Колекторът
Колекторът беше… той беше… най-вече себе си.
Преди всичко – една изключително интелигентна личност, далеч над средното ниво. Неговият мозък обработваше информацията значително по-бързо от останалите и му даваше предимството да вижда много ходове напред, все едно умът му бе следващо поколение биокомпютър. За никого не беше чудно, че има магистърска степен по висша математика. Но сякаш фактът, че мисълта му течеше с бясна скорост, не бе достатъчно предизвикателство, ами на всичкото отгоре той говореше тихо и бавно, което изискваше цялото внимание на събеседниците му. Да, комуникацията с Колектора беше някак консумираща.
Носеше му се славата, че е брилянтен играч на покер – един от най-добрите, и това го правеше експерт в потискането на емоциите му, контролирането на ситуацията, манипулирането и разбира се, блъфирането. Първите срещи с него можеха да се сравнят с усещането да се гледа Формула 1 толкова отблизо, че преминаващите състезателни коли да се превръщат в неясни цветни светкавици. А веднага щом общуването приключеше, едно пълзящо чувство започваше да измъчва съзнанието на човек и да алармира, че неусетно и ловко Колекторът бе успял да измъкне всякаква информация, която евентуално би му била от полза. И то с майсторство.
Доминиращо бе най-точното описание за присъствието на Колектора. Обличаше се небрежно с дънки и тениска, но неговите мъжки аксесоари бяха редки и много скъпи, като например швейцарският часовник от лимитирана серия. Лицето му не бе много изразително, все едно покрито с маска, а очите му изглеждаха така, сякаш наблюдаваше света отвътре. Косата му бе късо подстригана. Бе в добра физическа форма, а когато ходеше, някак си плъзгаше крака по пода, може би навик, останал от самбото, което някога бе тренирал.
Независимо къде се намираше или какво правеше, той бе самоуверен и уравновесен, винаги наясно с обкръжаващата го среда и с точната си позиция в нея. Беше постоянно нащрек, нащрек и готов да действа с пълния си потенциал. Когато беше в родината си, Колекторът имаше денонощна охрана от поне четирима професионални бодигардове, членове на личния му специален отряд. Можеше да си отдъхне и да се отпусне само в чужбина, далеч от офиса и задълженията си.
Популярен бе с трите си големи страсти: парите, изкуството и жените (горе-долу в този ред). Но актът на притежаване не бе единственият стремеж на Колектора, всъщност той харесваше целия ритуал по локализиране, дебнене и завоюване на онова, което го интригува. Заради тръпката непрекъснато търсеше ново предизвикателство и намереше ли го… беше вълнуващо да се наблюдават действията му – премерени, прецизни и хладнокръвни. Без граници, без скрупули, без милост, без лоялност, без състрадание и без да се влагат чувства. Той бе човек със собствен морал.
Парите бяха слънцето в системата на Колектора, върховният източник на светлина и енергия, центърът за всички гравитиращи планети и сателити, причината за смисъла и съществуването, най-голямата ценност от всички ценности. И съвсем логично за човек с неговия умствен потенциал и хищническа вътрешна нагласа бе просто въпрос на време да се сдобие с огромни активи по сметките си и в трезорите си. Защото правенето на пари в една новородена демокрация без утвърдени закони приличаше много на играта на покер и Колекторът успешно прилагаше същите стратегии в бизнеса си. Предпочиташе краткосрочните сделки с високи печалби и по подразбиране блъфирането се приемаше като част от играта.
Имаше само една организация, в която той бе основен акционер и инвестираше дългосрочно в продължение на години – единствената букмейкърска компания в страната. Създадена след края на социалистическия режим, тя бързо се бе превърнала в популярна верига от пунктове за залагания. Известно е, че хазартният бизнес носи доста добри печалби на собствениците си, и Колекторът също не правеше изключение. Това бе неговият непресъхващ източник на средства, постоянно подхранван от милионите, търсещи бърза и лесна печалба. Затова една от основните му цели през годините бе да запази статуквото, като остане монополист в областта на залаганията. И засега триумфираше. Ловко използваше финансовата си сила и политическото си влияние и в продължение на десетилетия никоя друга чужда или местна компания не бе допусната да получи лиценз за залагания и да се конкурира с неговата. Колекторът бе твърдо решен да изтръгва всички плевели в зародиш, преди някой от тях да е успял да навреди на безценното му растение или да отрови златните му плодове.
