Замък, „Гленливет” и гори тилилейски по пътя на уискито
Продължение – виж „На юг към остров Айла – още спирки по пътя на уискито”
Бел. ред. – Ако влизате в статията с мобилна версия на смартфон и през приложението на Фейсбук, на мястото на някои снимки надолу в текста, може да се появяват реклами. Ако искате да видите всички снимки към статията, влезте директно в сайта e-vestnik.bg през браузър.
Най-дългият ни ден в Шотландия започна с обиколка на няколко спиртоварни в Спейсайд и завърши на 300 километра на юг, в пристанищна кръчма в градчето Тарбърт в залив на брега на океана.
Като ревностни изследователи на уискито, с мууншайнъра* Миро гледахме да минем през колкото се може повече спиртоварни. Макар че то е едно и също – малцът, мелницата, варенето на кашата, ферментатори, казани и избата накрая. Е, и дегустация. Там вече се виждат разликите.
В Спейсайд спиртоварните са една до друга на 10-ина минути път. След „Аберлауър” и „Гленфарклас” пред нас край пътя изниква замъкът Балиндалъх. Отбиваме да разгледаме набързо и него, колкото да видим автентичен шотландски замък на няколкостотин години. Той е дострояван, реставриран и още обитаем – в него продължава да живее фамилията Макферсън-Грант, вече над 400 години. За посетители са отворени ливадите, градина с редки цветя и растителни видове, и музей в едното крило на замъка. За обитателите имат отделен вход – Private. Е, тук поне видяхме какво е това ливада, косена 400 години.
Навремето в избата на „Крагънмор” от любопитство се загледах в три по-малки бъчви, сложени отделно, настрани – 30-ина литрова, 60-ина литрова и към 150-литрова. Попитах какви са тия отделените. Оказа се, че това било уискито на замъка, на фамилията. По бъчвите имаше изписани години, от които се ориентираш, че е 30-годишно, 20-годишно и 10-годишно. Абе, бива ли толкова малко уиски за цяла фамилия и цял замък? У нас на някоя сватбичка или другарска сбирка средното бъчве ще хвръкне наведнъж…
Но, както стана ясно малко по-късно, на фамилията Макферсън-Грант това уиски му е било малко и преди няколко години са си направили собствена спиртоварна в земите на замъка. Минахме през нея съвсем случайно. Просто край пътя се видя табела „Балиндалъх дистилъри“ и една дълга сграда с изписани с големи букви на фасадата „Балиндалъх сингъл молт скоч уиски”. „Малка бутикова изба” биха я нарекли у нас. Веднага спряхме да я разгледаме. Оказва се, че е в земите на замъка, собственост на фамилията Макферсън-Грант и е основана едва през 2015 г. в сградата на стара ферма за добитък, достроена за целта.
Спиртоварната е открита от херцога и херцогинята на Ротси, както е изписано на мраморна плоча отстрани на дългата сграда. Този херцог не е кой да е, а принц Чарлз, престолонаследникът на кралство Великобритания. Освен принц на Уелс, той е херцог (дук) на Ротси, югозападна крайбрежна част част от Шотландия, която включва едноименен остров, както и някои други острови с известни спиртоварни. Когато е в Шотландия, принцът трябва да използва само титлата си херцог на Ротси. Е, ние обикаляме благородническата спиртоварна, открита от него, а няма жива душа, затворено, въпреки че е делник по обяд. На една табелка вътре зад стъклена врата пише, че дегустации се правят само по предварителна заявка и струват 35 паунда на човек. Кой знае, дали уискито на фамилията Макферсън-Грант не струва повече заради титлите и замъка? Тук още нямат бутилирано уиски, производство на спиртоварната, трябва да минат поне 8 години отлежаване за техния сингъл малц. Затова дават за дегустация от фамилните резерви от избата на „Крагънмор“. Е, сигурно е хубаво. Нямахме честта. Но не ще да е много различно от тези на на „Крагънмор”, които опитахме – щом като е правено там. Ще чакаме да отлежи произведеното от благородниците.
От малката благородническа спиртоварна отидохме в „Гленливет”. Голяма спиртоварна, един от най-големите производители на сингъл малц уискита. С голяма приемна, бар, паркинг и двор като паркче, дълги каменни изби, можеш да се загубиш само да ги обиколиш отвън. И варианти на дегустации всякакви – с тур, без тур. Тук са измислили още една атракция да ти вземат парите – да си налееш, тоест да си напълниш собственоръчно бутилка от бъчва и да си я запечаташ. За 70 паунда бутилката – 61% алкохол, с градуса на бъчвата. Има етикет, на който пише „Бутилирано ръчно в дестилационната „Гленливет”, основана 1824 г. от Джордж & Д. Г. Смит”. На ръка се пише в оставено поле на етикета градусът, реколтата и датата на бутилиране. За целта специално е разположена бъчва в приемната, с устройство за пълнене, срещу нея има рафтове с празни бутилки и малък ръчен уред за запечтване на бутилката, като познатите у нас ръчни затварачки за буркани зимнина.
