„Серотонин“ или бунтът на Мишел Уелбек срещу „политически коректните“ ограничения

Мишел Уелбек


„Серотонин“ е седмият роман на Уелбек. Публикуван във Франция през януари 2019 г., той се появява почти едновременно в превод в Германия, Испания и Италия и за броени дни превръща в световен бестселър. Българското издание на романа в превод на Александра Велева с марката на „Факел експрес“ излиза преди публикацията му във Великобритания и Русия.

„Серотонин“ е историята на един обезсърчен човек, който се стреми напразно да си възвърне отминалото щастие. Романът е и разказ за тежката криза във френското земеделие и в мирогледа на съвременния човек. Главният герой Флоран-Клод Лабруст е експерт в министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Като гражданин той се бунтува срещу все по-строгите „политически коректни“ ограничения – от най-нелепите и истеричните в обществения и политически живот до ежедневни битови забрани, като например тази, наложена на пушачите. Заклет пушач, самият Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. Позволява си да определи Гьоте като „дърт малоумник“, „един от най-зловещите дърдорковци в световната литература“, и понеже се намира в тежка депресия все по-често посяга към капторикса – антидепресант, който стимулира секрецията на серотонин, хормона на щастието….
И така: добре дошли в света на Мишел Уелбек!

Като в повечето му романи и тук разказът се води от първо лице: от името на г-н Лабруст. Когато го срещаме за първи път, той дели скъп апартамент с двайсет години по-младата от него любителка на сексуални оргии Юзу, която работи в културния център на Япония в Париж. Отвратен от заснетите на видео сцени, на които се натъква случайно в компютъра й, Флоран-Клод решава да я напусне… а защо не и да я напие и хвърли от 29 етаж на високия блок, в който живеят? По-разумно се оказва обаче да изчезне, както правят съвсем безнаказано 12 000 души всяка година във Франция. Изчезва, за да се върне назад в живота си и да ни разкаже за безвъзвратно изгубената си любов – на фона на описаното с характерната за писателя проницателност съвремие: природа и градове, столични хотели и днешна провинциална Франция, краварници и птицеферми, кръчми и хора, между които актрисата алкохоличка, аристократът, борещ се отчаяно да оцелее, отглеждайки говеда, германецът орнитолог и таен педофил, държавният служител, който си въобразява, че англицизмите го правят „оперативно компетентен“, лекарят рокер Азот. С еднакъв сарказъм са изобличени „екосъзнателните буржоа“, холандските пенсионери, европейските функционери и дори самия Всевишен…
„Серотонин“ е едновременно химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман, изпълнен с пророчески предчувствия. Следва откъс.

