По пътя на уискито – много дивеч, няма вълци. Всяка старина е опазена
(продължение – виж „Пионерите и столицата на уискито – из дебрите на Шотландия”
Който е тръгнал по пътя на уискито в Шотландия, трябва да е готов за дегустации нонстоп от сутрин до вечер.
След като сме разгледали три спиртоварни, пристигаме уморени от път в къщата за гости край Дъфтаун, която сме си избрали по интернет. Лятно време тук няма място по хотели и къщи за гости. Уиски пътешествениците изглежда са много. Малко се залутахме в покрайнините на Дъфтаун, после бавно, озъртайки се, минахме край едни пасища с овце, горички (че какво друго), през хълмове, докато намерим къщата, която се оказа на около километър извън града, макар тъпата навигация в автомобила да показваше,че е някъде накрая му. Гугъл, обаче, се оказва, че знае повече.
Малка неасфалтирана стръмна алея 30-ина метра ни извежда над пътя и спираме до чисто нова къща, едноетажна, от дървени и съвременни материали, каквато можеш да видиш и в Щатите. Посрещнаха ни любезна домакиня и съпругът й, двамата на около 35 години. Показаха ни стаята, с известно очакване дали ще ни направи впечатление. Стената беше покрита открай докрай с опаковки от кутии с малцово уиски, десетки марки. Абе, направили хората стая за уиски-пътешественици.
Ииии, почна се. Домакинята ни заведе в гостна, където имаше нещо като библиотека с 220 вида малцово уиски. Извади една папка с ценоразпис за различните видове и ние опитахме още четири вида, които никога не сме опитвали – 16-годишен „Ахентошън”, не знам си какви „Тамнавулин”, „Стратайла” и т. н. Цените на разните малцове варираха от 2-3 паунда до 20-ина паунда най-скъпите, доза от 20, 30 или 40 милилитра по избор. По-евтино от бар, нали, да дегустират повече гостите. Е, има и по-скъпи малцове, но домакините тук са подбрали 220 вида, каквито биха опитали гости като за тяхната къща. Онези, които пият уиски за 100-200 паунда чашата не идват тук.
Впрочем, преди години, когато „Юнайтед дистилърс енд винтнърс” (UDV – тази компания вече не съществува, сля се с други) ми организираха посещение тук, бяха ме настанили в 100-годишно някогашно имение, превърнато в хотел, в края на градчето Крейгалахи. Абе, село е по-точно, ама не изглежда като българско село. Всяка вечер ме канеха в бара на хотела, връчваха ми кожена папка с изписано на ръка с калиграфски почерк меню за деня, да избера вечерята. И докато чакам, барманът питаше какво искам да дегустирам. Аз вдигах рамене, той да избере. По стените имаше рафтове с няколкостотин бутилки, повечето съвсем непознати. И той отиваше до „библиотеката”, сваляше една бутилка от рафта, носеше я на масата ми и ми обясняваше откъде е, от някоя близка спиртоварна – „бърбън каск”, „шери каск” (отлежало в бъчва от бърбън, отлежало в бъчва от шери).
Опитвах всяка вечер по 3 вида малцове по на 16, 18, 25 години, с етикети сякаш правени в стара печатница отпреди век. И на третия ден случайно разрових съдържанието на една кожена папка на писалището в стаята ми. В един свитък материали пишеше, че уиски барът предлага 600 вида уиски на цена от 4 паунда до 400 паунда чашата. Мравки ме полазиха по гърба – бях изпил уиски сигурно за няколкостотин паунда… Та тия да не рекат да плащам… Абе, гост съм, ама по български все пак се стреснах.
От прозорците на къщата нагоре се вижда гледка от хълмове и гори, по които пълзят ниски облаци. Не са избрали случайно това място за къщата си домакините. Слънцето пак се беше скрило зад онези накъдрени облаци, познати от картините на фламандските майстори живописци отпреди 300 години. Не са измислени от художник, такива са си. Ливадите в далечината са все така поръсени с овце. Приключвахме деня, както се полага, с малц в ръка.
Впрочем, още една разходка направихме преди да седнем тук вечерта. Отидохме до близкото село (градче) Крейгалахи, до един стар железен мост, над реката Спей. Построен е съвсем в началото на века, на мястото на стар каменен мост. И за да продължи традицията, в двата му края иззидани с камък кули с бойници. А носещата конструкция от дебели железа. Движението с коли по него е спряно и е останал пешеходен в началото на 70-те години, когато наблизо е построен голям нов мост. Старият е оставен като забележителност. На табела е указано кога е открит, кога реставриран, кои са инженерите, цитати от вестниците от едно време и т. н. Наоколо спират коли и хора идват на разходка, на пикник.
