Кой създаде АК-47 – истини и митове

Интересната история на автомат „Калашников” е проследена в детайли в книгата „АК-47. Оръжието на XX век” (Сиела) от изследователя на съвременните конфликти К. Дж. Чивърс. В своето изследване журналистът и военен кореспондент се позовава на множество проучвания на засекретени досега архиви и преки свидетелства от бойните полета, за да разсее – или потвърди – многобройните митове около създателя на легендарния автомат.

Михаил Тимофеевич Калашников e името на 25-годишния старши сержант и бивш командир на танк, на когото се приписва официално дизайнът на най-популярното оръжие в света: АК-47, по-известен като автомат „Калашников”.

След 1945 г. СССР работи усилено в сферата на атомното въоръжаване, като в края на август 1949 г. успява да взриви успешно първата съветска атомна бомба, известна като РДС-1 и изработена от екип отбрани учени начело с известния съветски физик Игор В. Курчатов. Успоредно с този проект, докато на Запад всички се интересуват от случилото се с РДС-1, друга група специалисти по оръжия в Съветска Русия създава най-популярното и широко разпространено оръжие днес: автомат „Калашников”.

Съкращението АК идва от „Автомат Калашникова”, а числото означава 1947-ма – годината, в която техническото бюро в град Ковров, разположен източно от Москва със собствени скрити оръжейни заводи, завършва прототипите.

Днес АК-47 е най-повсеместно разпространеното огнестрелно оръжие в света. Носят го войниците в повече от петдесет национални армии, както и редица полицейски и разузнавателни управления и агенции по сигурността. Но неговото влияние се простира далеч отвъд сферата на конвенционалната мощ. „Калашников” е знаков за партизанските групировки, за терористите, за децата-войници, за диктаторите и за бандитите – всички те са открили, че той изравнява силите срещу морално или материално превъзхождащ ги враг. Списъкът на неговите ползватели е хроника на съвременните конфликти.

Историята на „Калашников” ни разказва изтъкнатият изследовател на съвременните конфликти К. Дж. Чивърс в книгата си „АК-47. Оръжието на XX век”. Трудът на Чивърс, признат като една от най-добрите книги по темата, се базира изцяло на разсекретени документи, изследвания и преки свидетелства от бойните полета.

Кристофър Джон Чивърс (1964) е американски военен кореспондент, изследовател на съвременните конфликти и журналист, чиито текстове са публикувани в престижни издания като The New York Times и Esquire. Носител е на „Пулицър” за специални репортажи (feature writing) през 2017 г. Освен всичко останало, Чивърс е и бивш офицер от морската пехота и ветеран от войната в Персийския залив. Книгата му „АК-47. Оръжието на XX век”, която излиза през 2010 г. в оригинал, е смятана за една от най-добрите книги, посветени на оръжията, а самият Чивърс е изтъкнат специалист по оръжия.
„АК-47. Оръжието на XX век” е в превод от английски език на Христо Димитров. Автор на корицата е Живко Петров. Следва откъс.

Толкова малък, а вече такъв измамник! Той е изкусен актьор, не се подвеждайте!

Така един дърводелец от село в Алтайския край коментира младия Михаил Т. Калашников. Това разказва самият Калашников на писател, който му сътрудничи за автобиографията.
Старши сержант Михаил Т. Калашников гледал през прозореца на кабинета си, обърнал гръб към вратата. Бил много напрегнат. Било началото на 1946 г., първата зима след победата над нацистка Германия, и в този ден на Научно-изследователския полигон за стрелково и минометно оръжие (НИПСМО), съветска база за изпитания на оръжия край село Щурово, на около 100 километра югоизточно от Москва, кипяла дейност. Полигонът бил в изолирано военно поделение, където се били събрали висши военни и официални лица, и се тресял от експлозии от гърмежите от стрелково оръжие. Официално полигонът бил обгърнат от пълна тайна. НИПСМО не съществувал, бил секретно поделение, занимаващо се с конструиране на оръжия и техническо разузнаване, а СССР държал това да остане скрито от Запада. Сгушен в гъстите гори, обкръжаващи столицата, той бил построен в началото на 1900-те години по царско време и представлявал самоподдържащ се военен град за оценка на руски и чужди оръжия. През годините, докато държавата се милитаризирала под ръководството на Лев Троцки и на Сталин, разработването на оръжия се превърнало в неотложна задача за сигурността на страната. Полигонът се разраснал. През 1940 г. там имало казарми, кабинети, комунални апартаменти за семействата, стол, магазин с основни стоки, модерен цех за обработка на метали и за усъвършенстване на прототипите, балистична лаборатория, както и тестови камери за подлагане на оръжията на тежки симулации на полевите условия в Русия и в Азия. Кабинетите на конструкторите осигурявали работно пространство за развиване на нови идеи, а идващите на посещение офицери и специалисти, които постоянно се сменяли, отсядали в хотел. Близо до основните сгради имало няколко стрелбища в просеки в гората, всяко с дължина от километър. Един стар автобус возел конструкторите и изпитателите между стрелбищата и основната сграда. Старши сержант Калашников, ранен ветеран от войната, работел тук с прекъсвания от 1942 г., след като заради сякаш вродения си усет на механик бил прехвърлен, докато бил в отпуск за възстановяване, от съветските танкови войски на място, където талантът и мотивацията му можели да бъдат оползотворени. Той вече работел по нови оръжия и бил създал прототипи на картечен пистолет и на самозарядна карабина. И двете конструкции били отхвърлени. Но през есента на 1945 г. той се ентусиазирал отново. Бил погълнат от най-важния проект, в който участвал – подал документи за таен съветски конкурс за създаването на автоматична винтовка.
Войната срещу нацистка Германия приключила през май, но се водела надпревара за нови оръжия. През август работниците в НИПСМО научили, че Съединените щати са пуснали атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Старши сержант Калашников и колегите му слушали по озвучителната система на полигона, че Пентагонът е разработил и използвал най-ужасното познато оръжие. Два града били превърнати в димящи руини. Във войната срещу германския фашизъм гражданите на Съветския съюз понесли нападение и частична окупация. Комунистическата партия се бояла да не бъде унищожена. А сега се задавало нещо още по-лошо – перспективата за ядрена война. Нагласата, която владеела оръжейните конструктори през войната – комбинация от гняв, страх, решителност и чувство за дълг, – ги обзела отново. Персоналът на полигона бил мотивиран да създаде оръжия, които биха осигурили безопасността на родината, на Великата руска родна земя, както и да ги предостави на братските социалистически сили в сферата на влияние на Кремъл. „Конструкторите отново бяха подканени да бързат и да изпълнят проектите си – пише Калашников. – Качествените изисквания бяха чувствително завишени.“
В света все още не била разработена надеждна и лека автоматична винтовка, огнестрелно оръжие, което да може да стреля със скорострелността на картечница „Максим“ на типични за битка дистанции, като при това се обслужва от един човек. През есента на 1945 г. старши сержант Калашников и голям конструкторски колектив работили по подаването на документите за първата фаза на конкурса, в която участниците трябвало да подадат пакет с техническите спецификации. Главното артилерийско управление искало оръжие, което да стреля като картечен пистолет, но да е с по-голям обсег. Били издадени упътвания. Оръжието трябвало да бъде компактно, леко, изключително надеждно, лесно за масово производство и употреба и да се състои от малко на брой независими части. Трябвало да използва нов патрон, създаден едва наскоро от съветските експерти по боеприпаси. Екипът на старши сержант Калашников направил стотици чертежи, представящи с подробности всяка от основните части на предложеното оръжие, като се опитал да придаде практична форма на изискванията на комисията.