In memoriam за проф. Никола Георгиев: Елегия за пазителя на думите
Тръгна си проф. Никола Георгиев. Направи го тихо в часовете, в които отбелязваме най-българския празник – Деня на независимостта. Вероятно това би бил неговият личен празник, защото и пред 89-та, и след нея е пишел и говорил това, в което вярва.
Имал съм няколко разговора и срещи с него. Можеше да разказва с часове за „всичко родно, що люби и милее“.
Никога не успях да срещна проф. Георгиев в университетската зала, но за мен той ще бъде един от най-ярките съвременни български хуманитаристи. Десетилетия той е един от темелите по литературознание във Факултета по славянски филологии на Софийския университет. Чел е лекции в редица университети по света – от близка Прага, та чак до Пенсилвания. Вълшебен есеист.
Ако българският беше и световен език нямаше да може да си го поделим с останалия свят. Разбира се, ако го бях споделил пред него първо щеше да ме погледне, после да се усмихне и накрая ме смъмри. Защото беше величие и в своята скромност.
Страстен пушач и истински повелител на езика. Компютърът наричаше „адска машина“. Неговата съпруга Весела Груева продължава да се бори с нея. Аз пък, когато ходех на гости в кабинета му, с голямо любопитство се взирах в неговите тетрадки. И неслучайно, защото той оставя зад себе си огромно културно и духовно наследство. За моето поколение той беше един от задължителните, но и най-любими литературни критици, с които се готвехме за изпитите по литература.
И добре, че писа този голям човек в своите малки тетрадки, за да има от кого да се учим. Наскоро за неговата 80-годишнина студентите му – днес самите те именити преподаватели в Софийския университет, издадоха в три тома литературната критика, есета и публицистика на Никола Георгиев. Голямо богатство.
През април 2016 г. проф. Георгиев даде интервю за телевизия БиАйТи. За моя жалост заедно със сайта са изтрити и всички записи на телевизията в интернет – цялата история е безвъзвратно унищожена.
Б.р. – публикуваме интервюто с разрешението на Илия Вълков.
Никола Георгиев е роден на 24.11.1937 г. Завършва българска филология през 1961 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. Професор по теория на литературата в СУ. Лектор в университети в Прага (Чехия) и Санкт Петербург (Русия), чете лекции по теория на литературата и културата в Залцбург (Австрия), Лондон и Кардиф (Великобритания). Автор е на редица изследвания върху проблеми на литературознанието.
– Професор Георгиев, 20 април е датата, на която гръмва първата пушка на Априлското въстание. Какви образи изскачат в съзнанието ви около тази дата?
– Около този ден и онова време има твърде много, много образи, но това, което днес ми изскача, е как смеят да вдигат въстание тези хора и срещу кого го вдигат. Това е просто турско присъствие. Това е съжителство. Ама редно ли е да се вдигне въстание при това положение? Тези хора какво са мислили? Априлското въстание е едно от неудобствата на властта. Всяко въстание, освен тези, които не докарат властта на власт, е нещо неудобно и неприемливо. Ако може да се замълчи, ще се замълчи.
Априлското въстание стана още по-неудобно за българските управници, след като те са подлагали гръб на Германия, на Съветския съюз, на Запада, а сега като ибрикчии го правят и спрямо Турция. Много е неприятно и неудобно. Имаше, с пълно право, говорене за атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. Да видим сега колко ще се изговори за Априлското въстание и който мери, ако може да се мери, информация. Става дума за един от начините, по които властта борави с миналото и с настоящето – премълчаването. Има една много тънка хватка. Това въстание се нарича Априлско, нали? На едно поредно затрогващо място в „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов се казва: „Денят беше двайсти априлий, почва въстанието.“ Сега Априлското въстание официално за нейно (на властта – б.р.) удобство и за премълчаване на случая трябва да се прекръсти на Майско. В началото на май дванадесет дена трябва да се добавят за покушението в църквата „Света Неделя“. Страшна работа! Такъв жесток физически като сграда и брой на ранени и убити атентат, Европа май не е познавала. Хубаво, напомнило се е в България тези дни за станалото тогава. Но то се припомня и покрай едно велико премълчаване.
