„Децата на войната“ на Варужан Восганян – между забравата, отмъщението и прошката
Едно писмо с колкото изненадващо, толкова и вълнуващо съдържание отваря за Матей Висарион травмите от миналото. Едно пътуване към себе си – в което палачите и жертвите, безразсъдството и мъдростта, загадките и изповедите, носталгията и надеждата се смесват в поредица от събития, които приковават вниманието на читателя до последната страница – което ни подсказва, че ако раните не се отворят повторно, никога няма да бъдат излекувани.
Ярките персонажи и мащабното действие, обхващащо целия период на следвоенна Румъния, в „Децата на войната“ на Варужан Восганян (Парадокс, превод Ванина Божикова) правят така, че по един или друг начин читателят открива себе си в героите и обстоятелствата, при които те са принудени да действат или да се отдадат на комично-горчиви размисли. С мощните изразни средства на литературата романът допълва двусмислената, изпълнена с противоречия и при всички положения недоразказана до края история на румънския комунизъм и посткомунизъм.
Тази действителна история за децата на войната изправя героите на романа срещу основния човешки избор между забравата, отмъщението и прошката, като оставя всекиго от тях да направи своя избор и подтиква четящия тези страници на свой ред да намери смелост да го направи.
Варужан Восганян (1958) е един от най-изтъкнатите представители на съвременната румънска литература и вече добре познат на българските читатели с романа си „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Прекарва детството и юношеството си във Фокшан. Завършва гимназия „Александру Йоан Куза“ във Фокшан, след това Търговския факултет на Академията за икономически изследвания и Математическия факултет на Букурещкия университет. Председател е на Арменското дружество в Румъния и първи заместник-председател на Съюза на румънските писатели. Понастоящем е депутат, а в периода декември 2006-декември 2008 е министър на икономиката и финансите. Автор е на няколко стихосбирки и два сборника с новели.
След „Прошепната книга“ – роман, преведен на повече от 20 езика и удостоен с множество награди в Румъния и по целия свят – „Децата на войната“ е вторият роман на Варужан Восганян, който излиза през 2016 и печели възторжените отзиви на критиката и читателската публика. Следва откъс.
Къщите си приличаха, бяха приятни на вид дори и така, изтерзани от войните, земетресенията и революциите през изминалия век.
– Мисля, че трябва да търсим нещо такова – отбеляза Матей и се огледа по „Прекупеции Веки“ откъм пресечката с улица „Арделен“. – Къща като някоя от тези тук.
Лучан тъкмо беше слязъл от колата. Не беше доволен как е паркирал, гумата стоеше долепена до бордюра, така че не чу казаното от Матей.
– За какво става въпрос, шефе? – попита той, потънал в своите мисли.
– Остави телефона в колата и ела да се поразходим – подкани го събеседникът му.
– В хубави времена живеем – промърмори Лучан, докато ровеше под шофьорската седалка.
Тръгна след Матей, пъхнал ръце в джобовете си. Свечеряваше се, но още не се беше стъмнило съвсем, а липите едва разцъфваха.
– Вече е средата на годината – замисли се Лучан, като вдъхна аромата на орловите нокти, издигащи се по стените. – Времето минава все по-бързо, ей сега ще дойде Нова година.
– Ще видиш колко по-бързо ще започне да минава, когато станеш на моята възраст.
– Животът е пързалка – засмя се Лучан. – Колкото по- отгоре се спускаш, толкова по-бързо се пързаляш…
– Пак е добре, ако се пързаляш. Ама я ми кажи какво става с момчетата? Онзи ден на разпивката не ми се сториха особено весели…
– Опитват се да се шегуват с неволята си. Наистина, защо в днешно време човек става полицай?
– Това някакъв виц ли е?
– Хайде, шефе, не се подигравайте и вие. Как ще е виц? Един става пианист, защото има музикален слух. Друг – архитект, защото му харесват сградите. А защо полицаят става полицай? Защото има голяма заплата, сигурна служба, униформа и когато влезе някъде, около него настъпва тишина. Навремето беше точно така. Обаче онова време си отиде и момчетата с право са разочаровани. Това сме ние, весела държава с тъжни полицаи. Момчетата се питат дали си заслужава. Само аз станах полицай заради вас. Когато съвсем ми докривее, раздавам няколко палки наслуки да ми размине.
Матей го потупа по рамото и му направи знак да седне на пейката.
– Значи, времената не са се променили чак толкова много.