Останалите компании, в които имаше участие, не се задържаха дълго и не му бяха толкова важни, тъй като тяхното основно предназначение бе максимално да допринесат за увеличаване на личните му авоари. Обслужилите тази кауза дружества нерядко обявяваха банкрут вследствие яростната му експлоатация, но Колекторът възприемаше всичко това като косвени жертви.
В същото време личната му колекция от картини и уникални старинни предмети нарастваше непрестанно. Някои от антиките купуваше от търговци, други си набавяше от черния пазар на иманярите. Само че за негово съжаление повечето от тях бяха в лошо или дори трагично състояние. Колекторът не бе удовлетворен. Като персона със специални изисквания той нае собствен екип от експерти и реставратори. Оборудва модерна лаборатория за възстановяване и консервация и ги настани близо до офиса си, за да ги контролира лично. Там бе извършена огромна работа със забележителен професионализъм, докато най-накрая се получи желаният от него резултат.
Сега вече Колекторът можеше да се похвали, че разполага с изключителни екземпляри с висока стойност, смайваща красота и в перфектно състояние. Между съкровищата му бяха някои изумителни артефакти, предимно от тракийския период – неговата предпочитана епоха. Той притежаваше поне три тракийски царски корони от пети век преди Христа, считани от специалистите за едни от най-драгоценните и редки оригинали на античната култура. Само няколко такива имаше намерени. Експертите твърдяха, че ако се продадат на търг, цената на всяка от короните може лесно да достигне милиони.
Колекторът разполагаше с най-голямата колекция от ритони в света, датиращи от шести, пети и четвърти век преди новата ера. Притежаваше още златна погребална маска от пети век преди Христа, разнообразни древни съдове и много тракийски ювелирни изделия. Имаше пет почти пълни бойни костюма и бе горд собственик на мраморния бюст на император Траян Деций и на две бронзови статуетки на Марс и Венера от трети и четвърти век.
Говореше се, че неговата крупна колекция от антични произведения на изкуството е оценена на 100 или дори 200 милиона и че е по-голяма от тази на Националния музей.
Един ден Колекторът реши, че е време да покаже съкровищата си на света, и за целта неговият кабинет бе превърнат в музей. Инсталирана бе специална климатична система, която да поддържа подходяща стайна температура и влажност, необходими за правилното съхранение на експонатите. След това бяха подбрани някои от най-атрактивните му шедьоври и внимателно бяха преместени в неговата стая. По-малките, като короните и бижутата, бяха изложени индивидуално в кристални витрини. Останалите бяха аранжирани наоколо.
Със сигурност Колекторът можеше да тържествува. От една страна, щеше да прекарва времето си, заобиколен от скъпоценните си вещи, а от друга – всеки посетител, поканен или допуснат в неговия свят, щеше да бъде дълбоко впечатлен и респектиран. Мисията – изпълнена.
Същевременно задоволството от притежаването на всичките картини и статуи на света не можеше да се сравни с блаженството, което Колекторът получаваше от другата си голяма страст – жените. И може да се каже, че привличането беше взаимно. Атрактивни представителки на нежния пол, които да провокират похотта му, имаше навсякъде, а пък за добра участ Колекторът притежаваше голям спектър от качества, с които да изпъкне и да ги изкуши.
„Кой каза „ограничения“? Изгорете го на клада!“ – обичаше да повтаря той, а думите му бяха придружени от многозначителен жест, ясно показващ къде се намира кладата.
Колекторът можеше да намери женската привлекателност в много форми и цветове – руси или брюнетки, слаби или закръглени, знаменитости или обикновени, опитни или незрели.