Към деветнайсет часа се отправих към замъка, беше време да приключим с тази година. Емрик не беше там, но бе извършил известна подготовка, масата в трапезарията бе покрита със свински колбаси, наденица от Вир и домашна кървавица, имаше и други салами, по-скоро италиански, както и сирена, що се отнася до питиетата, винаги щеше да има, за това нямах грижа.
Нощем краварникът беше успокояващо място, стадото от триста крави произвеждаше гальовен, приглушен шум от въздишки, тихо мучене, тъпчене върху сламата – защото слама имаше, не си бе позволил леснотата на решетестата настилка, държеше да произвежда кравешки тор, който да разстила върху нивите, целта му беше да произвежда наистина като едно време. За миг се умърлуших, когато си спомних, че от финансова гледна точка е загубен, но после се случи нещо друго: гальовното мучене на кравите, съвсем не неприятната миризма на тор, всичко това създаде у мен за кратко чувството, не че и за мен има място в света, не е хубаво да преувеличавам, но че все пак принадлежа на един вид органичен континуум, на животински сговор.
В малката ниша, която му служеше за кабинет, светеше и Емрик беше пред компютъра си, с каска със слушалки на главата, беше запленен от съдържанието на екрана и ме забеляза в последния момент. Рязко стана и направи абсурден жест на защита, сякаш искаше да скрие картината, която аз не можех по никакъв начин да видя. „Не се притеснявай, действай спокойно, не се притеснявай, аз се връщам в замъка…“, му казах и махнах неопределено с ръка (явно подсъзнателно се опитвах да имитирам инспектор Коломбо, инспектор Коломбо бе упражнил учудващо влияние върху младите от моето поколение), преди да поема назад. Бях вдигнал ръце, изричайки всичко това, малко както го бях сторил предишната вечер с германеца педофил, но тук, за съжаление, не ставаше дума за педофилия, а за нещо много по-лошо, бях убеден, че е държал в този последен ден на годината да общува по скайп Лондон, със сигурност не със Сесил, а с дъщерите си, сигурно общуваше по скайп с тях поне веднъж в седмицата. „Как си, татенце?“, виждах ги, сякаш бях там и разбирах много добре положението, в което се намираха дъщеричките му, можеше ли един класически концертен пианист да бъде за тях образ на мъжествен баща, явно в никакъв случай (Рахманинов?), той беше само още един лондонски педал, докато баща им се занимаваше с пораснали крави, големи бозайници все пак, най-малко петстотин килограма едната. А какво можеше самият той да разказва на дъщеричките си, явно глупости, казвал им е, че всичко е наред, глупакът, макар че беше всичко друго освен наред, бе напълно съсипан от отсъствието им и от отсъствието изобщо на обич. По всичко личеше, че е загубен, казах си аз, пресичайки двора, нямаше да се отърве от тази история, щеше да страда до края на дните си и брътвежите ми за молдовката се оказаха напразни. Бях в лошо настроение и си налях голяма чаша водка, без да го изчакам, като същевременно лапах големи резени домашна кървавица, в крайна сметка не можем да направим нищо за живота на хората, казвах си аз, нито от приятелството, нито от съчувствието, нито от психологията, нито от разбирането на ситуациите има някаква полза, хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и меха-низмът се задейства, неизбежно, с някои пропуски, някои слабости, когато се намеси болестта, но действа до края, до последната секунда.

Емрик пристигна четвърт час по-късно, придаваше си известна небрежност, сякаш за да забравим инцидента, което само потвърди убежденията ми, най-вече относно моето безсилие. И все пак аз не се бях напъл но успокоил, напълно примирил, и започнах разговора направо с темата, която бе най-болезнена.
„Ще се разведеш ли?“ – го запитах най-спокойно, с почти безразличен тон.
Той се срути буквално върху канапето, налях му голяма чаша водка, нужни му бяха най-малко три минути, преди да я докосне с устни, дори в един момент ми се стори, че ще се разплаче, което щеше да бъде притеснително. В онова, което ми разказа, нямаше нищо оригинално, хората не само се изтезават взаимно, но при това се изтезават с абсолютна липса на оригиналност. Естествено, е мъчително да видиш някого, когото си обичал, с когото си споделял нощите си, събуждането сутрин, може би болестите, грижите около здравето на децата, да се превърне само за няколко дни във вампир, в харпия, надарена с неутолима финансова лакомия; това е мъчително преживяване, от което никога не можеш напълно да се излекуваш, но то е може би в известен смисъл благотворно, да преминеш през развод, е може би единственият ефикасен начин да сложиш край на любовта (естествено, доколкото може да се смята, че краят на една любов би могъл да бъде нещо благотворно), ако се бях оженил за Камий, преди да се разделя с нея, щях може би да успея да престана да я обичам – и точно в този момент, докато слушах разказа на Емрик, за първи път, без да взема предпазни мерки, без да фантазирам, без ограничение от какъвто и да е било род, аз допуснах да стигне директно до съзнанието ми очевидната и мъчителна истина, жестока и смъртоносна, че все още обичам Камий; нямаше съмнение, новогодишната вечер се очертаваше доста зле.

Мишел Уелбек (1956) е автор на сборници със стихове и есета и на седем романа: „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), за чийто превод на английски му е присъдена „Международната дъблинска литературна награда IMPAC“, „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), получил наградата „Интералие“, „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“, „Подчинение“ (2015), за който, както и за цялостното му творчество, през 2018 г. авторът получава наградата „Освалд-Шпенглер“. Същата година Уелбек е отличен с новосъздадената голяма литературна награда „Шато Ла Тур Карне“, чийто първи носител за 2017 година е Милан Кундера. През 2019 г. Уелбек е удостоен със званието Кавалер на Ордена на Почетния легион, а Австрия му присъжда международната „Австрийска държавна награда за европейска литература“, която се дава веднъж годишно на европейски писатели.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.