Кофти ли е новият филм на Тарантино и кои филми не стават за гледане на компютър и телевизор?
Започват да валят коментари и рецензии за „Имало едно време в Холивуд“, къде обективни, къде маниерни, възторжени или хейтърски. Покрай отзивите някои разказват и сюжета на филма (виж тук за историческите събития, върху които се основава сценарият). Самият Тарантино моли да не се разказва сюжетът от тези, които вече са гледали филма. Наистина, разкритият сюжет за този филм разваля впечатлението като се гледа.
Тарантино снима по един филм на около 3 години. От последният му филм „Омразната осморка” минаха 4 години. Новият му филм напълно си заслужава чакането. Но който не е оценил досега Тарантино, най-добре да иде да си гледа „Бързи и яростни 10” или нещо подобно, за да не се разочарова.
Филмите на Тарантино са шик, мода, подходящ обект за интелектуални спорове. Той е противоречив режисьор, поет на черната комедия, иронизиращ насилието и убийствата. Безспорен талант и много дълбок познавач на киното и киноезика. Въпреки че някои „по-възвисени“ се отнасят високомерно към него.
Без излишни възторзи и с известен прагматизъм трябва да се обясни на зрителите, че
става дума за елитарен филм,
най-малко по технически причини. Въпреки забавния сюжет и екшъна. Защо?
Масовият зрител може да не се замисля какви технически проблеми има в гледането на филми в последните години. Филмите докъм началото на този век се снимаха и се прожектираха на лента. Но не е само това. Киноформатите на изображението са няколко. Традиционният формат, напълно в пропорциите на златното сечение, е със съотношение дълга към къса страна на кадъра 4 към 3 (или 1,33 към 1). С такъв формат са и старите телевизори и екрани на компютри.
През годините киното се развива и се появяват формати с по-широк кадър, извикани като необходимост от големите киносалони и мащабните филмови картини. Стандартният американски широк филмов екран е наложен от фирмата „Панавижън”, най-големият доставчик на камери за холивудските продукции и е със съотношение 1,85 към 1 между дълга и къса страна. Всички зрители знаят, че такива широкоекранни филми се гледат на екрана на стария телевизор или компютър с черни полета над и под кадъра.
Но пищните исторически филми от 50-те години, с много масовки, коне, войски, обширни пейзажи, изискват още по-високо качество на картината при максимално широк формат на екрана. Заради един от тях – „Бен Хур” (1959 г., римейк на едноименен филм от 1925 г.), носител на 11 награди „Оскар – е въведен и нов киноформат – 70-милиметровият филм, с който качеството на картината значително се увеличава, при екран със съотношение 2,40 към 1 между дълга и къса страна. Дотогава всички филми се снимат на 35-милиметров филм, за който има пригодени и камери с широк формат и са известни три широкоекранни формата. Най-малък е т. нар. „Академичен“ формат 1,375 към 1, след това е стандартният американски широк екран 1,85 към 1. Най-широк екран е с т. нар. „анаморфичен 35 мм“ формат – 2,40 към 1. При него се използва специална оптика, която „сплесква“ изображението върху лентата хоризонтално, а при прожекция друга оптика разширява отново изображението да изпълни широкия екран. 70-милиметровият филмов формат дава повече възможности за качествено широкоекранно изображение. Но и 70-милиметровите филми остават рядкост, с тях са снимани само големи исторически продукции, които искат да впечатлят с картина, пейзажи, големи масови сцени с битки и др.
С развитието на цифровите камери в историята останаха и 35-милиметровите филмови камери.
Куентин Тарантино за своя филм „Омразната осморка” реновира една извадена от склада като музеен експонат 70-милиметрова камера и го засне с широката лента и широк екран. Който е гледал този филм се е убедил, че картината е доста различна от съвременните филми, заснети с цифрови камери.
Сегашният му филм „Имало едно време в Холивуд” е също с широк екран, но на 35-милиметров филм. Както обяснява операторът Робърт Ричардсън, поради съкращения на бюджета и невъзможност да се използва варио (вид оптика), филмът не е заснет на грамадния формат 70 мм лента, както е сниман „Омразната осморка”.
