На юг към остров Айла – още спирки по пътя на уискито
(продължение – виж „По пътя на уискито – много дивеч, няма вълци. Всяка старина е опазена”)
От столицата на малца, Дъфтаун в Северна Шотландия, се запътваме на юг към остров Айла, който заради прочутите си специфични уискита се е обособил сам като отделен уиски регион.
Според карти и джипиес навигация до пристанището Кенакрейг, където трябва да вземем ферибота, има около 320 километра. Пътят минава отново през националния парк Кейнгормс, поне в първите стотина километра. Не знаехме какво ни чака по-нататък… Добре е някой път да не знаеш, може да пропуснеш красоти, заради стремежа да минеш по магистрали и главни пътища.
Само че по пътя надолу първо имаме няколко спирки в различни спиртоварни на Спейсайд.
Най-напред на пътя е спиртоварната „Аберлауър” (Aberlour), в едноименното градче недалеч от Дъфтаун. Както всеки основател на спиртоварна, и този е избрал да е край рекичката в градчето.
За да добие уиски любителят представа какво се случва с една спиртоварна от по-миналия век до днес, ето я като образец историята на „Аберлауър”. В същото градче има още една голяма, даже по-голяма спиртоварна Dailuaine – което тук се произнася Далюен или Далюън.
Та през 1852 г., докато България още е част от Турската империя, в Аберлауър някой си Уилям Маккензи основал спиртоварната „Далюън”. През 1869 предал Богу дух и вдовицата дала спиртоварната под наем на някой си Джеймс Флеминг, син на местен фермер, изучил се и станал банкер. Флеминг, след 10 години управление на уиски предприятие, опознал занаята от всички страни и решил да си отвори своя нова и по-голяма спиртоварна. Построил „Аберлауър” пак там, в едноименното градче през 1879 г. Флеминг нямал синове, умрял през 1895 г., погребали го в градското гробище точно срещу спиртоварната. А нея я купила фирмата „Робърт Торн и синове”, която пък през 1921 г. я продала на „У. Холт и синове”, която пък през 1945 г. я продала на „Кемпбъл и синове”, която пък след още 30 години я продала на …„Перно Рикар”.
Накрая винаги идват големите. „Перно Рикар” днес е от най-големите алкохолни компании в света, започнала от френските мастики, и развила се на световния пазар с много други марки алкохол, погълнала „Алайд Домек”, която притежава марки уиски като ”Чивас Ригал”, „Балантайнс”, „Тийчърс” и др. Днес „Перно Рикар” притежава 14 спиртоварни за сингъл малц уиски в Шотландия.
Конкурентът им „Диаджио”, най-големият мастодонт в този бранш, съставен чрез поглъщания, сливания и слонски сватби в последните 25 години, пък притежава съседната спиртоварна „Далюън”, която преди това се е сливала със спиртоварните „Гленливет”, „Талискър”, достроявана, разширявана, затваряна, отваряна отново, притежавана от „Джон Дюър и синове”, „Джон Уокър и синове”, „Джеймс Бюканън и синове”… Абе, много пионери на уискито, много синове. Днес, погълнати от големите компании, пионерите и синовете им са останали само по старите снимки в музейчетата към спиртоварните (където ги има), и в разните книги и справочници за уиски. Техните питиета са завладели света.
Но да се върнем на пътя. Спираме пред „Аберлауър”, влизаме в приемната за посетители с намерение да се включим в първия за деня тур. И изненада – удряме на камък – „Нямаме никакви места, групите ни за посещения са запълнени за три дни напред”, обяснява младата госпожица в приемната. Айде стига, бе. Дори в по-известни спиртоварни можеш да се включиш в група в последния момент, пък тук за три дни напред… И като потвърждение на това за по-известните, госпожицата казва – „Имаме още една спиртоварна наблизо, идете там – „Гленливет”. Значи, тя говори от името на „Перно Рикар”, която притежава и „Гленливет”, която пък е по-голяма, и нейното сингъл малц уиски е по-известно. Интересно.
В магазина имаше няколкото вида сингъл малцове „Аберлауър” ,от 10 до 18-годишни, на солени цени, по-скъпо от София. И сувенири – миниатюрно медно казанче за варене на уиски (40 паунда), каскет от шотландска вълна (75 паунда) – ама, каскет като на Тодор Живков на снимките му от 60-те години, само че с шотландско каре. И бейзболна шапка 17 паунда… Аа, не щем. По другите дестилационни са по-евтини и уискито, и шапките…
Но пък поискахме да разгледаме спиртоварната и без да ни включват в тур. Любезно ни насочиха да вървим само по очертаните алеи за посетители. Те са очертани с жълто, като за велосипедите в София. И така пообиколихме, алеята тръгва край рекичката, минава през сградите с ферментаторите, казаните, избите.