Този атентат има предистория. Тази предистория е жестока. Юни 1923 г., доброто и калпаво управление на Стамболийски бива свалено с един типичен преврат – нощен, таен, заговорнически преврат. Хората, на които станалото в България през септември 1944 г. не им приляга, съзнателно и ловко наричат 9 септември 1944 г. преврат. Те са достатъчно интелигентни, за да знаят разликата между преврат и въстание, но за да се подцени Септемврийското въстание 1944 г., то се нарича преврат.
Какво се премълча около говоренето за атентата в "Света Крал", както се е наричала църквата? Премълчаха се близката предистория и жестокостите от юни 1923 до април 1925. Страшна работа - затова се и замълча. Напълно приемливо е днес да съчувстваме на пострадалите и убитите на този ден, сред които е и тъст ми - тежко ранен, но не като народен представител и генерал, а като журналист, пратен да направи репортаж. За предисторията и за подбудите на това жестоко покушение се мълчи. Изразяваме съчувствието си към жертвите на този атентат и към това, което са преживели всички българи тогава. Но къде е съчувствието ни към предишните жертви? Речено е: "Клаха народа, както турчин не го е клал." Кой го е рекъл? Говори се за събитието през 1923 година. Разликата в поколенията - едно поколение, живяло в една идеологическа обстановка знае този жесток израз. Училищата и културата по-нататък премълчават и не казват, че достойният човек и писател Антон Страшимиров е казал това изречение. Всяка власт е калпава, има по-калпави и по-малко калпави. Всяка власт пише историята така, както й угажда, за да бъде отречена и осмяна от следващите на власт.
– Споменахте вярата. Наближава един от най-върховните християнски моменти – Христовото възкресение. Смятате ли, че днешният човек е откровено вярващ и религиозен, защото всеки има вяра, но религията е различна?
– Има още в Новия завет един участник, наречен Тома Неверни, който известно време не вярва във възкръсването на Исус Христос, но след това е повярвал. Тук реторическият удар е наистина силен. Да се говори за човек изобщо, е много трудно. Има какви ли не видове безверие. Откакто съществува християнството, то се е цепило. Има християнски събори, църковни, за борба против ересите. Мохамеданството ще се разцепи много скоро според предвижданията на Мохамед. Християнството засега има три основни дяла, а тези дялове се делят на още толкова много – примерно в протестантството са десетки. Много е трудно да се говори за човека изобщо. Има различни хора. Хора, които презрително казват „и поп с божа литургия“ – Христо Ботев. Някои оптимистично според себе си говорят, че човек върви към атеизъм. Това беше в комунистическата идеология. Оказа се, че не е вярно. Човешкото същество е раздвоено, мъчително или не, между вяра в нещо и отричане на тази вяра. Вяра и безверие. Така го направиха, че в това противоречие се включва и облеклото. Облеклото влиза в духовния живот на хората по какви ли не начини.
Облеклото е и средство за бунт. Хора от типа на Оскар Уайлд смайват света със странното си и предизвикателно облекло. Облеклото се превръща и в средство за проява на властта. Какви са тези скиптри преди десетилетия при българските властници?
Българският език се е обогатил тези дни с още една дума – бурка. Какво ще рече то? Фередже, знаете какво е. Това е част от женско облекло, с което се покриват главата и лицето на жената. И в момента част от българското общество е раздвоено между възможността властта да прояви себе си и в командата на женското облекло днес или да остави хората да избират поне това, ако не народните си представители, поне облеклото.
В мохамеданската вяра покриването на женското лице е правилно. Но нека не смятаме, че това го правят само мохамеданките. Воалетка в българския бит преди десетилетия е следното: гологлавото човешко същество не е добро, затова мъжът сред хората трябва да има някаква шапка (калпак, фес или цилиндър).
