Енчо Господинов: В нашата журналистика има много таланти, но са принудени да водят тъжен и жалък живот

Енчо Господинов. Снимка: сбж

Б. р. – Енчо Господинов става легендарно име в журналистиката като международен кореспондент на някогашния в. „Поглед“. Посвещава се на хуманитарната дипломация и обикаля с мисии горещите точки на планетата преди да стане заместник-генерален секретар на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец (2007-2009). Преди това е представител на Делегацията на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец в Ню Йорк (1999-2007) и представител на регионалната делегация за Централна и Източна Европа в Будапеща (1996-1999). Голям приятел и автор на десетки материали в е-вестник. Поместваме част от обширното му интервю пред сайта на СБЖ.

 

 

– Нека започнем разговора ни с нещо злободневно – наскоро ръководителят на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“ Полин Адес-Мевел заяви в София, че от организацията настояват за назначаване на специален еврокомисар, отговорен за медиите. Като журналист и дипломат, виждаш ли необходимост в ЕК да има и комисар по медиите? И защо е трудно да стане?

– Леко раздвоен съм по този въпрос и ще ти кажа защо. Защото колкото повече регулации има за медиите, колкото повече препятствия за журналистите, колкото повече огради се издигат било то между Израел и Палестина, САЩ и Мексико, или в медиите, те почти никога не вършат онази работа, за която са предназначени.Проблемът е, че европейският медиен пазар е в доста хаотично състояние. И това е валидно не само за Европа, а и за целия свят. От двайсетина години силно се наложиха два фактора в живота на медиите и специално на журналистите. От една страна монополизацията и икономическият фактор във всекидневието на журналистиката, обсебването на медиите от огромни финансови, или производствени, конгломерати, създаде доста проблеми както на главните редактори и старите собственици и се отрази на всекидневната работа на нашите колеги. Другият фактор е политически и е свързан с финансовия и с поведението, което следват много главни редактори, които са под невероятния натиск на хората, изкупуващи медиите. По този начин се създаде омагьосан кръг. Добре би било за един хаотичен медиен пазар в Европа, който съществува днес, да има някаква форма на регулация. Ако е комисар, добре, нека бъде комисар, но оставени сами на себе си, част от медиите в Централна и Източна, дори и в Западна Европа са в едно много тежко състояние и ако няма някаква форма на помощ, регулация, стриктни законови правила, то това ще доведе до много по-голямо израждане на медийната картина както в България, така и в света.

– Спомена изкупуване на медиите. И у нас през последните години се забелязва, че някакви странни птици изкупуват вече медиите на килограм. Това от една страна как се отразява на самата журналистика, и от друга на хората, консумиращи продукта на тази журналистика?

– Отразява се зле на работещите в журналистиката – редактори или репортери. Изкупуването на медиите на килограм в нашата тъжна медийна действителност се отразява катастрофално както на самите медии, така и на читателите, слушателите и зрителите. Това не е трудно да се разбере, защото, за голямо съжаление, то стана световен проблем. От двайсетина година, откакто интернет превзе световния ефир, и с електронните издания на много от вестниците и същевременно появата на социалните медии, където границата между професионални журналисти и графомани започна да се размива, спадането на професионалните стандарти в журналистиката доведе до невероятни изкривявания. Ако нашата журналистика днес е в определени ъгли от градината, то те са в плачевно, трагично състояние, както и съдбата на много колеги в България. Картината в много стари европейски или североамерикански издания също не е по-розова. От десетина години един от бастионите на американската журналистика „Вашингтон поуст” се пържи в собствен сос, опитвайки се да задържи това, което семейство Греъм е създало навремето. След смъртта на Катрин Греъм, издателката на вестника, жената, която застана като колос да защити не само собствения си вестник, но и честта на журналистиката по времето на Уотъргейт, на т. нар. Пентагон пейпърс, когато вървеше Виетнамската война. Същото направиха тогавашните издатели и редактори в „Ню Йорк таймс“. Хора от този мащаб, за съжаление, вече ги няма. Бенжамен Брадли –легендарният редактор във „Вашингтон поуст” почина преди няколко години, Катрин Греъм също. Империята на „Ню Йорк таймс“ също е разклатена. Така че трудно е да се удържи мощна вълна от големи пари и от магнати като Джеф Безос, който купи „Вашингтон поуст” или империята на Мърдок, която направи много издания да са блед спомен от собственото си минало. Проблемът с българските медии е малко по-различен, но в същото време е част от това световно медийно блато, което се очерта през последните години. И аз съм много обезпокоен от начина, по който се развиват както българските обществени медии, така и частните.

