Имануел Мифсуд: Литературата трябва да ни накара да се чувстваме неудобно, да ни накара да мислим.

Имануел Мифсуд

Романът на малтийския писател Имануел Мифсуд „В името на Отца (и Сина)“ (Парадокс, превод Азиз Шакир-Таш) провокира да се замислим за собственото си минало, оформило ни такива, каквито сме днес. Склонни ли сме да преосмислим връзките с важните хора около нас? И можем ли да видим частица от тях в нас самите? Тези и още много въпроси задава един от водещите съвременни поети и прозаици в Малта в своята малка по обем и огромна по значимост книга.

Когато се връща от погребението на баща си, разказвачът започва да чете неговия войнишки дневник от дните на Втората световна война. Бележките са много оскъдни, почти безлични, но тъкмо това подтиква героя да изследва отново и в дълбочина личните си отношения със своя баща.

В очите на сина бащата е бил просто инвалид, жертва на мотоциклетна катастрофа, който винаги се е опитвал да докаже на околните, че е достатъчно корав, за да се справи с всяко предизвикателство, и е правел всичко възможно да вкара сина си в калъп, оформен според собствените му представи. Разказвачът се връща в миналото на баща си, за да търси пукнатини в тази фасада, да открие признаците на слабост и проявите на чувства. Постепенно той осъзнава възможността да погледне назад и към собственото си минало и най-вече към възпитанието, което го е превърнало в мъж. Забравени епизоди са извадени отново на бял свят в търсене на светлината, която биха могли да хвърлят върху възникващите един след друг въпроси.

Героят не само вече е пораснал, което му позволява да разгледа отминалите събития в нова светлина, но се е променил и в други аспекти, оказващи влияние върху светогледа му – той самият е станал както баща, така и учен. Прочел е неща, които баща му, обикновен работник, никога не би разбрал, но които биха помогнали, самият той да бъде „прочетен“. Следва откъс.

STABAT MATER

Юлия Кръстева със сина си. Мирис на мляко, на росна зеленина. Новороденият ѝ син танцува по шията ѝ, вее косата ѝ, търси оголено рамо, спуска се към гърдата ѝ. На пъпа ѝ той сънува съня. „Сине мой“ – въздъхва Кръстева. Открай докрай в безсънните ѝ неспокойни нощи – този топъл живак в прегръдките ѝ; ласки, обич, това беззащитно тяло – нейното, неговото – заслонено, защитено.
Stabat Mater.
Тя, Юлия, си припомня всичко: майчиното си легло, майка си, изходът, оттеглянето. Същото това легло. Същите тези чаршафи – самота: тя, аз и той.
Тя, аз и той.
В съседната стая – акушерката, аз и той. Акушерката се втурва да претегли това човешко същество. Проснати на везните в тази стая, бяла като смърт, сме само ние: тя, аз и той. Той гледа с широко отворени очи, прозява се, гримасничи, трепери от шока, търси връвта, която вече я няма. Аз гледам как претеглят това човешко същество. Гледам го как ме гледа. Сред това бяло, смъртоносно като самата смърт. Мъртво като нея. Както тя е мъртва. Сякаш собствената ми майка влиза вътре, бяла като оттеклата се кръв, като сърце със задръстени артерии, химически бяла, бяла като чаршафите, пропили се с водата от нейните прасци, бяла като мириса на лекарства.
В стаята бяхме само ние: тя, аз и той. Отпуснатостта на това съвсем ново тяло върху везните ми напомня за смъртната отпуснатост на майка ми.
Сами: тя, аз и той. И ме беше страх.
И аз те взех отново в прегръдките си и почувствах спазъма на празнотата. Непоносимата лекота на битието. Безподобната лекота на тялото. Спомням си – в леглото, с нея: тази наслада, толкова непроницаема, както я нарича Кръстева, че ме закотвя към чаршафите. Вървя с тебе на ръце, за да те сложа на гърдата, която е приготвена за теб, за да чуеш сърцето, да вкусиш млякото, да заспиш дълбоко, да си отспиш след трусовете.

Stabat pater.
Също като Кръстева и аз разбирам, че лицето ти вече е човешко, вече притежаваш безсловесния дар на речта. И съм изпълнен с празнота.
Обаждам се да съобщя новината. Първия път, когато я съобщавам, гласът ми започва да глъхне, не ме държат краката. Поглеждам право през прозореца, затворен въпреки страшната горещина. Светлината на нощта и тишината, която навярно цари там. Ало. Ало! Мануел ли е? Всичко наред ли е? Всичко наред ли е? Как мина? Но гласът ми се запъва и имам буца в гърлото, и тя ми пречи да говоря. И сълзите закапват, много сълзи. Щом поглеждам извън празнотата на този самотен момент, се виждам как се спотайвам в чернилката на прозоречното стъкло.

Имануел Мифсуд е роден в работническо семейство в Малта през 1967 г. и е най-малкото от осем деца. Първите му литературни изяви са още на шестнайсетгодишна възраст, когато започва да пише поезия и става един от съоснователите на литературната група Версати (Versati). По-късно основава няколко драматични трупи и режисира както авторски, така и различни известни постановки. Публикувал е няколко тома с разкази и стихотворения, както и разкази за деца и приспивни песни на малтийски език.
Мифсуд е сред водещите съвременни поети и прозаици, а негови творби са издавани в Европа и САЩ. Сборникът му с разкази Странните истории на Сара Сю Самут (2002 г.) печели Националната награда на Малта за литература и е номинирана за италианската награда „Стрега“ за преводна литература. Той е участвал също така в многобройни престижни литературни фестивали в цяла Европа. Защитава докторат в Университета в Малта, където преподава малтийска литература и теория на литературата.