Войната през погледа на лекаря в „Чекпойнт” от Жан-Кристоф Рюфен

Жан-Кристоф Рюфен

Зимата на 1995 г. Малък конвой с хуманитарна помощ се движи от Франция към Какан в разкъсваната от война Босна и Херцеговина – в охраняваните от Сини каски рудници край града са намерили убежище няколкостотин бегълци от войната, застрашени да станат жертви на етническо прочистване. В романа “Чекпойнт” (Парадокс, превод Аксиния Михайлова) от Жан-Кристоф Рюфен, съосновател на „Лекари без граници“.

Мисията, ръководена от слабохарактерния Лионел, включва още четирима души, до един твърде различни от обичайния образ на хуманитарния работник. Това са противоречивият и тайнствен Вотие, двамата бивши военни Марк и Алекс, самите те доскоро част от мироопазващите сили на ООН в Какан, и младата Мод, която – въпреки заобикалящия я мачизъм – се превръща в притегателен център на групата. Един по един нейните спътници започват да ѝ разкриват скритите рани на съществуването си – и истинската природа на своя товар.

Благодарение на богатия си опит в „Лекари без граници“ и „Акция срещу глада“, Рюфен изгражда ярки и достоверни образи, разкриващи дълбокия психологизъм на участниците в хуманитарни мисии, а (въпреки безспорната историчност на повествованието) конкретният конфликт остава на втори план:

“В това вече далечно минало има нещо от нашето настояще и, опасявам се, много от нашето бъдеще. Тази война е само пример за хаоса, без някаква африканска или азиатска екзотика да ни дистанцират от емоцията. Това е Европа, която се разкъсва, Европа, където всички са решили да се въоръжават, за да се защитават от заплахата, която се страхуват да понесат.“ Жан-Кристоф Рюфен.

Жан-Кристоф Рюфен (1952 г.) е френски лекар, хуманитарен активист, дипломат, писател и университетски преподавател. Медицинската му кариера започва като стажант в неврологичното отделение на Салпетриерата, което по-късно оглавява, и продължава в болници Париж, Нантер и Сент-Антоан. Рюфен е сред пионерите на “Лекари без граници”, където ръководи многобройни мисии в Източна Африка и Латинска Америка, а по-късно става и заместник-председател на организацията. Богатата му биография на хуманитарен служител продължава като медицински директор, а след това и директор на “Акция срещу глада”, ръководител на френския Червен кръст, както и на организацията “Спешна помощ” в Косово.

В хода на богатата си дипломатическа кариера, той е културен аташе в Бразилия, френски посланик в Сенегал и Гамбия, както и ръководител на хуманитарна мисия в Босна и Херцеговина, където освобождава единайсет френски заложници от “Спешна помощ”, задържани от босненски сърби.

Литературното му творчество е вдъхновено от над двайсетгодишната му работа за различни хуманитарни неправителствени организации в Никарагуа, Афганистан, Руанда и на Балканите. Богатият му опит и елегантният му стил му донасят редица награди, сред които Гонкур за първи роман, Гонкур, Интералие, Медитеране, орден на Почетния легион и много други. Член е на Френската академия от 1997 г. Романът „Чекпойнт“ e отличен с наградата Гран Темоан. Следва откъс.