– Като си нямаме една Катрин Греъм, която при нас да защити свободата на словото и на журналистиката, следва да те питам: защо вместо да се изкачваме в класацията на „Репортери без граници“ по свобода на словото, ние все повече вървим към дъното? Тази констатация вече стана банална, значи ли, че се примирихме? И още нещо.Хора като председателят на парламентарната Комисия за култура и медии Вежди Рашидов, който каза: „Хайде стига с тази свобода на словото бе!“ спомагат ли за нашето „пътуване“ надолу в класацията?

– За голямо съжаление нито хора като Вежди Рашидов спомагат за спирането на тази мътна вълна, която залива медиите и аудиторията, която ги консумира, нито пък има достатъчна резистентност, съпротива, както при т. нар. редакторски елит, а също и пчеличките –репортерите, които всеки ден тичат от събитие на събитие да събират медийния мед, ако такъв е останал. Проблемът от една страна е,че повечето от редакторите са в тъжната ситуация да просят за пари. Тази просия, която е всеобхватна сред медиите, битката за средства – било то държавни субсидии, било субсидии по европроекти, където има квота каква част от даден проект, който да речем е за 1 милиард евро, колко милиона ще бъдат отделени за т.нар. медийни проекти. Това го има в цял свят, но у нас с голяма част от тези средства се постъпва по един непрозрачен начин. Хората не знаят къде отиват тези пари, в кои медии. А като отидат в дадена медия, дали отиват само за нея или отиват в джоба на някой от собствениците. Така че у нас, за голямо съжаление, тази поквара е тотална и това поставя много талантливи редактори и репортери в унизително положение и просията или търсенето на пари прави вестниците, електронните медии или сайтовете зависими от тези, които дърпат конците и осигуряват парите, и както се вижда резултатът е налице. Скоро четох, че такива солидни издания във Великобритания като „Файненшъл таймс“, „Дейли телеграф“, всичките тези издания, които имат традиционни разследващи журналистически отдели, разполагат с шест пъти по-малко средства и шест пъти по-малко време, за да дадат на талантлив журналист да разследва дадена афера, която е от изключителна важност за обществения живот и за общественото здраве на една нация. Още преди 200 години Бенжамен Франклин, който заедно с Томас Пейн е един от първите журналисти на Америка, казва, че основната роля на журналистиката е да възпитава гражданите и да ги информира, а след това, ако редакторът може да направи и някой лев, е още по-добре. А при нас ролята да се информира правилно, камо ли да се възпитават поколения, политици, депутати, да се създават граждани на България, мислещи хора, това вече е кауза пердута.

– И следва ли да си зададем и въпроса на какво е осъден българският журналист?

– Като влизам в тази сграда и видя снимката на Йосиф Хербст, си спомням неговата съдба и присъда. Тъжният край на живота му. Един талантлив човек! Днес в нашата журналистика много млади и изградени таланти, а и не само млади – хора от моето поколение, са принудени да водят един много тъжен и жалък живот. Присъдата е тежка, защото от една страна тя е финансова. Заплатите са малки, няма работа в престижните издания, защото за голямо съжаление няма и чак толкова престижни издания. В нашата преса, макар и да има искри на надежда в различни издания, като „Клуб Z“, „24 часа“, „Сега“ с един гениален Христо Комарницки, да не изброявам и други, има кадърни редактори и журналисти днес, но масовите редици от журналисти живеят мизерен живот, в страх, че ще останат без заплати, че няма да си намерят работа и да си изхранват семействата, и че няма да им пуснат това, което са написали или искат да напишат. Вземете случилото се с Генка Шекерова, Миролюба Бенатова и с много други колеги, които биха могли да кажат много полезни неща, необходими за общественото здраве на България, но те са лишени от тази възможност,защото има нивá на управление в тази сфера, било на равнище редактори или собственик или на политическо равнище извън медиите, които, символично казано, изваждат секирата. А когато гилотината виси отгоре, и редакторът ще се замисли, и авторът ще се замисли, а и се задейства неприятният момент на автоцензурата, страхът – и ето резултата, който наблюдаваме.

Виж цялото интервю на сайта на СБЖ

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.