Един лев партийна субсидия или един тъжен ден за българската демокрация

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Парламентът, фактически без обсъждане, реши да намали публичното финансиране на политическите партии от досегашните 11 лева на получен на последните парламентарни избори глас, на 1 лев. Решението на едно мнозинство от ГЕРБ, ДПС, „Воля“ и част от „Обединени патриоти“ (119 „за“, 71 „против“ и 16 „въздържал се“) беше обосновано от референдума от 2016 г. по инициатива на „Шоуто на Слави“, когато 2 516 791 избиратели приеха същото предложение, а 523 759 бяха против (при гласували общо 3 488 558 или повече от гласувалите на парламентарните избори през 2017 г. 3 425 604). Както е известно, референдумът не достигна с 12 000 гласа нужното равнище, за да стане задължителен. Но това е най-малкият му проблем, защото всъщност това беше добър пример за референдум, основан на недостатъчна гражданска информираност и на мащабна медийна манипулация на общественото мнение. Защото днес няма нищо по-лесно от това да залееш обществото с погрешни разбирания, да го наплашиш или обезвериш с фалшиви новини. Иначе е трудно да си представим, защо на референдума през 2016 г. гласуваха повече граждани, отколкото на последващите парламентарни избори през 2017.

Колко пари и за какво?

Съгласно досега действащите правила през 2018 г. основните партии са получили следните субсидии от държавния бюджет: ГЕРБ – 12,6 млн. лева, БСП – 10,5 лева, „Обединените патриоти“ – 3,5 млн. лева, ДПС – 3,5 млн. лева, „Воля“ – 1,6 млн. лева, а извънпарламентарната „Възраждане“ – 0,41 млн. лева (които, както се разбира, е дарила за социални дейности). При сегашното решение тези пари трябва да бъдат намалени малко повече от 10 пъти. Защо? Единственият употребен в краткия парламентарен дебат аргумент беше, че „народът така е поискал“.

Числата 1 лев или 11 лева са еднакво „изсмукани от пръстите“, получени без никакво проучване, без никакво особено обсъждане. Все пак сегашното решение на парламентарното мнозинство сякаш забравя дебатите от времето на въвеждането на партийните субсидии през 2001 г. Сякаш тогавашните аргументи за въвеждането на нова за България система за финансиране на политическите партии са изгубили съвършено значението си и ние сме в изцяло нова ситуация на отношението пари-политика.

В своя блог Антоанета Цонева предлага един достатъчно изчерпателен списък на дейностите на партиите, без които дейността им е безсмислена, но които несъмнено изискват финансиране:

  1. Политически кампании: реклама, експерти, транспорт, застъпници, наеми и др.
  2. Обучение на хора.
  3. Изготвяне на законопроекти и оценка на въздействието.
  4. Поддържане на организационен капацитет – хора, наеми и консумативи.
  5. Създаване и развиване на структури в цялата страна.
  6. Организиране на събития и информационни кампании.

Тези дейности съответстват на закона, макар да има партии, които имат достъп до публично финансиране, но не използват средствата за такива дейности. От друга страна многократно е посочено в различни изследвания и наблюдения, че получаваните от държавата средства за партийна дейност се използват не по предназначение, а контролът върху това е слаб. Критиците на публичното финансиране на партиите изтъкват, че тези средства отиват главно за купуване на гласове, т.е. за грубо погазване на закона, или за ненужни екстри като луксозни автомобили за ръководството или пък за евтина реклама като дарения за социални дейности, което не се предвижда от закона. Но всичко това достатъчно ли е, за да се ограничи драстично публичното финансиране на партиите?

Лошият публичен образ на партиите

Въпросът има и друга страна – защо толкова лесно обществото приема такова рязко ограничаване на субсидиите за политическите партии? Не се ли притесняват гражданите, че това ще отвори пътя на олигархически кръгове, да си присвояват партии? Всъщност самата идея за публично финансиране цели навсякъде да ограничи влиянието на големите частни интереси върху дейността на политическите партии.

Рисковете от преобладаващо финансиране на партиите от частни бизнеси да добре представени в публикация на Николай Стайков (препубликувано в „Дневник“): възможни институционални репресии към спонсорите на опозицията; използването на фирмени ресурси за политическа дейност; защита на правата на работещите в компания, несъгласни с политическото спонсорство на своя работодатели; и изобщо – узаконяването на политическия пазар.

В „Отворен парламент“ са публикувани данни за източниците на финансиране на трите големи партии ГЕРБ, БСП и ДПС за 2015 г. – 80% са от държавното финансиране, още 11% от банкови операции (лихви по депозити, например), едва 8% от членски внос и само 1% от дарения. Това прави партиите удивително зависими от държавното финансиране, което се отчита като голям риск.[1] Същият източник изчислява, че 24% от приходите на партиите отиват за заплати и осигуровки, докато почти 65% отиват за заплащане на услуги (най-вече медийни) и други разходи (най-вече по предизборните кампании).