Марк спря камиона без обяснение.
– Подай ми бинокъла.
Мод извади бинокъла от жабката и му го подаде. Той слезе и застана в края на пътя. После дълго се взира в хо¬ризонта.
Като преглътна болката, тя успя да се изправи и да из¬бърше запотения прозорец. От мястото, където се намира¬ха, се откриваше широка панорамна гледка и ако времето не беше толкова лошо, може би щеше да се види дори Адриа¬тическо море. През пелената от падащи снежинки се очерта¬ваше силуетът на високото плато, което бяха прекосили. С невъоръжено око Мод не виждаше нищо друго, освен бяла шир, простираща се докъдето ти стига погледът. Пътят ту пропадаше в някакви вдлъбнатини, ту се катереше нагоре. Бяха спрели на едно възвишение. На юг разрушените кули на средновековен замък изпъкваха върху оловния фон на об¬лак от сняг. Марк се върна и хвърли бинокъла върху бордно¬то табло. Потегли отново, по-напрегнат от когато и да било.
– Какво видя?
– Минали са.
Мод не каза нищо. Усещаше озлобление в гласа му. Упрекваше се, че е ранена, че не може да кара. Ако онези отзад, техните преследвачи, можеха да се сменят на вола¬на, то Марк беше сам и не можеше да издържи на темпо¬то. Със сигурност и той мислеше същото и преценяваше евентуалните последици от техния провал: неизбежния сблъсък, изхвърления товар, който другите бяха открили, а може би и смъртта.
Мод се опита да се раздвижи, но нямаше никаква на¬дежда. Още щом протегнеше ръка, остра болка пронизва¬ше целия ѝ гръб, толкова силна, че ѝ идеше да вие.
– Колко време преднина мислиш, че имаме?
– Едва шест часа.
– Какво можем да направим?
Той не отговори и тя се почувства засегната. Имаше усещането, че не я смята за нищо. Видът му беше толко¬ва враждебен, че тя не успя да попречи на мислите си от предишната нощ да я завладеят отново. В действието той беше сам. Това бе обратната страна на неговата сила, ос¬новно правило в играта на неговия свят.
На Мод ѝ се прииска да заплаче и се ядоса на себе си.
Пътуваха в мълчание близо около час. Внезапно Марк спря отново камиона. Без да даде никакво обяснение и този път и без да отрони дума, той слезе отново на пътя. Тя го видя най-напред да коленичи пред кабината и да опипва заледената земя. После изчезна отзад. Когато се качи, косите му бяха покрити със сняг. Беше започнало да вали още по-силно и за няколко мига предното стъкло на кабината бе покрито с тънка бяла пелена.
Марк включи чистачките и пейзажът се появи отново. Тогава Мод забеляза, че от лявата им страна се отклонява¬ше тесен път. Беше покрит със сняг и не беше го забеля-зала първоначално. Нямаше никакво съмнение, че заради него Марк бе спрял камиона точно на това място.
– Искаш да се качим оттук ли?
Той не намери за нужно да ѝ отговори. Вече беше на¬сочил гумите наляво и влизаше в отклонението. През пър¬вите няколко метра пътят беше доста стръмен и камионът се задъха. После започна да се изкачва малко по-плавно. Сигурно отбивката водеше до някоя нива или кошара.
– Мислиш ли, че снегът ще покрие следите ни? Това ли ходи да провериш?
Той се задоволи само с утвърдително кимване с глава.
Изведнъж пътят сякаш се изгуби. Бяха заобиколени от белота и нищо не подсказваше накъде трябва да про¬дължат. За нещастие не се бяха отдалечили достатъчно от главния път, за да спрат. Марк отново слезе и закрачи напред в снега, за да се опита да разбере дали е възможно да се качат по-нагоре. Мод го видя да изчезва зад една преграда от храсти, която снежинките покриваха с бели помпони.
Нервите ѝ вече не издържаха, беше завладяна от ня¬каква ярост, за която не знаеше дали издава отчаяние, гняв или срам. Струваше ѝ се, че изборите, които беше правила от дълго време, а може би винаги, са били лоши. Беше направила грешка, че последва този мъж, че бе направила изключение за него и бе загърбила недоверието, което ви-наги я бе защитавало от унижението и страданието. И ето я тук, ранена, предадена, претърпяла пълна катастрофа. Тя изкрещя.
Продължителният вик, който се изтръгна от нея, пър¬во много остър, после сподавен в ниските тонове, я облекчи. Тя поде отново, но вече не беше така непринудено. Беше дошла на себе си. Волята ѝ се завръщаше, ако ли не и силата. Нямаше да се остави, нямаше да се предаде.
Малко след това Марк се появи. Най-напред беше като привидение сред снежната вихрушка. Когато отвори вратичката, видя, че е покрит целият в снежинки.
– Намери ли някакъв път?
И понеже той не отговори, без да обръща внимание на болката, която пронизваше гърба ѝ, тя го шамароса.