Накрай Шотландия в кръчма на брега – по пътя на уискито

Пристанището на градчето Тарбърт на смрачаване. Снимка: Иван Бакалов

Продължение – виж „Замък, „Гленливет” и гори тилилейски по пътя на уискито

 

Бел. ред. – Ако влизате в статията с мобилна версия на смартфон и през приложението на Фейсбук, вместо снимките надолу в текста, се появяват реклами. Ако искате да видите снимките към статията, влезте в сайта e-vestnik.bg през браузър.

 

Настъпваме на юг по пътя на уискито към остров Айла. Навигацията показва, че сме на час от крайната цел, ще стигнем по светло на пристанището Кенакрейг, откъдето трябва да вземем ферибота на сутринта. Няма магистрала, пътят не е от най-широките, но вече сме свикнали с обратното движение. Къде и как се объркахме, не стана ясно, но излязохме на пристанището Кенакрейг през някакво малко пътче, пак през горички и остри завои, а не по основния път, който минава през пристанищното градче Тарбърт. Мууншайнърът Миро твърдеше, че малкото градче, през което минахме 30-ина минути преди това е Оубън (и на него уиски е кръстено). Аз си мислех, че е Тарбърт, хич не погледнах табелите. Абе – anyway – както казват англичаните.

И тук имаше малко премеждие. Купили бяхме по интернет билети за ферибота от Кенакрейг още седмица по-рано. Но само за нас двамата. За колата нямаше място. Изглежда е трябвало да си запазим за колата две-три седмици по-рано. Голяма навалица за тоя остров Айла, бе. И така, на острова щяхме да се оправяме без кола.

И чак сега на място откриваме, че Кенакрейг не е никакво градче, както изглежда на картите, а едно голо пристанище за ферибота и паркинг до него, ограден с храсталаци. Фериботът чакаше на кея от вечерта, на борда му с големи букви пише „Finlaggan“ – и той кръстен на уиски. Пардон, и корабът, и уискито са кръстени на местност и езеро на остров Айла. А „Finlaggan” е „анонимно уиски”. Произвежда го бутилираща компания, която смесва малцове от остров Айла и от Хайланд. Опушено, някои го наричат евтин вариант на „Лагавулин”.

Фериботът „Финлаган“ е с името на езеро и местност на остров Айла, има и уиски с това име. Снимка: Иван Бакалов

Виждаме, че на ферибота вечерта се качват хора с багаж, не ни дойде наум, че те ще преспят на борда по диваните, докато фери-то на сутринта рано тръгне към остров Айла. И ние с него.

Запазили бяхме по интернет къща за гости само на около две мили наблизо и тръгваме да я търсим, леко изненадани, че няма градче тук. Навигацията ни води към адреса, а навлизаме по каменист неасфалтиран път в някаква горичка. Виждат се няколко къщи по стръмнината нагоре. Според джипиеса трябва да е някъде към последната четвърта къща от малката „махала” на това отдалечено място. Типична шотландска каменна къща, през стъклото се вижда на запалената лампа в стаята възрастна жена с вид на пенсионирана учителка. Тропам на вратата и тя излиза, усмихната приветливо, сякаш ни е чакала. Само че, не… Жената любезно обяснява, че това, което търсим е някъде нагоре, след фермата… Извиняваме се и леко объркани тръгваме нагоре по коларския път. Минаваме между няколко постройки на малка ферма и излизаме пак сред горичка. И като допълнение за горската обстановка на пътя пред нас излиза малко сърненце, ама толкова малко, че сигурно се е родило преди седмица. Спираме рязко, след него излиза майка му и бързо се скриват в гората. След тази безплатна атракция продължаваме да търсим нашия адрес, който джипиесът не открива.

Край къща с локви и трактор пред нея, и се появи местен, да го кажем селянин, поне на такъв приличаше. Опитите да се разберем завършиха с променлив успех, той говореше някакъв шотландски, а аз сигурно съм му звучал още по-неразбираемо. Но едно се разбра – да търсим „блу гейт”. Връщаме се надолу през горичката и зад една запусната къща със стари коли намираме „блу гейт” (синя порта) – врата сглобена от няколко железа, за която може донякъде да се приеме, че е синя, защото е боядисвана за последно преди поне 15 години. След още 50-ина метра изниква голяма двуетажна къща, с изглед към залива, с вид на някогашно имение. Звъним на вратата, отново излиза любезна жена, усмихва се и казва – „Не сме ние къщата за гости, отзад е”. Чудя се дали в България така любезно ще те напътват, когато всеки ден през лятото уиски пътешественици бъркат къщите и ти тропат на вратата.

