Откъс: На какво сте готови, за да спасите дъщеря си?

Матиас Едвардсон

Деветнайсетгодишната Стела е обвинена в убийството на мъж със съмнителен бизнес. Родителите й – изключително уважавани в града, са изправени пред тежка морална дилема – вярват ли в невинността на дъщеря си… И докъде ще стигнат, за да я защитят.

Адам е стълб на общността, отдаден баща и предан съпруг. Когато бъдещето на дъщеря му е поставено под въпрос, той осъзнава, че е готов на всичко, за да я защити. С всяка граница, която пресича, той разкрива свои неочаквани тъмни страни.

Стела е обикновено момиче, което мечтае за независимост и вижда семейството си в една съвсем различна светлина. А престоят в килията изкарва наяве мисли, с които се е борила цял живот.

Улрика е адвокат по наказателни дела. Амбицията ѝ да спаси дъщеря си е отчаяна, а залогът е невероятно висок.

Докато историята на престъплението се разгръща, едно привидно нормално семейство се разпада…

Едвардсон представя трите гледни точки, като изгражда многопластова картина както на динамиката в семейството, така и на нагласата на обществото. Той умело тъче мрежа, в която всички са заплетени и нищо не е такова, каквото изглежда.

„Почти нормално семейство“ (Ера, превод Анелия Петрунова) бързо се превръща в световен бестселър. Правата за издаване на книгата са продадени в повече от 30 държави. Романът оглавява класациите, а читателите и критиката са единодушни, че майсторството на Едвардсон е впечатляващо. Следва откъс.

