Пренесох Малко Търново в Париж… Димо Райков на 65: Погалвам България

Димо Райков

На 31 юли 1954 г. съм се появил на бял свят в жегата на Малко Търново, след като мама, „бременна до уста“, до последно е жънела на нивата на дядо край Велека в Странджа и никой не е вярвал, че ще оживея…

Сега навършвам 65 години пак в жегата, вече в Париж, където дойдох преди петнайсетина години почти сляп и болен тежко, прогонен от едни алчни и убиващи народа си люде, които изглежда никога не ще свършат в България …

Гледам тези снимки, когато представях „Анхедония“ преди два месеца, както и моя милост като бебе в Бургас, където съм живял 4 години веднага след раждането ми. Гледам и моите дечица и съпругата ми, която е с мен вече цели 43 години още от Великотърновския университет, където бях председател на пишещите студенти.

Гледам и тази безкрайна опашка от почитатели за автограф, да, за моя автограф, какъвто съм раздавал на хиляди хора.

Гледам и тази снимка със Стойо Вартоломеев пред книжарницата му в Пловдив, с човека, който всъщност бе с мен през всичките тези години след излизането на първата ми книга през 1983 г. и устоя на всички атаки, нещо, което той не ми е казвал, но аз знам, защото сме българи и интуитивно усещам какво значи да издаваш критичен автор, който е извън Схемата.

 

Стойо издаде 10 мои книги, които никой друг не би имал куража да издаде…
Гледам снимката с факсимилето от един страхотен разговор с големия академик Ефрем Каранфилов за в.“Пулс“ през 1988 г., който ми бе духовен баща повече от 20 години…

Гледам снимките с Умберто Еко, Силви Вартан и още колко от най-големите творци и умове на света, с които имах и имам привилегията да общувам в Париж…

Гледам отмалял и тази снимка на моята внучка Диянка в софийската книжарница „Гринуич“ как показва и се радва на моята „Франция, разреши да те обичаме“…

Гледам и тази снимка от дома ми, на която един до друг са великолепният ми портрет, направен от толкова талантливата и вече с международно признание млада художничка Радосвета Желязкова, подарен ми от нея на една от моите премиери, както и грамотата, и надгръдния знак за званието „Почетен гражданин на Малко Търново“, които ми бяха връчени от кмета Илиян Янчев …

Гледам Тетрадката на татко, която той ми даде дни преди да отлети и частици от която станаха превъзходни мозаечни зрънца в „Анхедония“…

Гледам иконата, която мама спаси от огъня, за тази история също разказвам в „Анхедония“, и която заедно с корените майчино мушкато от къщата ни в Малко Търново пренесох в Париж…

 

Тези безценни неща, които погалвам всяка сутрин, след като се прекръстя и благодаря на Бога, че и тази сутрин съм се събудил жив… И все едно че погалвам мама и татко, погалвам техните гробове в Малко Търново, погалвам Странджа, погалвам България, но не онази България, онази на ония, алчните и арогантните, а моята, нашата България, която съм утаил в сърцето си и 16-те си книги…

Гледам…

Да, гледам и се питам – кога мина това време?

И било ли е, не е ли било…

Но когато виждам 16-те ми „рожби“ на лавицата на библиотеката, когато виждам внуците, за които се грижех успоредно с „раждането“ на книгите ми, си казвам –
май е било, нали?

Да, било е! О, как само е било…И то само за …65 години…

Години все със стискане на зъби и порязване на сърцето. И винаги със Свободата и …демоните у себе си.

Моите набори знаят какво значи това и как се плаща за него…

От страницата на автора

Димо Райков е роден на 31 юли 1954 г. в гр. Малко Търново. Завършил е минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Димо Райков е работил като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-ото Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. Член е на Сдружението на българските писатели. Носител е на редица национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Автор е на книгите: „Стълба от камък“, разкази, 1983; „Жребият“, повест, 1987; „Мигът на невестулката“, разкази, 1989, „Писма до мъртвия брат“, роман, 1993; „Пансионът“, роман, 1995.

Преди установяването си в Париж, Димо Райков поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което е триптихът за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж...“ (2006 г.), претърпяла три издания; „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). През 2008 г. издава „Писма до мъртвия брат. Пансионът“. Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“ (2011 г.). Следват романът „Реката на смъртта“ (2012 г.) и „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014 г.). През май тази година излезе новият му роман „Анхедония“.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.