Лучан прокара ръка през косата си и я разроши. Матей забеляза, че доста е израснала, но се въздържа да му направи забележка. Раздвижи пръсти, но тъй като това не му беше достатъчно, извади от джоба си чифт белезници и започна да ги претегля в дланта си.
– Все едно сте нашият възпитател от сиропиталището – отбеляза Лучан. – И той така седеше, с наведена глава и присвити рамене. Само че той премяташе броеница, а не белезници. Дали има разлика, какво ще кажете? Да не би и вие да сте започнал да се молите? Казват, че трябва да изречеш молитвата трийсет и три пъти.
Матей раздели белезниците и ги остави да висят на веригата.
– Каква молитва?
– Някаква молитва, нямам представа. Аз не знам никакви. Само това оставаше, да започнем да редим молитви…
Матей извади плика от вътрешния джоб на дрехата си и пъхна белезниците на неговото място.
– Какво ще кажеш за това? – попита той.
– Явно татенцето е възкръснал…
Матей сякаш четеше адреса на плика за първи път.
– Кой е казал, че е умирал?
– Ами така си помислих, шефе – извини се Лучан. – При нас, румънците, обичаят е такъв, хората живеят, колкото живеят, и накрая умират. Особено когато, моля да ме извините, децата им са почти на седемдесет години. Да не би при немците да е другояче?
– Бил е войник, капитане, обикновено войниците са съвсем млади. И след като са поглеждали смъртта в очите, живеят дълго.
– Ако наистина е бил от ония, как ги наричаха, Хитлерюгенд, в момента си е направо младеж…
– Доста е странно да говориш за баща си сякаш ту го има, ту го няма, нали?
– Със сигурност го е имало, вие сте доказателство за това. Не разбрах обаче тая игра с писмата. Само влюбените си играят така. За да могат да си поискат прошка.
Замълчаха, докато един възрастен мъж с кучето си мине покрай тях. Двойката остана за кратко до постамента на статуята, а след това кучето, пооживено след паузата, дръпна каишката, за да продължат. Върху постамента стоеше на стража Тудор Владимиреску1 ,( Тудор Владимиреску (1780-1821) – влашки революционер и национален герой на Румъния. Води Влашкото въстание от 1821 г. и на пандурите в Румъния. – Бел. прев.) размахал сабя към небето. В краката му беше полегнал лъв, чието отегчено изражение контрастираше с войнствения устрем на пандура.
– Не е бил в Хитлерюгенд – заяви Матей. – Тях са ги мобилизирали в края на войната. Такива като баща ми са се били в Русия. И ако предположим, че е бил горе-долу на възрастта на майка ми, в момента е може би на около деветдесет години.
– За тях това не е твърде много. Хранят се добре. То си е жалко да умреш в такава държава…
– А да живееш, къде е жалко да живееш?
– Не знам, шефе. Аз съм полицай, не се занимавам с политика. А и не съм чел много книги. Викам да попитаме Хараламбие, той умее да отговаря на такива трудни въпроси. А и си говори със своя приятел Достоевски.
Изправи гръб и замислено погледна притъмняващото небе:
– А когато се замислиш, яд ли те е на него?
Матей потърси белезниците в джобовете на панталона, но си спомни, че ги остави в горния вътрешен джоб и се отказа. Удари с плика опакото на другата си длан.
– Как можеш да се сърдиш на войник? – попита той. – Когато бях дете и си мислех за него като за баща ми, ми идваше да запратя по него всеки камък, който ми попаднеше в ръцете. Когато поотраснах, започнах да мисля за него като за брат, първо по-голям, а след това – по-малък. Можеше да се казва Бенямин, като чичо ми. Тогава само му бях ядосан, но ми се щеше да му тегля един бой. С юмруци, не с камъни, за да почувствам директно, че и него го боли. Не да го убия, просто да го накарам да страда, за да си отмъстя. А сега какво да кажа? Вече може да ми е внук. Не знам… Може би ще ми е приятно да си поговорим. Като се замисля, през цялото време разговарях с него. Моят живот е диалог с един несъществуващ баща. Обаче с тоя плик всичко отиде по дяволите. Аз на седемдесет, той на деветдесет. Вече сме почти на една възраст, и двамата сме старци.
– Ами не е точно така, шефе. Ти генерал, а той прост войник, ефрейтор или каквото там е бил… За какво ще си говорите?
– Именно! Какво е общото между генерала и редника…?
– Униформата…
Лучан отново се почеса, този път и с двете ръце.