Снимането на лента, вместо с цифрови камери,
не е маниерност от страна на Тарантино. Създава се съвсем друго изображение, като от старите филми до началото на този век. А в новия си филм Тарантино до вманиаченост търси стилистиката на киното от края на 60-те години. И дори е пресолил манджата. Дали е изцяло негова заслуга или и по-скоро на оператора Робърт Ричардсън, но изображението е в по-тъмна гама, тонирано. Такъв филм на екран на компютър и телевизор не се вижда добре, дори в киносалона идва малко много. Има кадри с много контрастно осветление, лица в сянка, наполовина или частично осветени. Не е съвсем във възможностите дори на сегашните високотехнологични телевизори да показват добре такъв филм. Още по-малко на екрана на компютър, още по-малко на повечето лаптопи.
Ощетяването идва и от намаляването на изображението, снимано за голям екран, и от загубата на подробности от специфичното осветление на картината.
Форматът на „Имало едно време в Холивуд” е „Анаморфик 35 мм”, което ще рече съотношение на дълга към къса страна на кадъра 2,4 към 1. Отново възможно най-широкоекранният филм, най-широкият формат на екрана, който познава киното. Дори при новите по-широки екрани на компютър, този филм няма да се вижда добре. В новите телевизори с формат 16:9 (1,77 към 1) пак не се вписва. В съвременните телевизори има разни опции за разтегляне, изрязване на част от дългия киноформат, за да се вмести в екрана, но това осакатява филма.
Така че това са филми, заснети за голям екран, не за компютър и телевизор. Който иска да възприеме такъв филм, трябва да иде на кино. И тук отново има технически проблем. В сегашните модерни салони пак не е същото. В Калифорния разпространителите на филми предлагат 51 киносалона, в които филмът „Имало едно време в Холивуд” се прожектира на лента, а не със съвременните проектори. Дори в 5 от киносалоните там се прожектира на 70 мм лента.
Кината у нас (и не само) днес са все по-слабо посещавани, повече се гледат филми дръпнати от интернет. И повече се гледат сериали, снимани като за телевизия, с подходящия формат и не толкова контрастни осветления, кадри с не толкова затъмнен мизансцен и др., и т. н.
Така че, който се кани да гледа „Имало едно време в Холивуд” на лаптопа (вече го има в „Замунда“), трябва да знае, че ще възприеме около 50% от пластовете и въздействието на филма. А филмите на Тарантино са многопластови.
Освен особеностите на изображението, филмът има разтегнато действие в първите си две трети, което дълго представя атмосферата на края на 60-те с най-големи подробности и бавно разгръща героите на този фон.
Любителите на традиционни холивудски екшъни няма да са очаровани от дългите кадри и диалози. Но във филма е
пипнат всеки детайл
Човек се чуди откъде Тарантино е намерил толкова стари автомобили, да напълни улиците на Лос Анджелис. Дрехите (костюмите) и прическите не са толкова за чудене. В момента клюкарските издания коментират като голям „гаф“ на филма, че героят на Брад Пит се появява с часовник модел от началото на 70-те години, а не от 1969 г….
Любимите на Тарантино кървави сцени са струпани в края на филма, макар че и в първата част не липсват някои, като филм във филма.
Дори кадрите от телевизионните уестърни, в които участва главният герой на Леонардо Ди Каприо, са снимани в тази затъмнена стилистика, която се разминава със стила на тв сериал от 60-те.
Неминуемо се натрапва изводът, че това е елитарен филм не само по технически причини – тоест, че не е за масово гледане на екрана вкъщи. Той е по-разбираем за хора с бекграунд в киноизкуството. Филмът няма да удовлетвори любителите на бързото действие и екшън, а ще се хареса на онези ценители на старите филми, в които действителността е пресъздадена във всеки детайл, с максимална автентичност, сюжетът е с реални ситуации (а в случая с исторически достоверни – виж тук историята), героите са плътни, всеки на мястото си, старателно подбрани.
Ди Каприо играе актьор, който играе …филм във филма. Демонстрира как се играе роля на снимачна площадка. Това е нещо като висш пилотаж.
Брад Пит няма вид на мутра, нито на мускулест леко глупав каскадьор, но великолепно изгражда такъв типаж. Тандемът му с Ди Каприо е толкова хармоничен и симпатичен, че неволно напомня за тандема на други две звезди отпреди години – Робърт Редфорд и Пол Нюман в „Ужилване”. Само че това навява и малко съжаление, че не е сниман като онзи филм, а в тази тъмна стилистика.
В края на краищата всеки може да намери в този филм нещо, дори да не възприеме всичките му достойнства и да се ограничи в забавлението от перипетиите на двама любимци на екрана.