Разговоры с Владимиром Путиным“ („От първо лице. Разговори с Владимир Путин“). Трябвало да послужи като визитна картичка на непознатия за народа герой. Към нея била приложена снимка на ученика Вова на възраст около четиринайсет години. Ваха Ибрагимов намерил снимката в интернет и веднага се понесъл с нея към Метехи. Предполагал, че разликата във вида на почти десетгодишното момче, което е напуснало селцето, и четиринайсетгодишното на снимката не може да е голяма, и бил любопитен за реакцията на хората, спомнящи си Вова. Филмирал срещите си с тях.

Най-изненадана била Вера Николаевна: едва мярнала снимката, завикала: „Той е, той е!“, избухнала в плач и избягала. Други казвали (също пред камерата): „Това е той! Ясно, че е той!“. Викали: „Хиляда процента Вова“. Или свивали рамене: „Ами прилича си, но не бих си заложил главата“. Или: „Не мога да твърдя, че е същият. Знам само, че във втори клас седях на един чин с момче, на което му викаха Вова, а фамилията му беше Путин. В четвърти клас вече го нямаше в нашето училище“. Старите жени си изтръгвали снимката от ръцете и говорели: „О, Вовка се намери, а Верка така се вайкаше, че го е изгубила завинаги“. Някакъв старец си спомнил, че му измъкнал рибарска кукичка от пръста, друг – че си играели с него или ходели задно на риболов…
Недружелюбната към чеченеца доведена сестра на Владимир, София, физически много подобна на него, крещяла, че ако на брат є му се случи нещо заради тях, ще ги убият, но когато се успокоила, признала, че когато видяла за пръв път Владимир Путин на телевизионния екран, едва не припаднала. И че някъде преди двайсет – двайсет и пет години го потърсила чрез Пермската милиция и изпратила телеграма до село Терехино, откъдето най-напред є отговорили, че вече го няма там, а после – да не го търси повече. А тя има много въпроси към него, защото в службата вече я гледат накриво, сякаш изведнъж се е побъркала, приписвайки си измислено родство. Накрая избухнала: „Е, какво питате?! Не виждате ли? Погледнете него и мен. Ако не е така, то интересно как би трябвало да изглежда брат ми“.

Материалите, събрани от горкия чеченец, наистина се добрали до списание „Строго секретно“, но когато излезли в номер 16 под заглавието: „Нашли ли в горах Грузии мать президента России“ („Намериха ли в планините на Грузия майката на президента на Русия?“), вече било 25 април. Изминал бил вече месец от изборите и новината за тъжното детство на президента ставала най-много за използване в сценария на някой некадърен сериал. От този момент нататък никой вече не забранявал достъпа на журналистите до западналото грузинско село Метехи.

Специалните формулировки, използвани от властта при установяване на причините за катастрофата на самолета Як-40 с бордови номер 88170, навяват скука. В официалния доклад четем за „клапи, вдигнати под твърде остър ъгъл“, за „наземно замръзване на самолета, довело до намаляване на носещата сила на крилото“, за наличие на крилото на „замръзнали частици вода, сняг, слана, което е довело до преграждане на въздушните потоци и загуба на маневреност“, за „неправилен наклон на перките“, за „временно снижаване на работоспособността на двигателите“. Десетки страници, изпълнени с думи, създаващи завеса, която да отдели зрителя от разиграващия се на сцената епилог.

Зад кулисите обаче през цялото време са се суетили онези, които не повярвали в правителствените протоколи: разследващите журналисти от холдинга „Строго секретно“, техните колеги от „Новая газета“ и стажантите по журналистика от Държавния университет в Ростов на Дон, които събрали цялото разследване в обширен, необичайно подробен доклад. Всички те вкарали в разследването експерти, специализирали се в катастрофите на този вид самолети. Уговорили се при това, че „за евентуално покушение ще говорят само ако се сдобият със сериозни доказателства“. И решили да го направят, въпреки че за много хора – както си признали – тези доказателства „могат да изглеждат неправдоподобни“, като от някакъв трилър.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.