Мууншайнърът Миро гледа, гледа моста и се ядоса. Дядо му е от Осиковица, недалеч от София. Има там реставрирана къща и земи, направил е и къща за гости и салон за дегустация, има 40-50 вида малцови уискита (е, за който иска има и ракии). Мостът го развълнува: „Ами при нас в Осиковица имаше подобен железен мост, построен от италианци 1906 г. Оставиха го да се руши и циганите го нарязаха за скрап.”
Една забележителност по-малко у нас.
Докато се разхождаме около моста, внезапно загърмя, блеснаха светкавици, заваля дъжд, а след него и лека градушка. Скрихме се под едни дървета, колата ни остана на няколкостотин метра. Любезен възрастен шотландец с работни дрехи беше спрял наблизо, предложи да ни откара с вехтата си количка, ние му благодарихме, но останахме под клоните. Добре че лятно време в Шотландия дъждовете най-често са по 15-20 минути.
Минахме и няколко километра на североизток от Дъфтаун да се разходим. Нататък отново изгря слънце. На тесния път накрай града пред нас изведнъж изскочи един едър фазан, спряхме рязко да не го сгазим и го чакаме, той се залута наляво-надясно и се скри в гората. Абе, тук дивечът ти излиза в краката. На другия ден надолу край морето срещнахме и сърна със сърненце, видяхме и сръндак край пътя.
А зайците сякаш нямат естествен враг, излизат навсякъде. На ливадата край имението, в което бях настанен преди години, сутрин се стъписвах, като видя по 20-ина диви заека, малки големи, да пасат без страх от хора. И сега мяркахме тук и там зайци. Чудно, поне от лисици не ги ли е страх, в Шотландия има лисици. Но няма вълци.
Последният вълк в Шотландия бил убит през 1680 г. от някой си благородник сър Камерън, сочат исторически хроники. Само че след това други хроники казват, че последно вълк в Шотландия бил забелязан и през 1888 г. От 60-те години на XX век тук се водят спорове как трябва вълкът да се развъди отново в Шотландия. Сърни и елени нямат естествен враг (освен ловците), развъждат се безмерно, изяждат някои видове дървета. Само че въпросът с развъждането на вълци е сложен. Овце и добитък пасат свободно навсякъде, това вече е стандарт. Как да въвеждаш отново овчари и овчарски кучета, да строиш кошари и огради. Как ще се пазят хората в отдалечени махали, каквито тук има много. Така че сега вълци имало на едно място само няколко, в заградени площи, като резерват.
Вълците да са им гайле на шотландците…
Недалеч от Дъфтаун има голяма бъчварница – „Спейсайд купъридж”. И тя е превърната в атракция и отворена за посещения. Посетителят може да мине отгоре над производствения цех и да проследи целия процес. Докараните тук употребявани бъчви от Испания, Португалия и САЩ се рендосват, потягат, обикновено им сменят дъната, обгарят ги наново и отиват по спиртоварните и избите им, да поемат произведения малц. Край бъчварницата има планини от складирани бъчви, и нови, и употребявани.
Впрочем, оттатък океана, край Луисвил, Кентъки има бъчварница със същото име – „Спейсайд купъридж”. Едва ли случайно. Някой шотландски емигрант, от онези, които са пренесли там занаята с варенето на уиски, е оставил следа и в бъчварницата. И на някой там му е хрумнало, понеже ечемикът сигурно не достигал, да направи каша с повече царевица, от която имало в изобилие. И така се родил бърбънът. Впрочем, името му е френско. Френски емигранти кръстили своята община в Кентъки Бърбън каунти. На името на Бурбоните – френските крале. И производството на уиски се развило най-много в тази община, бъчвите били с надпис „Уиски Бърбън каунти”, слизали с корабчета надолу по реката. И почнали да викат на уискито от там бърбън уиски.
Но да не се отклоняваме, да се върнем от тази страна на океана, откъдето тръгва този важен занаят.
Като пътувахме около Дъфтаун, и сега, и на другия ден, ръсне дъжд и после изгрее дъга. Тук види се, пейзажите с дъга са всекидневие. Вали често и слънцето огрява отново и отново. Поне през лятото.
Нашите домакини ни изненадаха. Жената каза: „Ние всъщност сме холандци. Със съпруга ми сме влюбени в Шотландия и решихме да се преместим тук, купихме тази къща преди по-малко от година.” Ти да видиш…
На сутринта още в 6 часа (нали е 8 по българско време) тръгнахме да обикаляме, после се върнахме за шотландската закуска, която ни приготви домакинята. Тук на „фул инглиш брекфаст” казват „фул скотиш брекфаст”. Да не си посмял да кажеш „английска закуска”. Шотландска е. За чая не питах, хубав беше.
Започна най-дългият ни ден в Шотландия.
(Следва – „На юг към остров Айла – много спирки по пътя на уискито„)