Бяхме най-обикновено семейство, а после всичко се промени.
Животът се гради дълго, но е достатъчен миг, за да се срине. Трябват много години, десетилетия, може би дори цял един живот, за да станеш този, който всъщност си. Пътищата почти винаги са криви, мисля, че в това има определен смисъл – че животът е изграден около идеята за trial and error. Оформяме се и се раждаме чрез изпитанията, през които минаваме.
Но ми е много трудно да разбера какъв е смисълът на онова, което сполетя семейството ни тази есен. Знам, че не може да разбираш всичко, че има един по-висш замисъл, но все още не откривам смисъл в събитията от последните седмици. Не мога да го обясня нито на себе си, нито на друг.
Може би с повечето хора е така, но съм си внушил, че като свещеник по-често от другите съм призван да отговарям за възгледите си. Обикновено хората с лека ръка поставят под въпрос моето разбиране за живота. Чудят се дали наистина вярвам в Адам и Ева и в непорочното зачатие, или че Исус е ходил по водата и е съживявал мъртвите.
В началото на живота си като християнин нерядко заемах отбранителна позиция и поставях под съмнение светогледа на питащия. Случваше се да изляза с аргумента, че науката е просто религия като всички останали. И наистина у мен се пробудиха много съмнения, на моменти убедеността ми се разклащаше. Но сега съм сигурен във вярата си. Приел съм Божията благословия и нямам нищо против това светлината от лицето Му да ме озарява. Бог е любов. Бог е копнеж и надежда. Бог е моето убежище и утеха.
Често казвам, че съм вярващ, а не знаещ. Когато се мислиш за знаещ, трябва да си нащрек. Животът за мен предполага да не спираш да учиш.
Подобно на повечето хора, и аз се имам за добър човек.
Звучи самонадеяно, разбира се, да не кажа самодоволно или високомерно. Но не това имам предвид. Аз съм човек, пълен с недостатъци, човек с безброй пропуски и грешки. Съзнавам го по-добре от всеки друг и пръв го признавам. Но искам да кажа, че винаги съм действал добронамерено, воден от любов и загриженост, винаги съм искал да постъпвам правилно.
Седмицата след рождения ден на Стела не се различаваше кой знае колко от всички останали. В събота двамата с Улрика отидохме с велосипеди на гости на наши добри приятели в Гунесбу. Използвах възможността да задам дискретен въпрос за случилото се през нощта, но Улрика ме увери, че Стела е добре, имала проблеми с някакво момче – нещо, което се случва често с тийнейджърите. Нямало нужда да се безпокоя.
В неделята разговарях по телефона с родителите си. Когато заговорихме за Стела, казах, че тя рядко си е у дома напоследък, при което мама ми напомни какъв съм бил аз като тийнейджър. Толкова е лесно да забравиш.
В понеделник имах погребение преди обяд и кръщене след обяд. Работата ми е необикновена, смъртта и животът се здрависват още в преддверието. Вечерта Улрика отиде на йога, а Стела се заключи в стаята си.
В сряда бракосъчетах в красива церемония двама възрастни членове на паството, които се запознали покрай скръбта по предишните си другари в живота. Събитието ме разтърси до дъното на душата ми.
В четвъртъка си изкълчих леко крака на мача по флорбол.
Въпреки всичко успях да завърша мача. Старият ми приятел от хандбала Андерш, който сега е пожарникар и има четирима синове, ме настъпи, без да иска, в близък двубой.
Когато отивах на работа с колелото в петък сутринта, бях изморен. След обяд погребах един мъж, беше си отишъл едва на четиридесет и две. От рак, естествено. Така и не мога да свикна, че по-млади от мен може да умрат. Дъщеря му беше написала прощално стихотворение, но от плач не успя да го изпълни. Нямаше как да не си помисля за Стела.
В петък вечерта се чувствах необичайно изморен след толкова дълга седмица. Стоях до прозореца и гледах как август отплува отвъд хоризонта. Есента със своята ненатрапчива сериозност чукаше на вратата. Последните скари на открито изпращаха лъкатушещи димни сигнали над покривите на сградите, а градинските мебели се разделяха с възглавничките…
Най-после свалих свещеническата яка, прокарах ръка по запотения си врат, а когато се облегнах на перваза, бутнах, без да искам, семейната снимка и тя падна на пода.
Стъклото се пукна, но въпреки това оставих снимката на мястото ѝ. Правена е преди десет години поне, аз съм със здравословен тен и някаква игривост в погледа. Помня, че се засмяхме точно преди фотографът да натисне копчето. Улрика се усмихва широко, а пред нас стои Стела с поруменели бузи, сплетена на плитки коса и тениска с Мики Маус. Постоях до прозореца, загледан в снимката, а спомените се надигаха в гърлото ми.
Взех си душ и приготвих яхния от свинско бонфиле и чорисо. Улрика си беше купила нови обици – малки сребърни перца, – и си разделихме една бутилка южноафриканско вино, а после завършихме вечерта със солети и партия „Тривиал Пърсют“ на дивана.
– Знаеш ли къде е Стела? – попитах, докато се събличах в спалнята.
Улрика вече се беше сгушила под завивките.
– Щеше да се среща с Амина. Не се знае дали ще се прибере тази вечер.
Каза го някак между другото, въпреки че много добре знае какво ми е мнението за това, че дъщеря ни може би няма да се прибере тази вечер.
Погледнах към часовника, показваше единайсет и петнайсет.
– Ще се прибере, когато успее – каза Улрика.
Зяпнах я. Понякога ми се струва, че ги говори едни такива само за да ме предизвиква.
– Ще ѝ пратя есемес – казах.
И писах на Стела с въпроса дали смята да спи вкъщи. Естествено, не получих отговор.
Легнах си с тежка въздишка. Улрика веднага се претърколи в моята половина на леглото и пъхна ръка до хълбока ми. Целуна ме по гушата, докато се взирах в тавана.
Знам, че не трябва да се тревожа. Като млад не бях от нервните. Тревожността се прокрадваше малко по малко в живота ми, откакто ни се роди дете, и сякаш с всяка следваща година се усилваше.
С деветнайсетгодишна дъщеря човек има два варианта: или да се поболее от нерви, или да си наложи да не мисли за всички рискове, на които тя сякаш обожава да се излага. Най-обикновен инстинкт за самосъхранение, значи.
Скоро Улрика заспа върху ръката ми. Топлият ѝ дъх долиташе на меки вълни към бузата ми. От време на време се сепваше – внезапни електрически импулси, – но скоро сънят отново я обгръщаше.
Аз наистина се опитвах да заспя, но главата ми беше окупирана от мисли. Умората беше преминала в състояние на маниакална мозъчна дейност. Мислех за всички свои мечти през годините, много от тях се промениха, а други все още се надявах да осъществя. После се замислих за мечтите на Стела и с известна болка трябваше да констатирам, че не знам какво дъщеря ми иска от живота. Тя упорито твърди, че и сама не знае. Никакви планове, никаква организация. Толкова е различна от мен. Когато завърших гимназията, имах съвсем ясна представа как ще се развие животът ми.
Знам, че не мога да повлияя на Стела. Тя е на деветнайсет и сама взима решения. Веднъж Улрика каза, че любовта предполага да пуснеш човека, когото обичаш, да лети, но често ми се струва, че Стела продължава само да маха с криле, без да успее да се издигне. Друго си представях.
Колкото и да бях уморен, не можех да заспя. Обърнах се настрани и погледнах мобилния си телефон. Имаше отговор от Стела.
Прибирам се.

