Защо тия островни уискита миришат на сироп за кашлица?

По пътищата на малца

Спиртоварната „Лагавулин“. Снимка: Иван Бакалов

(Продължение – виж „През „Лафройг”, „Лагавулин” и „Ардбег”с велосипед”)

Бел. ред. – Ако влизате в статията с мобилна версия на смартфон и през приложението на Фейсбук, на мястото на някои снимки надолу в текста, може да се появяват реклами. Ако искате да видите всички снимки към статията, влезте директно в сайта e-vestnik.bg през браузър.

И защо някои уискита от остров Айла (по-специално „Лафройг” и „Лагавулин”) миришат някак на сироп за кашлица, се питат мнозина пиячи?

Обикновено четат някакви обяснения, че тук на острова използват малц, който е опушен повече, цитират съдържание на вещества от дима в части на милион в изсушения малц и т. н. Но не е само това. „Тайната” ми я разкри случайно срещнат човек преди години в Абърдийн. Попаднах в магазин за уиски и вино там, той се оказа собственост на един експерт по уиски, който пише във вестници и списания по темата. Като разбра, че съм българин, ме подхвана с репликата, че при комунизма Великобритания е била пълна с български вина, които били евтини и хубави. „Сега, вика, вече не са евтини и не са толкова хубави”. Опитах се да му кажа, че вече пак има хубави вина, но напразно. Каза че опитвал, не беше доволен. През 80-те години, до началото на 90-те, България е изнасяла на Острова по над 40 млн. бутилки вино годишно, сега изнася няма и 3 млн. Защо и как, това е друга тема.

„И тука – вика той и сочи към океана – беше пълно с български риболовни траулери. Сега няма нито един”. Е, това вече не знам, отказах се да му обяснявам за приватизация и преход.

Минахме на уиски и стана дума за остров Айла. Обяснението защо някои имат аромат на лекарство е просто – торфът на островите и на брега по западното крайбрежие на Шотландия се е формирал и векове наред е бил изложен на океански ветрове, които духат от Запад. Векове наред са набивани йодни изпарения от океана. Човекът даже ми написа на един лист iodine (йод), да е сигурен, че съм разбрал. Оттогава минаха години,много рядко съм виждал някъде това обяснение за медицинския дъх на някои островни уискита.

Нашият гид Стефани между два ферментатора обяснява за ферментацията в „Лагавулин“. Снимка: Иван Бакалов

И така, за аромата на тези уискита по-точно е да се каже – миришат на йод. В димния аромат се усеща и йод. Торфът, с който опушват малца, е от острова или е изкопан близо до брега по западната крайбрежна ивица на Шотландия.

Нашият гид из спиртоварната „Лафройг” намери рима, за да обясни целия процес за производство на малцово уиски: джърминейшън, ферментейшън, дистилейшън, мачурейшън. Ще рече – покълване (на ечемика), ферментация (на малцовата каша), дестилация, отлежаване.

В „Лафройг” имат три казана за първа дестилация и четири за втора, общо капацитетът им е 2,6 млн. литра годишно. И така, турът ни из „Лафройг” завърши в изба и после дегустация, както си му е редът. Нашия гид ни даде да избираме от 6 вида. Ние избрахме да опитахме един с градуса на бъчвата и още един, отлежавал в три бъчви. Освен с особения си вкус, „Лафройг” е известна и като първата спиртоварна, която е управлявана от жена (Беси Уйлямсън) 20 години подред, между 50-те и 70-те години на миналия век.

Да минем на тур и в „Лагавулин” стана късно, оставихме го за следващия ден, върнахме велосипедите в Порт Елън и взехме автобуса за Порт Шарлот, друго малко градче, в което си бяхме запазили стая. То е на близо 50 км, на брега на един голям залив навътре към средата на острова. И е като курортно градче, с къмпинг на брега, доста населен с англичани и шотландци, дошли на море с деца. Има две-три хотелчета, дълга крайбрежна улица, на която се настанихме в един бар. Естествено, на рафтовете имаше множество малцови уискита от острова, а най-много и най-евтини бяха с марката „Port Charlotte” (PC) на спиртоварната „Бруклади”, която е недалеч от градчето.

Торф пред пещта в спиртоварната „Лафройг“. Снимка: Иван Бакалов

На смрачаване на брега недалеч от Порт Шарлот над залива започва да примигва фар – дебела кула, иззидана от камък, боядисана в бяло. Всичко е автоматизирано, включва се автоматично. Вече няма фараджия, някогашната му къща до фара е частна собственост и е превърната в къща за гости. Впрочем, и от фарове вече няма нужда, освен като атракция. Всяка лодка или корабче имат джипиес системи и виждат бреговата ивица и в най-голямата тъмнина.

