Айла – островът на спиртоварните
По пътищата на уискито
(Продължение – виж „Накрай Шотландия в кръчма на брега – по пътя на уискито„)
В 6,30 сутринта се изсипахме с колата на пристанището Кенакрейг, за да хванем ферибота за най-прочутия уиски-остров – Айла. Подранихме малко, но по българско време все пак е 8,30. Фериботът „Финлаган” чакаше на кея, а ние се огледахме къде да оставим колата. Нямаше места за кола на ферибота, за 10 дни напред. Много мераклии за този остров… Щяхме да се оправяме там и без кола.
На малък паркинг сред храсталаци паркираме нашия „Воксхол Грандленд”, голям автомобил, по-скоро джип. Дадоха на го под наем вместо запазения от нас по-малък „Воксхол Астра”, че свършили малките коли. (Който не знае – това всъщност е „Опел”, тази марка във Великобритания се подвизава като „Воксхол”).
Зарязваме „Воксхол”-а за два дни тук и скачаме по стълбата на ферибота. Огромните му салони не бяха съвсем пълни, но имаше поне 50-ина души в ресторанта на горния етаж и още толкова на долния. Когато отлепи от кея, се наредихме сред зяпачите на горната палуба и проследихме пътя му на излизане от залива. През надиплените до хоризонта шотландски облаци в далечината проникваше тук-там слънце. Фериботът излиза цял час от този тесен залив, от двете страни се виждат брегове с гори, тук-там някоя самотна къща. След два дни, на връщане с колата към Единбург установихме, че има още по-дълги и още по-тесни заливи. Пътувахме около 70 км по брега на един такъв – Лох Файн, проточил се навътре в сушата, към края беше широк колкото голяма река.
Още един час фериботът бумтя в открито море, пред нас от далечината приближаваше остров Айла, отляво се виждаше Мъл ъф кинтайр. Но облаците се сгъстиха, стана мрачно и почна да ръми. Е, късмет, ще ни вали на острова. Бяхме планирали да ходим с колела под наем до трите най-прочути спиртоварни – „Лафройг” (Laphroaig), „Лагавулин” (Lagavulin) и „Ардбег” (Ardbeg), които са разположени една след друга от пристанището Порт Елън общо на 3 мили разстояние (около 5 км).
Отпред в облаци и лека мъгла изплува градчето Порт Елън – една шепа къщи, като изсипани на брега. Вляво от пристанището се вижда голяма спиртоварна – „Порт Елън”, с пушещи комини. Тя работи, но …в момента не произвежда уиски. Основана през 1825 г., затворена е към 1930 г., после отворена отново през 1967, пак затворена в началото на 80-те. Днес обаче произвежда само малциран ечемик за различни спиртоварни на острова. А собственикът й, компанията „Диаджио” се кани да пусне отново производството на уиски в нея от 2020 г. Макар че и сега се продават разновидности малцово уиски „Port Ellen” от тази спиртоварна – стари запаси от спряното производство, които вървят минимум по 800-1000 паунда бутилката.
Вдясно от градчето на брега се вижда в далечината спиртоварната „Лафройг”. Как се познава отдалеч коя е, ли? Името на спиртоварните тук е изписано с големи черни букви върху белите фасади откъм морето. Можеш да ги видиш от кораб на 1-2 километра от брега.
Слизаме с мууншайнъра Миро на пристанището Порт Елън и тръгваме по крайбрежната улица. Първата ни грижа е да си намерим дъждобрани и да седнем в някоя кръчма с надежда да спре дъждът. Той не е силен, но мокри упорито. Набутваме се в един бар да изчакаме. Момичето на бара ни поглежда закачливо и се усмихва, като си поръчваме две бири – „Момчета…” и сочи часовника. Тук не е България – бира и какъвто и да е алкохол не се продава преди 11 часа. Остава час и половина… Какво ли си мисли, какви пияници са се домъкнали. Ами те тук все такива идват, ходят по спиртоварните като на религиозно поклонение…
Какво пък, все пак по българско време е вече почти 12 часа… Пихме по един чай, макар че и на ферибота пихме.
Градче с по-малко от 1000 жители, а общо жителите на целия остров са към 3200. Който не е кой знае колко малък, към 380 кв. километра.