Желанието му бе вродено и безгранично. Разделяше младите жени на две категории: такива, които „стават“, и такива, които „не стават“. Просто и ясно. За него чифтосването бе едновременно антистрес терапия и катализатор на самочувствието му. Можеше да се предположи, че в края на своите петдесет Колекторът бе имал адски много афери и бе опитал почти всичко в леглото (и къде ли не другаде), но реалната статистика беше известна единствено и само на него.
Понякога измежду многото тествани мадами той си намираше по някоя специална, която да притежава точните подправки според вкусовете му, и охотно я прибавяше към фаворитките си. Беше щедър с тези момичета, осигуряваше им пари, коли, домове и дори кариери. И понеже Колекторът бе в състояние да плаща много сметки, количеството на покровителстваните грации също не бе малко. В крайна сметка „имам достатъчно“ не беше сред неговите убеждения.
Като любовник той бе от типа завоевател. Ухажването и ласкаенето не бяха част от подхода му, даже намираше подобно поведение за загуба на време. Ако някоя му харесваше, той действаше по същество, като умело подкрепяше сексуалното си предложение с нещо примамливо или дори неустоимо в зависимост от интересите и характера на съответната жена. Тази негова стратегия бе толкова добре изпитана във времето, че работеше почти безотказно. Само няколко изолирани изключения бяха отчетени досега.
В продължение на много години Колекторът живееше напрегнат и стресиращ живот, което го държеше буден през нощта, и той бе свикнал да прекарва тъмните часове на денонощието навън. Обикаляше клубовете с компания или сам. Прескачаше от едно заведение в друго, за да получи по-широк поглед върху мозайката на нощния живот. И ако за повечето хора забавлението бе свързано с пиене и танцуване, за него не беше така – той не бе голям фен нито на едното, нито на другото. За него това си беше парад. Той оглеждаше хубавиците в заведенията, търсеше нови интригуващи екземпляри, като в същото време ласкаеше егото си, отмятайки наум онези, които вече бяха в списъка с трофеите му. И така, докато милиони обикновени хора прекарваха вечерите си в гледане на телевизия, Колекторът бродеше навън, за да актуализира женската си колекция.
*Откъс от романа „Ана” (Сиела) на Мануела Драганова. Тя е съосновател на Международния учебен център Generative Mindset, личен треньор и асоцииран член на Dilts Strategy Group. Преди да премине към кариерата си на обучител по личностно развитие, тя придобива богат корпоративен опит. Осем години работи като търговски директор на Националния хиподрум, четири години ръководи хотелски комплекс „Рила“ като председател на Управителния съвет.
Романът ѝ „Ana’s Way“ излиза първо в САЩ през 2018 година под редакцията на Даниел Бъргес, работил със Стивън Кинг и помогнал на мнозина писатели да стигнат до челни позиции в класацията на New York Times, съобщават издателите. Книгата попада на страниците на Publisher’s Weekly и привлича вниманието на The US Review of Books и Pacific Book Review, които удостояват „Ana’s Way“ със звезда за „книга с особени заслуги“.
Специално за българската публика Мануела Драганова дописва и разширява сюжета на „Ана” (Сиела). На страниците на романа читателят ще се потопи в история, изпълнена с напрежение, романтика и хумор, която ще ни върне в някои от най-мрачните дни на Прехода и ще ни позволи да видим това неромантично време през очите на една смела жена.
Съвсем скоро след като е станала майка, Ана остава без финансовата и емоционална подкрепа на съпруга си, преследван от държавата и бившите си партньори за крупни финансови измами. Младата жена трябва не само да спаси последните остатъци от някогашното им богатство, но и да се погрижи момиченцето ѝ да получи най-доброто от живота. Единственото ѝ оръжие е една червена папка, а пътят към тази цел минава през кабинета на Колектора – загадъчен, агресивен и егоцентричен „бизнесмен”, пред когото няма затворени врати. В него читателите ще открият вложени образите на редица герои от близкото минало – онези, чиито имена в края на 90-те преминаха от криминалната хроника в страниците за бизнес и икономика.