И тук възниква една загадка, която измъчва уиски разбирачите. На бутилките на уискитата „Аберлауър” пише „Хайланд сингъл молт скоч уиски”. Е, защо пък „Хайланд”? Нали са в Спейсайд – отделен уиски регион? И във всички справочници са класифицирани като Спейсайд уиски. По същия начин близката спиртоварна „Гленфарклас”, накъдето се запътваме, изписва на етикетите си „Хайланд сингъл малц”. Има и други в Спейсайд, които се пишат така. Предпочитат да изтъкват, че са Хайланд, демек нашето уиски е такова, въпреки че са в Спейсайд. Разликите във вкуса са толкова относителни, че споровете са безсмислени. Това не е вино и тероар.
По тоя въпрос се водят дискусии в уиски форумите в интернет. Най-честият отговор на въпроса защо е така, е – ами той регионът Спейсайд е целият в региона Хайланд. Наистина, на картата Спейсайд е като едно малко петно върху Хайланд, който заема половин Шотландия. Не се знае дали такова обяснение защо някои се водят Спейсайд, пък се изписват Хайланд удовлетворява любителите. Един от тях е написал в сайт за уиски ироничен коментар под обяснението за Хайланд в Спейсайд – „Обичам, когато нещата са ясни като в мъгла”.
Следващата спирка е спиртоварната „Гленфарклас” (Glenfarclas). Тук минахме навсякъде и изслушахме всички обяснения, с дегустация накрая. Дават и една малка бутилчица 12-годишно за шофьора, който няма как да дегустира. Това е една от малкото независими големи спиртоварни, които не са завладени от международните компании – собственост е и се управлява от шесто поколение фамилия Грант (да не се бърка с „Уилям Грант и синове“ и тяхното уиски „Грантс” – те също са независима фамилна фирма, макар и голям производител, с няколко спиртоварни – „Гленфидих“, „Балвени“ и др.).
Шестте казана тук са най-големите в Спейсайд, по 25 хил. и по 30 хил. литра. В момента не работеха – „лятна профилактика”. Работници разглобяваха тръби и инсталации навсякъде из помещенията с ферментаторите (които тук са метални) и казаните. И тук се похвалиха със стара мелница за малца, и тук разказаха историята, която започва като почти навсякъде с нелегално производство в края на XVIII век. В каменните изби наоколо има 68 000 бъчви, като са складирани уискита по реколти от 1953 г. насам. В приемната има изложени от старите реколти, с ценоразпис, според който най-старите от 50-те години са по 8-9 хил. паунда бутилката. „Гленфарклас” работи от 1791 година, а официален лиценз за спиртоварна има от 1836 г. Старите реколти по години са изключения за маниаци, продават се и по уиски аукциони. Иначе спиртоварната предлага на пазара десетина вида стандартно уиски с различен срок на отлежаване – 8-, 10-, 12-, 15-, 17-, 18-, 21-, 25-годишно. Има и 30- и 40-годишно, то е по 400 до 900 паунда (евро) бутилката. Има и още едно тяхно уиски, съвсем не толкова скъпо, намира се и у нас – „Glenfarclas 105” с 60% алкохолен градус.
Това „105“ е по старите британски мерки за алкохолна сила, от XVI век. Тогава е имало мярка Proof, не градуси, въведена е първо във флота. Това е била границата при която щипка барут, намокрена с ром (уиски) може да гори. Ако алкохолът е под 57,15%, барутът не може да гори. Тогава тази граница е била равна на мярката 100 proof. По нея се е определял и размерът на акциза. Така че 105 proof е 60% алкохол. От 1848 година в САЩ мярката proof се измерва в съотношение 1 към 2. Тоест 40 ABV (alcohol by volume) – 40% алкохол е равно на 80 proof. И досега на американските бърбън уискита се изписва и по двата начина – в проценти алкохол (ABV) и proof. А Великобритания минава на измерване на алкохолното съдържание в проценти ABV от 1980 г.
Понеже в „Аберлауър” нямаше места в тур за посещение, това ни притеснява – на следващия ден сме на остров Айла, където са някои прочути спиртоварни като „Лагавулин” и „Лафройг”. Ами ако и там няма места в някой тур? И докато се мотаме из „Гленфарклас”, аз през смартфона плащам на сайта на „Лафройг” два билета за посещение от 11 часа. Правим, каквото правим, утре в 11 трябва да сме там. Оказа се, че страховете са били напразни, на място имаше възможност да разглеждаме когато искаме и „Ардбег”, и „Лафройг”, и „Лагавулин”.
Но дотам имаше още спирки по пътя.
(следва – „Замък, „Гленливет” и гори тилилейски по пътя на уискито„)
Бел. ред. – Ако влизате в статията с мобилна версия на смартфон и през приложението на Фейсбук, на мястото на някои снимки надолу в текста, може да се появяват реклами. Ако искате да видите всички снимки към статията, влезте директно в сайта e-vestnik.bg през браузър.