От бронзовия император Александър ІІ до Пенчо Кубадински и Слави Трифонов
Наближаващото официално гостуване на руския президент Владимир Путин, формално свързано със 130-годишнината от освобождението на България, раздвижи недосетливите и безпаметни чиновници. Започнаха да почистват паметници, след като десетилетия наред бяха изоставени на агресията на все по-замърсената околна среда в София, или на не по-малко агресивните мургави съграждани, припечелващи за ракията от бронзови отломъци. Така се оказа, че поводът за вниманието е визитата на “цар Путин”, а не отминалата вече (и пропусната!) 100-годишнина от освещаването на бронзовия “Цар Освободител” (30.08.1907) срещу Народното събрание. Както добре е известно у нас ценностната скала отдавна е обърната наопаки!
Желанието за издигане на такъв паметник е проявено за първи път на Втория конгрес (декември 1892) на поборническо-опълченския корпус. Единодушно се взима решение за съставяне на комитет, който да се погрижи за набиране на средствата, необходими за създаване на паметник на Александър ІІ, както и на дом за българските ветерани от Априлското въстание и Руско-турската война. Година по-късно поборникът Стоян Заимов формира комитета и го оглавява. За почетен председател е избран княз Фердинанд, който прави и първата дарителска вноска от 50 хиляди лева. Десетото обикновено народно събрание добавя 300 хиляди лева, а гражданството се включва чрез масово закупуване на специалната пощенска марка с лика на Цар Освободител. (Тук е необходимо уточнението, че той получава това прозвище не заради нашето освобождение, а заради указа, с който се отменя крепостното право в Русия). Програмата за големия международен конкурс се изработва след дълги среднощни заседания на комитета, проведени в двореца на 15 и 18 февруари 1900 година. Той утвърждава задължителните елементи на паметника, материалите за изработката му – бронз и гранит, и определя като достатъчна вече събраната сума от 300 хиляди франка за окончателната реализация. Фиксира се и наградния фонд: 5 хил. франка за първото отличие и с по хиляда по-малко за наградите от второ до пето място. Програмата е изпратена до всички художествени академии по света и прави изключително впечатление на културната общественост в Европа.
Три месеца по-късно за участие се записват 90 души, но само 32-ма от 13 държави изпращат своите проекти. Предложенията се разпределят по следния начин: девет от Париж, три от Флоренция, три от София, по две от Цюрих, Берлин и Прага, по едно от Рим, Виена, Будапеща, Копенхаген, Лисабон, Хага, Хановер, Торино, Букс, Тифлис и Смирна. Макетите са изложени за разглеждане от гражданството в царския манеж от 1 до 15 септември 1900 г., а по предварително условие в журито влизат представителите на Франция (проф. Антонен Мерсие), Италия (проф. Еторе Ферари) и Русия (проф. Роберт Бах), както и българските художници Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров, арх. Никола Лазаров, инж. Ст. Сарафов. Включени са още председателят на гражданския комитет Стоян Заимов и дипломати.
С реч на 20 септември княз Фердинанд тържествено открива заседанията на журито. След дълги прения се оформят следните резултати: първа награда се присъжда на флорентинския скулптор Арналдо Дзоки, втора – на германеца Густав Еберлайн, трета – на французина Антонен Лару и арх. Гастон Мале, четвъртото отличие е за чеха Франтишек Роус, а петото – за французина Еужен Бовери. Освен това журито определя и пет похвални отзива от І и ІІ клас, сред които и за преподавателите в Рисувалното училище (бъдещата Художествена академия) Жеко Спиридонов и Борис Шатц.
Кой е Арналдо Дзоки? Арналдо Емилий Дзоки (1862-1940) завършва Художествената академия във Флоренция, където баща му е професор. На 19-годишна възраст постига първия си успех с релефа “Последните дни на Помпей” (1881). Известност му носи и популярният в Италия барелеф “Гарибалди”, а националният герой на страната се превръща в негова основна тема. През 1883 г. Дзоки печели втора награда в конкурса за паметник на Гарибалди в Рим. През 1889 г. създава статуя на великия ренесансов художник Пиетро делла Франческа, която на изложбата през 1892 г. получава златен медал. Следващата година прави паметник на композитора Луиджи да Палестрина. По-късно му е възложен паметникът за геройската защита на град Алтамура през 1788 г. През 1900 г. тържествено е открит паметник на Гарибалди в Болоня, дело на Дзоки. Негово произведение е и паметникът на Христофор Колумб в Буенос Айрес (1916), на Св. Франциск Азиски в Кайро (1919), на генерал Лафайет в САЩ (1919) и др. В периода 1901-1909 г. след спечелени конкурси той създава два забележителни до днес паметника в България. Единият е “Цар Освободител” в София (1902), а другият е “Паметникът на свободата” в Русе (1909). Негово е и надгробието на Стефан Стамболов в Централните софийски гробища.
Основния камък на паметника е положен на 23 април 1901 година, а до него е зазидана медна капсула, в която са поставени специален акт, всичките издания на комитета “Цар Освободител” и всички български монети в обръщение от Освобождението до момента. Разменени са телеграми между княз Фердинанд и руския император Николай ІІ. След консултация с експертите е взето решение проектът на французина Еужен Бовери “Au Tzar” да бъде подарен на Николай ІІ. Но изпратената от скулптора работа не удовлетворява нито специалистите, нито гражданския комитет и тогава се определя нов дар – копие в мащаб 1:15 на издигания вече паметник, албум с художествени образци на всички руски паметници в България и специален адрес до императора, изработен от младия художник Харалампи Тачев (автор и на герба на София) и положен в изящна сребърна кутия със златен обков. На 29 май 1902 г. водената от Фердинанд делегация е приета в Петербург от Николай ІІ, който удостоява държавния глава на България с почетното звание командир на 54-ти Мински полк.