От друга страна значителна част от общественото мнение подозира партиите, че така или иначе са в плен на частни корпоративни интереси. В мащабното изследване за качеството на демокрацията в България през 2010-2014 г. почти 60% от запитаните смятат, че „партиите са се изолирали от нуждите на обикновените хора и затова от тях няма нужда“. А над 40% от запитаните са съгласни да се забранят всички партии, освен една-две, а над 30% са съгласни, че всички партии трябва да се разтурят. И това е парадоксално, защото пак според същото изследване над 54% от запитаните са съгласни, че „съществуването на партии е единственият начин да се чуе гласът на повече хора“, а над 72% смятат, че „партиите са школа за натрупване на полезен политически опит“. [2]

Какво да се прави?

Излиза, че за обществото едновременно не може без партии, но партиите са много лоши. Това може да означава, че мнозинството от българските граждани разбират смисъла и функционирането на либералната демокрация като основана на гражданската инициатива и политическия плурализъм. Но от друга страна са силно критични към начина, по който функционират съществуващите политически партии, смятани за недостатъчно представителни или по-скоро – недостатъчно демократични и изолирали се от хората.

Но рязкото намаляване на държавната субсидия и отварянето на полето за финансиране от страна на частния бизнес, ще потвърди онова, което премиерът Борисов каза, доста парадоксално след станалото: „Много се наслушахме на популизъм. Ще стане накрая като в Чехия, в много страни, милиардерите да са и премиери – няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените“.

За това предупредиха и други политици. Защо тогава решението беше така бързо прокарано (колко много други спешни решения продължават да чакат дългите парламентарни процедури)? На кого специфично такова решение трябва да угоди? На онези 2,5 млн. от референдума през 2016 г. ли? Повечето от тях вероятно вече за забравили, за какво са гласували и със сигурност са учудени, че сега отново въпросът е повдигнат. Или на група бизнеси, които и без това са достатъчно влиятелни, за да определят важните политически решения, но сега ще бъдат с развързани ръце да „пазаруват“ политически ангажименти.

Решението е погрешно, не само защото разширява риска (и така вече достатъчно голям) за обсебване на партийната дейност от частни, корпоративни интереси. То е погрешно, защото се отнася до органичен елемент на демократичната постройка и изисква постигането на политически консенсус, да не говорим, че изисква информационна кампания в обществото. Иначе имаме простото аритметично мнозинство в парламента, обявило се за единствен представител на „народа“. Разбира се, че това е популизъм, но да оставим настрана етикетите. Първо, народът няма един единствен представител или говорител. Второ, относителното мнозинство на онези 2,5 милиона избиратели, също не може да бъде смятано да единствен говорител на народа. Още поне 3,5 млн. са били или против, или не са участвали в това допитване.

Но стореното е сторено. Ако евентуално президентът наложи вето и предизвика ново обсъждане в парламента, или Конституционният съд (сезиран например по инициатива на омбудсмана) отхвърли тази поправка в закона (при това закона за бюджета, а не за политическите партии), все още има надежда за постигане на по-широко съгласие. Но съгласие за регламентиране на държавното субсидиране на партиите в Закона за политическите партии, съпътствано от по-разгърнат и строг контрол върху използването на субсидията, повече прозрачност на партийните финанси, повече гражданско участие в дейността на политическите партии, повече доброволчество в партийната дейност. Субсидията трябва непременно да бъде обвързана със спазването на демократичните стандарти в партийния живот, с действителната ангажираност на партийните членове в дейността на организацията.

А какъв да бъде размерът на тази субсидия, нека няма упражнения в генериране на произволно число: 1 лев или 11 лева на глас е едно и също, защото всъщност няма критерий. Парите могат да се изчисляват в съответствие със събрания членски внос или с ограничени от закона частни дарения, могат да се ограничават до определен поносим за обществото таван, могат да зависят от минималната работна заплата, могат да се изискват обратно, ако не са използвани. В Европа има много опит в това отношение.[3] Но моделът в САЩ не е подходящ за България, най-малкото защото бързо ще се обърне в тотална олигархизация на политическия живот. Мисля, че Канада е по-добрият пример за следване, защото комбинира публично и частно финансиране, но и значителен контрол и ограничения.[4]

От сайта на автора

[1] Канев Д., Тодоров, А. (съст. и ред.) Качество на демокрацията в България. Изток-Запад, 2014, с. 243.

[2] Пак там, с. 281, 284-285.

[3] По поръчение на ОССЕ е направено и специално сравнително изследване на системите за финансиране на политическите партии: Fernando Casal Bértoa and Juan Rodríguez Teruel, Political Party Funding Regulation in Europe, East and West: A Comparative Analysis – https://www.osce.org/odihr/410201?download=true

[4] Вж. този документ на Австралийския парламент: https://www.aph.gov.au/Parliamentary_Business/Committees/Joint/Completed_Inquiries/em/political_funding/Report/AppendixE

БългарияМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.