***

Когато се прибирахме с велосипедите след обяда у Александра и Дино, полицейските коли още стояха до училището. Усещането беше неприятно, все едно ни се натрапват.
Тялото било намерено на детска площадка от една ранобудна майка, завела децата си на игра. Потреперих при тази мисъл.
На алеята пред къщата ни Улрика скочи от колелото и забърза към вратата.
– Няма ли да заключиш колелото? – извиках.
– Пишка ми се – промърмори тя и започна да рови в чантата си за ключовете.
Прекарах колелото ѝ по каменната алея и го паркирах до моето под ламаринения навес. Установих, че съм забравил да покрия скарата и донесох покривалото от бараката.
Когато влязох в къщата, Улрика стоеше на стълбите.
– Стела още не се е прибрала. Обадих ѝ се, но не вдига.
– Сигурно е останала след края на работното време – казах. – Нали знаеш, че не им дават да си държат телефоните у себе си.
– Но днес е събота. Магазинът е затворил преди няколко часа.
Не се сетих за това.
– Може да е тръгнала с някоя колежка. Ще се наложи пак да поговорим с нея довечера. Трябва да има предвид да се обажда по-често.
Прегърнах Улрика с ръка.
– Изпитах много неприятно усещане – каза тя, – когато видяхме всичките тези полицаи. Убийство? Тук?
– Разбирам те. И на мен ми стана чоглаво.
Седнахме на дивана, а аз отворих новините на мобилния си телефон и ѝ ги прочетох. Убитият бил трийсетинагодишен, от града. Полицията не даваше почти никаква информация за случилото се, но в един от вечерните вестници някаква жена, живееща в близост до мястото, разказваше, че през нощта чула кавга и писъци под прозореца.
– Тези неща не се случват на кого да е – казах, сякаш експертът в тази област съм аз, а не Улрика. – Вероятно става въпрос за алкохолици или наркомани. Или за престъпни организации.
Улрика задиша спокойно до рамото ми.
Но аз не казах това, за да я успокоявам, бях убеден, че съм прав.
– Мислех да направя карбонара.
Станах и я целунах по бузата.
– Толкова скоро? Не мисля, че в момента мога да преглътна дори лист рукола.
– Slow food – усмихнах се аз. – Истинската храна иска време, скъпа.
Докато беконът цвърчеше в старателно избрания от мен зехтин от Кампаня, Улрика слезе с тропот по стълбите.
– Стела си е забравила телефона.
– Какво?
Тя сновеше неспокойно между кухненския остров и прозореца.
– Беше на бюрото ѝ.
– Олеле. – Сосът карбонара се намираше в толкова критичен етап от готвенето, че не можех да го изпусна от поглед.
– Забравила ли го е?
– Да, не чу ли какво казах? Беше на бюрото!
Улрика почти го изкрещя.
Наистина беше извънредно странно, че Стела си е забравила телефона, но нямаше причина за паника. Разбърквах усилено карбонарата, докато натисках копчетата на печката.
– Зарежи пастата – каза Улрика и ме дръпна за ръката. – Наистина съм разтревожена. Току-що се обадих на Амина, но и тя не вдига.
– Нали е болна? – Казах го и в същия момент осъзнах, че карбонарата ще бъде провал. Треснах дървената лъжица в кухненския плот и дръпнах тигана от котлона.
Може нарочно да си е оставила телефона вкъщи, казах, докато се борех с надигащите се в душата ми чувства. Нали знаеш, че шефката ѝ опява за него.
Улрика тръсна глава.
– Шефката не ѝ опява. Просто всички са били предупредени за използването на мобилен телефон на работното място.
Нали не мислиш, че Стела доброволно ще си остави телефона вкъщи?
Не, разбира се, че не изглеждаше вероятно.
– Трябва да го е забравила, сигурно сутринта е бързала.
– Ще позвъня на приятелките ѝ – отсече Улрика. – Това не е в неин стил.
– Няма ли да поизчакаш?
Изтърсих някаква глупост – че съвременната техника и това, че можем да бъдем постоянно на разположение, са ни разглезили винаги да знаем къде е дъщеря ни. Всъщност нямаше причина да се тревожим.
– Сигурно всеки момент ще влети вкъщи.
Но в същото време тъпата болка в корема ми се усилваше.
Да бъдеш родител, означава никога да не можеш да се отпуснеш.
Когато Улрика се заизкачва по скърцащите стълби, използвах случая да се шмугна в мокрото помещение. Обикновено тя се занимава с повечето работа тук – разпределението на домакинските задължения между нас може да изглежда малко старомодно, но това не беше нарочно взето решение или подробно обсъждана тема, просто така се получи. Кухнята беше моята територия, а мокрото помещение – на Улрика.
Въпреки това отидох там. Нали не е просто случайност?
Отворих вратата на пералнята и извадих мокрите дрехи. Чифт тъмни дънки, които трябваше най-напред да обърна, за да установя, че са на Стела. Черен потник, който също беше неин.
И бялата блуза с цветя върху джоба на гърдите. Любимата ѝ дреха това лято. Хванах блузата с едната си ръка и потърсих закачалка с другата. Точно тогава ги забелязах.
Любимата блуза на Стела. Десният ръкав и предната част бяха покрити с тъмни петна.
Вдигнах поглед към тавана и се помолих мълчаливо. Същевременно знаех, че Бог няма нищо общо с това.