Стогодишнината от освещаването на паметника (с възстановен преди 18 години оригинален надпис “Царю-Освободителю – Признателна България) е добър повод да се подсетим, че следващият голям международен конкурс за паметник в София е проведен едва през 1968-1969 година. Той е за монумент на хан Аспарух, който трябва да се издигне срещу мавзолея на терена на бившия царски дворец, превърнат след Втората световна война в Национална художествена галерия. Идеята е на членът на политбюро Пенчо Кубадински, а дворецът, естествено, трябва да бъде съборен!
(Всяка прилика между хрумването на Пенчо Кубадински и на Слави Трифонов, който също е инициатор за издигането на паметник на хан Аспарух, е случайна! Двамата – първият от Делиормана, а вторият от Плевен – искат да оставят забележим материален знак за своето присъствие в столицата. Като министър на транспорта Пенчо Кубадински все пак успя – построи т. нар. “Кубадинова кула” (министерство на транспорта) на улиците “Гурко” и “Дякон Игнатий”. Слави Трифонов засега се е задоволил само със свой дом в Драгалевци. Но пък той е облекчен в мегаломанската си идея, защото избраното (?) от Слави Трифонов място е площадката на мавзолея на Георги Димитров, който вече е разрушен.)
В конкурса за монумент на хан Аспарух участват 70 проекта, основно от комунистическите страни: 20 от България, 29 от Полша, 8 от Югославия, 6 от Румъния, 3 от Тунис, 2 от Съветския съюз и по един от Италия и Унгария. Първото заседание на журито, председателствано от тънкия познавач на изящните изкуства Пенчо Кубадински, се провежда в закритата тенис зала в Парка на свободата (днес, както и в миналото, Борисова градина) на 23 април 1969 година. Присъдени са две втори награди, три трети и две откупки. Определени са и цели 16 откупки-поощрения, които в бъдеще трябва да се експонират в планирания музей на хан Аспарух. (Слави Трифонов и съмишлениците му трябва да се пукнат от яд, че не са се сетили и за музей.) За похарчените дотогава средства, както и за бюджета на бъдещето строителство по стар тоталитарен навик не се споменава нищо. Под натиска на общественото мнение, но и при намесата на по-сдържани членове на политбюро и ЦК на БКП, тази мегаломанска идея постепенно губи своя патос и набрана инерция, за да затихне – слава Богу! – окончателно.
Други подобни международни конкурси за пластичната и архитектурна украса на София не са провеждани до ден днешен. За сметка на това и столицата, и ред други по-големи и по-малки градове учестено обрастват с паметници, бюстове и възпоменателни плочи на ханове, царе и войводи, които тихо и безропотно съжителстват с бронзови и гранитни партизани, ятаци и партийни вождове от различен мащаб. Вече без конкурси.
На този фон особено интересна е наскоро родилата се идея за Паметник на опълченеца. Това става на 3 март 2005 г., при ритуалното поднасяне на цветя и венци пред монумента на Цар Освободител. Тогава ексминистърът на пощите и далекосъобщенията, все още и член на Висшия партиен съвет на БСП Любомир Коларов отбелязва на колегите си, че в София (и страната!) има достатъчно голям брой паметници на руските войни, но липсва мемориален знак за българското опълчение, което изиграва решаваща роля в хода на военните действия. Той още не знае, че подобен паметник, дело на Т. Делирадев, е издигнат още през 1932 година (вероятно в близост до улица “Опълченска”), но днешната му съдба е неизвестна. Подхвърлената от него идея бързо набира скорост, а първи към нея се присъединяват българските военни. Сформира се и организационен комитет и се правят първите стъпки за осъществяване на проекта по модел, наподобяващ този на Стоян Заимов преди повече от век. На 4 април 2007 г. предложението е внесено в Общинския съвет на София и се постига непознат за днешните ни времена пълен консенсус. През юни е оформено и официалното решение на общината, която съфинансира изграждането на паметника с вноска от 50 хил. лв. и възлага на кмета Бойко Борисов по-нататъшната работа. За набиране на доброволни дарения се открива и сметка в “Банка ДЗИ”, а след серия от консултации се установява и нужната сума – около 300 хил. лева.
Мястото на бъдещия паметник е избрано в градинката зад Военния клуб, където сега са разположени скулптурните групи на Любомир Далчев. Преди повече от три десетилетия, когато арх. Никола Николов търсеше мястото за Паметника на незнайния воин в това сакрално пространство, монтирането на скулптурите на Далчев бе временно решение. Сега се открива възможност ансамбълът да получи своята завършеност – логическа, мемориална, художествена, – при това без да накърнява скулптурната експозиция на Любомир Далчев. Идеята е повече от проста: на постамент, върху който са монтирани бронзови релефи на три познати ни от картини епизода (освещаването на бойното знаме в Кишинев, битката за Орлово гнездо, изкачването на опълчението към върха от север), да се монтира бронзово копие на опълченеца от картината на Ярослав Вешин “Самарското знаме”. Тази идея, върху която вече се работи и са направени няколко компютърни варианта, наистина заслужава внимание и подкрепа.