На сутринта се бяхме заканили след „Лагавулин” да вземем автобуса до Порт Аскейг в североизточния край на острова и да посетим тамошните две спиртоварни „Бунахабен” (Bunnahabhain) и „Кул Айла” (Caol Ila). Жената на рецепцията ни изненада – имало селскостопанско изложение, панаир, голям празник на острова и повечето спиртоварни били затворени. Е, кой да ти предвиди такова събитие… Взехме автобуса за Бомор, градче, което е нещо като столица на острова, но с няма и 900 души население. Обиколихме пристанището и спиртоварната недалеч от него, известна с малцовите уискита с името на градчето. И тя не работеше заради аграрния празник, но портата отворена, можеш да влезеш в двора, да обиколиш. Хващаме следващия автобус и с него отиваме право през Порт Елън чак до „Ардбег” на последната спирка. „Ардбег”, където бяхме предишния ден, днес не работи заради панаира.
Върнахме се пеш към „Лагавулин”, там работеха. Как така ще дойдем дотук и ще пропуснем „Лагавулин”. И се записахме още в първия тур след половин час, а докато чакаме и тук почерпиха с едно специално уиски, малка партида, произведена за джаз фестивал на острова. И тук хубави хора, бе, черпят без пари…

„Лагавулин” също е много вкусно уиски, и много мирише на торф, пушек, та чак на изгоряла гума. Един дегустатор на вино направо ще го пише дефектно, ако има такива нюанси във виното. А „Лагавулин” има най-високи оценки в класациите на уиски. Абе, особена перверзия на вкуса, има нещо привлекателно в този особен аромат и вкус. Има си заклети почитатели, а и големи сноби и самохвалци, които се тупат в гърдите, че тяхното уиски било „Лагавулин”…

Казаните на „Лагавулин“. Снимка: Иван Бакалов

Нашият гид се казваше Стефани, едра енергична служителка на спиртоварната, която първо произнесе кратко патриотично слово за шотландското уиски, за острова и за тяхната спиртоварна. Каза, че се гордее като шотландка и с работата си, и с острова. После делово ни поведе по пътя на малца и обясняваше много подробно. При ферментаторите от единия край ни наблюдаваше една голяма кукла на бухал. Кацнал беше на последния ферментатор, до отворената врата. Оказа се, че птички влизали непрекъснато и сложили този бухал да ги плаши. Но нямало особен успех, каза Стефани… И – любопитно – каза, че ечемикът, който използват, бил английски. Казаните на „Лагавулин” са четири с класическа крушовидна форма (някой казват – луковидна), по около 12 хил. литра всеки. Годишния капацитет е 2,3 млн. литра. Специфично за технологията тук е бавна дестилация.

Океанът пред спиртоварната „Лагавулин“. Снимка: Иван Бакалов

Спиртоварната използва водата от рекичка, която минава точно през двора й. По-точно – построена е като много други спиртоварни точно на рекичката. Водата, която тече в рекичката е кафява – торфена. Но торфеният вкус в уискито не се дължи на водата, а на опушването на малца, пояснява Стефани.

В групата имаше компания от 5-6 американци, нюйоркчани, както се разбра, които се смееха и коментираха шумно през цялото време, а на дегустацията май започнаха да разбират за какво става дума и Стефани надълго им обясняваше. Мимоходом спомена, че испанските употребявани бъчви от шери, които използват шотландските спиртоварни, стрували по 2000 паунда. Интересно. Сигурно за най-добрите става дума – по-висок клас вино от сорта Педро хименес. Но нека си представи читателят – една бъчва 225 л, зарежда се веднъж, и цената й от 2000 паунда се разпределя по около 9 паунда на литър. Да не се чуди после, защо хубавите малцови уискита са скъпи.

Спряхме за малко на брега до избата, морето беше притихнало като езеро, отсреща в далечината се виждаше Мъл ъф Кинтайр, онзи прочут шотландски нос, възпят и от Пол Маккартни. Стефани погледна и си промърмори под носа – „Тихо е, пред буря”.

Нос – Мъл ъф Кинтайр – в далечината пред спиртоварната „Лагавулин“. Снимка: Иван Бакалов

Разходката ни из острова приключи, нямаше накъде повече. Изпуснахме някои спиртоварни, но трите най-важни ги обиколихме. И трите са основани преди малко повече от 200 години (1815-1816), започнали като нелегални мууншайн спиртоварни, после сменяли собственици, развивали се, създали специфични уискита и марките им намерили пазар по цял свят.

След няколко часа се качихме на ферибота, намерихме своя „Воксхол” на паркинга на пристанището и вече почти по тъмно тръгнахме към Единбург. Пристигнахме на летището няколко часа преди полета ни, рано сутринта. Като за последно Шотландия ни се усмихна в тъмното – в зелените площи пред летището през нощта тичаха зайци.

Като се върнахме, мууншайнърът Миро се зае да вари третата си партида малцово уиски. Поръча си малц по интернет, една трета опушен, две трети неопушен, бърка, вари, закваси го да ферментира и накрая извади 17 литра, близо 60-градуса чисто малцово уиски. И аз бях там да снимам, може и да разкажа на читателя по-нататък…

(Край)

Фарът в залива край Порт Шарлот. Снимка: Иван Бакалов

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.