„Шапки долу“ се казва и командата. Към тях се включва и покривалото на лицето, което е много по-частично от това при мохамеданките. Някакъв вид женска шапка, която покрива лицето, е и бурката, през която какво не вижда жената и какво вижда, не се знае. Има и други тоалетни типове принадлежности, които идват с названията си. Въпросът е може ли една българска гражданка да излезе на улицата и да отиде на работа с такъв тоалет – не можело, казват мнозина и май и властта. Властта много се колебае спрямо това, така както се колебае изборите да бъдат ли задължителни, или не. Отдавна българска власт не се е разтърсвала така. Та и тук част от българите – които християни ли се чувстват, или не, е друг въпрос – са против тази тоалетна част. И да се забрани, няма да е нищо ново под небето.
„Ама сме били ХХІ век!“ А други са казали навремето: „Ама сме ХХ век!“; „Ама сме ХІХ век!“ Същото е. Но тенденцията към насилие и диктатурност се засилва по света, включително и в България, и тя засяга и част от женския тоалет. Дотам я докарахме, т.е. не сме я докарали, така сме били винаги всъщност.
Помня, имаше един вид панталони, на които беше дошла модата от Запада и най-вече от Съветския съюз. На майтап ги наричахме „сорокпяти“ (от руски – четиридесет и пет, широчина на крачола, б.р.). Другарят Вълко Червенков се явяваше с дълъг черен панталон, така че обувките му не се виждаха. Имаше сблъсък на „сорокпята“ със западния тип, който е с много тесни крачоли. Идеологиите се сблъскаха и в крачолите. Няма точка от човешкото битие, в която да не се сблъскват някакви сили. Обръщам се към сънародниците си: Когато чуете нещо и усетите в него гласа на управляващата полуидеология, не му вярвайте и го отминете с добре отворени уши. Чуйте какво казват, за да му се противопоставите.
Казват, че настоящето е едно забравено минало. Забравата е ценна в ред религии и митологии. В Древна Гърция имало едно освежително средство (питие), от което човек забравя всичко. По-добре е човек да се измъчва, знаейки миналото и какво е ставало в България през ХІХ и ХХ век, защото така и така ще го повтори, но поне да знае, че греши. За Септемврийското въстание пред 1923 г. е трудно да се премълчава, но е съвсем лесно да се каже: Това въстание беше заповядано, уредено и платено от Москва. Като българин и като човек, който търси някакво достойнство сред хората, аз съм дълбоко обиден от тези твърдения. Тъй като селяните в България и гражданите не са отишли на смърт, за да гинат за московски интереси. Такава обида, която част от българската интелигенция лепна върху нашата история, аз не зная. Преиначаване там, където може, и там, където трябва, все пак да се каже нещо. Тези изригвания на отрицание не траят дълго.
Комунистическите изригвания след 1944 г. бавно или по-бързо се притъпиха. Имаше изригване след 1989 г. и за най-злощастния човек, непризнатия поет Вапцаров, който беше наречен с модната дума „терорист“, подкупен с пари от Москва. Най-страшното, представете си, че почнал на млади години да оплешивява. Слава богу, намериха се много хора, които възразиха. Полуидеологията на полукапиталистическа България все пак се сапикяса и замлъкна, но преобразованията не спират. Едно стихотворение – „Вяра“: „Как ще щурмувате, моля? Тя е бронирана здраво в гърдите“. Тъй като църква и държава са пак като хълбок и гащи днес, защо стихотворението на Вапцаров „Вяра“ да не може да се осмисли и в религиозен смисъл? Такива предложения даже има. Вярно, няма безбожие в това стихотворение, то само това липсваше. Но казаха, че нямаха и толкова от някаква си християнска вяра.
– За предстоящия Великден какво бихте пожелали в духа на добрите ценности?
– Много труден въпрос. Бих им пожелал свобода духом за тях и свобода духом спрямо Великден и да знаят, че това не е единствената ценност за християнина и за човека изобщо. Има и други. Нека да преживяват това вътрешно раздвоение „за“ и „против“ празника на този уж единен празник и да не се подлагат на него като покорни същества. Нека не наричаме ценностите християнски. Ценностите са ценности и в мохамеданството, и в юдаизма. Пак клише – християнски ценности. Чакай, християнство! Какво си ти, че добрите страни на човека ще ги наричаш християнски? Та те всички добри хора по света ги имат.