По пътя край поредното лох – езеро. Снимка: Иван Бакалов

Зад къщата имаше друга двуетажна залепена за нея, където най-после се появи стопанинът – усмихнат пенсионер, на вид приличащ на бивш военен. С него през вратата стремително излита малко кученце, от онази порода, дето подскачат като пружини по един метър на височина. Дядото произнася почти правилно името ми, както го е разчел в резервацията по интернет, води ни до стаята, съвсем прилична, с ново обзавеждане. А в коридора на една масичка показва картонче с парола и потребителско име за интернет. Тръгвам да го записвам, а дядото се усмихва – „Снимай го със смартфона, всички така правят”. Засмивам се на свой ред – един дядо в горите на Шотландия да те подсети…

Обясняваме, че трябва да тръгнем в 6 часа сутринта за ферибота, той разбира се, знае в колко се тръгва. Пак се усмихва и обяснява, че сутринта ще ни приготви закуска за изпът. А за вечеря имаме шанс, само ако идем до един хотел по пътя за Тарбърт или в самото градче. Качваме се на колата и пак надолу по горското пътче. Нататък вече на асфалтирания път се мерна и един сръндак.

„Уест лох хотел” беше пусто малко двуетажно хотелче с 6-7 стаи, както се оказа всичките заети от хора, запътили се към острова на уискито с ферибота сутринта. Имаше и ресторантче отдолу, но няма жива душа, докато се появи една нисичка шотландка, мъжкарана с широки рамене, да ни обясни, че няма кой да ни сготви вечеря. И ни прати в Тарбърт да търсим супермаркета, който работел до 21 часа, тоест до 15-ина минути. Градчето е само след около километър и с колата изненадващо излизаме направо на пристанището в малко заливче, оградено с редици къщи. Точно мръква, небето мастилено, отливът оставил някои корабчета на сухо, а срещу кея се виждат светлините на единствената работеща кръчма. На рафтовете зад бара бегло преброихме над 40 вида малцово уиски.

Избираме по една наливна бира от осемте, които предлага пристанищната кръчма (споменах ли, че Великобритания е най-либералната страна за разрешеното съдържание на алкохол в кръвта на шофьорите – 0,8 промила?). Тук по-добре да поръчаш lager, че не се знае от тия тукашни ейлове на какво може да попаднеш. Край нас по масите са пръснати дузина хора, някои вяло гледат мач на запис на голям тв екран, други си пият и приказват без да ни обърнат внимание.

Да видиш дъга в Шотландия може всеки ден – често вали и изгрява слънце. Снимка:Иван Бакалов

Вече е съвсем тъмно, като излизаме пак на пристана. Тарбърт е поангличанчено име от келтски, което означава „провлак”. Градчето е точно на провлак между един голям дълъг полуостров, завършващ на юг с „Мъл ъф Кинтайр” – нос, който за Шотландия е нещо като нос Калиакра или нос Емине за България. Макар че в Шотландия има много носове и много заливи, дълги, дълги, та чак не знаеш това езеро ли е или залив. И езерата, и някои вътрешни заливи, с които е насечена Шотландия, тук ги наричат с една дума – лох.

А Тарбърт е основан още през ранното средновековие, тук е кръстопътят между континента и полуострова, важно стратегическо място. Завземан е ту от норвежкия крал преди 1000 години, ту от англичани, а шотландският крал Робърт Дъ Брус построил тука крепостни стени и кули през XIII век. В по-ново време градчето се развило като рибарско, и в залива се оформило пристанище, пълно с рибарски корабчета, които основно ловили херинга.

Корабчетата са тук и сега, но има повече яхти и платноходки, виждат се на светлините на кея, мачти стърчат и навътре в заливчето. Някъде нагоре в тъмното са руини на кулите, а ние поемаме към къщата в горичката, защото трябва да станем в 6 и да хванем ферибота за остров Айла.

(Следва – Айла, островът на спиртоварните))

Бел. ред. – Ако влизате в статията с мобилна версия на смартфон и през приложението на Фейсбук, вместо снимките надолу в текста, се появяват реклами. Ако искате да видите снимките към статията, влезте в сайта e-vestnik.bg през браузър.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.