Вече не ни беше толкова интересно да разглеждаме ферментатори, казани. Капацитетът тук е забележителен – работят 14 казана. Но са с по-малък обем – 7 казана (пот стилс) по 15 хил. литра и 7 казана (спирит стилс – за втора дестилация) по 10 хил. литра. Общият капацитет на спиртоварната е 10,5 млн. литра годишно – три-четири пъти повече, отколкото обичайното за спиртоварните из Шотландия. От производителите на известни малцове само „Гленфидих” има по-голям капацитет – 13 млн. литра годишно. „Гленливет” продават на пазара стандартни бутилки 12-, 15-, 16-, 18-, 21-, и 25-годишни уискита сингъл малц.
В „Гленливет” не се бият за испанските и португалските бъчви от шери и от порт, както другите изби. Малцът тук отлежава в употребявани бъчви от бърбън и в нови френски дъбови бъчви. Това за френския дъб не се знае откога е, може да е под влияние на новия собственик „Перно Рикар”, който придобива контрола над спиртоварната от 2005 г.
„Гленливет” не е спирала производство и по време на сухия режим в Щатите, когато много шотландски спиртоварни затварят, намаляват капацитета или направо фалират и остават в историята. Но спиртоварната тук е затваряна временно с правителствен декрет по време на Втората световна война, когато не достигат храни и производството на ечемик намалява.
По пътя спряхме и в още една спиртоварна, която обаче не е отворена за посетители – „Тормор“ (Tormore). Тя е от новите, построена през 1958-1960 г., капацитетът й е 3,7 млн. литра, които отиват в разни смески за блендед уискита и малка част за едноименното малцово уиски. Архитектурата на „Тормор“ напомня онези заводски сгради, които се виждаха по обложките на албумите на „Пинк Флойд“, с един голям комин. Влязохме вътре с колата на заводския паркинг, повъртяхме се между сградите, минаха един-двама работници, които не ни обърнаха никакво внимание. Навсякъде отпред, откъм представителната част на сградата беше затворено, а да влизаме отзад да тропаме по производствени помещения, решихме, че ще е нахално. И си хванахме пътя.
Оставяме Спейсайд зад гърба си и настъпваме на юг към остров Айла, по-точно към пристанището Кенакрейг, откъдето трябва да вземем ферибота. Караме направо по главен път, после излизаме на магистрала и не проучваме внимателно картата, оставили сме се в ръцете на навигацията на автомобила. Докато по едно време не забелязваме, че май не се движим по най-прекия път. И съмненията започват да ни глождят съвсем, след като джипиесът ни каза да излезем от магистралата и да завием надясно по малък път. След километър направо се уплашихме – тясно пътче, нещо като нашите междуселски, но още по-тясно. Спряхме да си сверяваме посоката и с картите на Гугъл през смарфона. И той ни показва, че натам трябва да вървим. Продължаваме бавно, бавно, объркани как може по такъв междуселски път. Впрочем бързо по него не може – с много завои и е толкова тесен, че не могат да се разминат две коли, ако се срещнат. Да, ама няма жива душа, с никого не се срещаме в следващите 30-ина километра. През около 700-800 метра по пътя са оставени малки разширения встрани с табела „Място за разминаване”. Само в началото се мернаха огради на пасища, после пътят стана горски. Навлязохме в гори и хълмове, нагоре, надолу, караме бавно напред по завоите и започва да ни гложди мисълта да не вземем да замръкнем тук. Вече е късен следобед, отива към залез, слънцето пробива в далечината през живописните облаци, а ние сме се забили вдън гори тилилейски.
Впрочем, добре че не проучихме внимателно да държим посоката по главни пътища, щяхме да изпуснем тия красоти тук. И тръпката да се впуснеш нанякъде, без да знаеш къде ще те отведе.
След 20-ина минути излизаме на малко по-широк път и се успокояваме. Нататък продължава пак през хълмове и горички, слизаме в една долина край река и по табелите виждаме, че минаваме пак близо до спиртоварната „Аберфелди”, която първа посетихме в началото на пътуването. Само че този път излизаме от другата й страна.
(следва – „Накрай Шотландия в кръчма на брега – по пътя на уискито„)
– –
* Навремето шотландци са варили тайно уиски, за да не плащат акциз, оттам изразът мууншайн уиски – на лунна светлина, и мууншайнър. В първата част е обяснено за мууншайнъра Миро, който вари уиски с вносен малц.