– След като се почеша, ми се струва, че съм по-умен…
И като първи признак за новопридобитата си мъдрост,
добави:
– Немците не са го правели много-много с румънките…
– Кое по-точно?
– Да ги изнасилват, моля да ме извините. Поне в началото. След това вече не знам, и те откачат след Русия…
– Не съм казал, че я е изнасилил.
Вече съвсем се беше стъмнило. Лучан си спомни как Матей, със синя униформа, капитан, какъвто беше той в момента, придружен от още двама офицери, влезе в столовата на сиропиталището. Всички се изправиха на крака като по команда, както бяха свикнали да правят по всяко време на деня: при ставане, на масата, на излизане в двора, при лягане. Едно юношество, изживяно накъсано, между физзарядките и позата „мирно“. Лучан пъхна целия къшей хляб в устата си от страх, че храненето е приключило по- бързо от обичайното. Тъкмо се мъчеше да го преглътне със зачервени страни, когато Матей се спря пред него. „Как се казваш?“, го попита и той с ококорени очи и полепнал по езика хляб едва успя да смотолеви две срички. Матей изслуша внимателно обясненията на възпитателя и накрая го накара да запише името му в списъка. „Какво ли щеше да стане с живота ми, шефе“, казваше често Лучан в миговете на откровение, „ако не беше ти? На осемнайсет години щяха да ме изхвърлят от сиропиталището, не познавах никого, нямах занаят, щях да се захвана с кражби като другите. Сигурно пак щях да те срещна, обаче щях да те гледам на филийки, през решетките…“.
– Как избрахте точно мен сред толкова момчета, които бяхме там? – попита тъжно.
– Беше як и не гледаше в земята като останалите. И обичаше хляб.
– Това толкова ли е важно?
– Ако обичаш да ядеш хляб, понасяш по-лесно всичко останало.
– А сега повече обичам да дърпам от цигарата…
Протегна пакета към Матей, но почти незабавно отдръпна ръка.
– Забравих, че ги отказахте – смотолеви той.
– Не съм ги отказал. Просто забравих да пуша. Когато се осъзнах, беше вече късно.
– Ох, защо и мен не ме тресне подобна забрава – въздъхна Лучан със свободния крайчец на устните. – Аз, напротив, не спирам да пуша, забравям, че току-що съм я угасил.
Щракна със запалката и под пламъка и отново се загледа в плика в ръката на възрастния мъж.
– Искате да кажете, че са се обичали?
Матей повдигна рамене, можеше и да не отговаря. Ала почувства нуждата да добави:
– Не можем да знаем какво чувстват хората по време на война… По-малкият брат на майка ми, Бенямин, е бил болен от туберкулоза. Немците са имали всякакви лекарства. По онова време почти не се намирал пеницилин. Мама решила, че ще се сдобие по-лесно с него, ако предложи нещо в замяна. Нямала какво друго да даде. Оказало се напразно. След една година чичо ми починал. Направили погребението и моето кръщене в един и същи ден, да не плащат два пъти на попа. Междувременно немците се оттеглили, оставили само един гарнизон да пази няколкото военнопленници, които работели във фабриките. Може някой от тях да и е разказал…
– Е, не е било съвсем напразно, защото сте се родили вие…
– Било е напразно – натърти Матей.
Лучан беше допушил цигарата и понечи да си запали нова, но размисли.
– Можело е да ви кръстят и вас Бенямин – отбеляза той. – Много хубаво име.
– Охтиката е болест, която се предава. По онова време е била нелечима. Може би са решили, че се предава и с името. Матей се е казвал дядо ми от Романац. Така са кръщавали по селата, от дядо на внук, като плет.
Лучан се присви от студ. Беше оставил куртката и фуражката си в колата.
– И какво пише там? – попита.
Матей погледна плика, сякаш го виждаше за първи път. Пъхна го обратно в джоба си.
– Не сега, вече е тъмно. Ще ти кажа друг път. Така и така не е спешно.
Надигнаха се да си ходят. Беше задухал вятър, няколко кучета се разлаяха из дворовете, като се нахъсва- ха взаимно. Колите осветяваха улица „Еминеску“, но към „Прекупеции Веки“ беше пусто, можеха да се разхождат необезпокоявано по средата на улицата. Когато стигнаха, Матей погледна назад, а после му направи знак да свали страничния прозорец.
– Остани още известно време с угасени фарове – нареди той. – Виж дали ще се появи някой, след като вляза вкъщи.
– И какво да правя в такъв случай?
– Нищо, само виж…