И тук годишно се изсипват към 50 000 туристи с ферибота до Порт Елън и Порт Аскейг. Има и автобус през Порт Аскейг. И още към 11 000 кацат на острова със самолет. Транспортът прави ясно социално разделение – със самолет дотук е скъпо, така пристигат само богатите сноби и пияници. С ферибот идват най-запалените пиячи на света, любителите на малца и на най-странните уискита на Шотландия. Е, и ние се оказваме в това число…
В туристическите справочници пише как туристите идвали тук заради природата и пейзажите, богата история на острова, археологически останки, природолюбители наблюдавали птиците и т. н. Не им вярвайте. Почти всички идват да разглеждат спиртоварните и да дегустират…
Освен споменатите три спиртоварни, които са най-известни, на острова има още няколко добре познати на пиячите по света: „Бомор” (Bowmore), „Бруклади” (Bruichladdich), Кул Айла” (Caol Ila), „Бунахабен” (Bunnahabhain), „Килкоман” (Kilchoman). Удивителното е, че макар и на един остров, някои от тези спиртоварни произвеждат доста различни като стил уискита. А „Бруклади” (в западната част на острова) прави всичко за всеки вкус. Произвежда с името си серия уискита въобще без торф (малцът не е опушен, както са повечето островни уискита). И много варианти – от шотландски ечемик, от ечемик само от острова, от био (органик) ечемик и др. Отделно произвежда серията малцови уискита PC (Port Charlotte), само от силно опушен шотландски ечемик – PC5, PC6 и т. н. до PC12.
„Бунахабен” (Bunnahabhain) пък е съвсем различно от другите опушени островни уискита, с леко тяло, деликатно на вкус. А „Килкоман” е съвсем нова спиртоварна, построена преди 15-ина години, първите й малцови уискита излязоха преди 6-7 години. Медиите навремето писаха каква безумна инвестиция тръгнал да прави местен предприемач, привлякъл към 2-3 милиона евро, мислели го за луд. А се оказа, че колекционерите се избиха за първите бутилки малцово уиски от новата спиртоварна. Това уиски сега върви не по-евтино от другите островни („Килкоман“ е с малък капацитет, към 220 хил. литра годишно). И какво са 2-3 милиона евро инвестиция, в сравнение с 37 милиона евро, каквито влага компанията „Диаджио” в реконструкцията на старата спиртоварна „Порт Елън”, която ще заработи от 2020 г.
Ние сме се запътили най-напред към добре опушените миризливи уискита с плътен вкус „Лафройг”, „Лагавулин” и „Ардбег”.
Купуваме си по едни тънък найлонов дъждобран в близко магазинче и тръгваме към единствения монополист на велосипедите в той край на острова (има още един в Порт Шарлот). Джипиес навигацията в смартфона показва, че до там са 10-ина минути ходене пеш през няколко улици по брега на заливчето.
Запазили сме си стая за вечерта в градчето Порт Шарлот (на който е кръстено онова уиски с големите букви PC на етикета), на около 40 километра оттук, на брега на един вътрешен залив на острова. През лятото скъпотията на о. Айла е голяма и няма много места по хотели и къщи за гости. А и тук има едни хотели, по 200-300 лв., че и по 1000 лв. на вечер в наши пари. Изчислявахме дали от Порт Елън до Порт Шарлот да не ходим с колела. Само че автобусите се оказаха удобни, обикалят целия остров, докъдето искаш.
Властелинът на велосипедите в тази част на острова се оказа слаб мъж около 45 с името Джим Лутомски, което изглежда с полски произход. Зад къщата му в малка уличка в градчето имаше навес с велосипеди, отделно в дворчето дръпна една огромна мушама, под която беше завил още купища велосипеди. На ден взима 20 паунда, но само за направлението на трите спиртоварни, 3 мили напред-назад, взима 15 паунда на ден. Като помислиш, в София тротинетките са 20 лева на час…
Предложи ни две колела и нагласи седалките според височината ни, даже пробно кръгче направихме. И пита откъде сме. Като чу „от България”, възкликна силно „Ееееее! От България?!”. Сякаш идвахме от Антарктида, не от Европа. Със сигурност бяхме първите българи, които вижда на живо.
Като помислиш, англосаксонският свят е пръснат надалеч – тук за велосипеди сигурно са идвали от Австралия и Нова Зеландия, от Щатите. Ама европейска България по-късно прониква по света, и в частност на остров Айла. Почувствахме се като пионери. Пионери изследователи на уискито. Е, не сме първите. У нас сноби, парвенюта и просто пътешественици има доста. Обиколили са тук, само че не с велосипеди. Тук има и таксита, микробуси за групи, и луксозни лимузини включително.
Яхваме велосипедите и тръгваме по крайбрежната алея към трите прочути спиртоварни. Дъждът спря като по поръчка. Край нас изникнаха ечемичени ниви и пасища с овце, а над притихналия океан слънце проби през облаците.
(следва – През „Лафройг“, „Лагавулин“ и „Ардбег“ с велосипед)