Какво се случи на 3 ноември 1989 – 30 години по-късно
+ фотогалерия
На 3 ноември преди 30 години в София беше организирана първата масова опозиционна проява по време на тодорживковия режим – шествието на „Екогласност“. Това става по време на международна среща по опазване на околната среда на страните участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. В София е пълно с чужди журналисти. На фона на събитията в Източна Европа много от тях се интересуват от режима в България, движенията срещу него, дисидентите.
В края на октомври стават събития, за някои от които обществото тогава не разбира, но те влекат големи последици. На 23 октомври външният министър и член на Политбюро Петър Младенов си подава оставката в остро писмо до Политбюро, в което обвинява Живков за политиката му, довела страната до катастрофа. Още никой не знае за това.
В градинката пред „Кристал“ активисти на „Екогласност“ събират подписи против строителство на водохващане във високите части на Рила, под надслов „Да спасим Рила и Места“. Днес никой няма да си мръдне пръста и да се заинтересува от такъв проблем, но тогава екологичните проблеми са в окото на бурята – те представляват съпротива срещу режима. Екологичните протести и организации са първите опозиционни организации – „Екогласност“ и Комитета за екологична защитна на Русе. Те докарват до гняв Тодор Живков и режима му.
В София по това време е и Румяна Узунова от Свободна Европа, която интервюира опизиционери и излъчва репортажи. В Южния парк от лятото се провеждат сбирки „на бабуната“, на които говорят хора като Румен Воденичаров от Независимото дружество за защита на правата на човека. Някои опозиционери като Собаджиев са изпратени с паспорт и 50 долара в джоба в Австрия, други са разкарвани по арестите като Тренчев, основал профсъюз „Подкрепа“, една шепа хора по онова време.
На 25 октомври властта решава да действа срещу активистите на „Екогласност“ и ги отстранява със сила от градинката пред „Кристал“. Цивилни и униформени ограждат цялата градинка, спират минувачите, а 22-ма активисти са отвлечени в коли и откарани извън центъра, на място, където уж са им определили да събират подписите си. Стига се до бой, сред активистите е известният актьор Петър Слабаков, когото минувачи лесно разпознават. В неговия дом е основана организацията „Екогласност“.
Сред свидетелите на случката има и чужди журналисти. Един от тях е англичанин, в суматохата даже му счупват фотоапарата. На другия ден българската делегация на конференцията в НДК дава обяснение на официално питане какво става и защо се разправят с природозащитници.
След няколко дни един от лидерите на „Екогласност“, Петър Берон, зоолог от Природонаучния музей, природозащитник, изследовател, участвал в множество експедиции, работил като пазач на резерват в Нигерия, връчва в кметството официално искане за шествие пред Народното събрание за връчване на подписи против строителството в Рила. Кметът Нинов се облещва, а Берон с безцеремонния си език му казва, че по конституция имат право на манифестации и митинги (и по старата конституция това е така) и ще го направят и без негово съгласие.
По-късно ще се водят спорове за ролата на Берон, защото изваждат срещу него компромат, че е сътрудничил на Държавна сигурност. Като всеки човек, който е пътувал в чужбина по онова време, от него са искали сведения. По-късно при събитията са искали от него сведения и за „Екогласност“, но той, както става ясно, не е попречил на движението, а е един от главните му двигатели. Самите хора от службите му скрояват шапката по-късно и го разкриват и представят като важен техен сътрудник, за да компрометират СДС.
„Ние от неформалните движения имахме една договорка – не вършим нищо нелегално. Викат ли ни – казваме всичко. Каквото ни питат, ние казваме – това стана, това стана, това стана. Това имаме намерение, там сме били, това сме правили. Ние не сме нелегални. Ние официално сме против системата. И не искаме да бъдем тикани в конспирации и да бъдем интерпретирани като нелегални. И Берон плътно се е придържал към този тип поведение“, казва за Берон Петко Симеонов, един от членовете на Клуба за гласност и преустройство.
На 3 ноември около 16 часа на „Московска“ и „Раковска“ започва да се събира народ, някои носят плакати „Мирно шествие на Екогласност“, „Да спасим Рила и Места“, разпъват транспарант „Екогласност зелена алтернатива“. Тогава никой още не подозира, че Тодор Живков ще падне след седмица. Само се надяват, някой ден.
Телевизията, радиото и някои вестници разпространяват на другия ден съобщение на БТА, в което се казваше, че “група граждани” са връчили петиция в Народното събрание срещу строителството на хидротехнически съоръжения в Рила. Преди връчването на петицията “групата граждани” направила свое шествие до Народното събрание. Съобщението беше с точно такава странна последователност и неопределени изрази. Така беше с медиите по времето на Живков.
Събитието обаче е необичайно за последните четири десетилетия към онзи момент. На площада пред “Св. Александър Невски”, в условията на комунистически режим, се проведе мирно шествие (300 метра) на “Екогласност” – неформално сдружение. Първа подобна проява по времето на режима.
Протестното шествие е разрешено под натиска на събитията. В него участват според различни оценки от 3 до 7 хиляди души. Реално са не повече от 2-3 хиляди, което си личи и по снимките. Години по-късно социолози правят анкета сред софиянци дали са участвали в това шествие, в първите митинги. Едва ли не всеки пети казвал, че е участвал.
Сега изглежда смешно и маловажно, но тогава беше страхотно събитие. На същата дата година по-рано в университета е учреден Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. В България се зараждат дисидентски движения. Нито едно не поставя директно под съмнение социализма. Те са за демократизация, за защита на екологията и т. н. В България, за разлика от Чехия и Полша, режимът е по-стабилен, същевременно и много по-слабо застрашен от дисидентски движения. Самата дума екология е нещо като ерес. Противопоставянето на режима се състои в това да се обявиш против строителството на хидротехнически съоръжения за ВЕЦ-ове в Рила. Да се обявиш против замърсяването на въздуха в Русе…
Следващите редове са нещо като репортаж със задна дата, изваден от бележника ми от 3 ноември 1989 г., публикувани една година по-късно в сп. „София“, сега препечатани тук без поправките на днешния ден.
***
Край градинката до Светия синод започват да се струпват хора. Някак заговорнически и, струва ми се, страхливо се споглеждаме. И радостно. Нима никой няма да попречи? Нима няма да ни разгонят? Около себе си виждам възбудени лица и погледи. Камери и фотоапарати. После нищо от тези снимки няма да видим, макар някои да са от телевизията. Много от снимащите не приличат на журналисти. Нищо. Нека правят архив за историята.
Но какво толкова се е случило? “Ледът се пука”, ми каза въодушевен Петър Берон, като излизахме от първата сбирка на “Екогласност” в кино “Петър Берон”.
Появяват се плакати: “Екогласност – зелена алтернатива”, “Да спасим Рила и Пирин”, “За чиста природа”. Ученик държи плакат с емблемата на “Екогласност” и портрет на Горбачов…
Цветан Кардашев прочита пред събралото се множество петицията. Бурни ръкопляскания. Английски журналист разпитва нещо Петър Берон.
– Това е журналистът, на когото счупиха фотоапарата в градинката пред “Кристал” – провиква се Берон и превежда на англичанина какво е казал. Наоколо ръкопляскат. Журналистът смутено се усмихва и отваря фотографската си чанта: Но аз имам още един фотоапарат.
– За ваше сведение – провиква се отново Берон – той е член на английската компартия. Одобрителни възгласи и смях. Струва ми се, че онези с микрофоните и камерите гледат гузно. Ох, как си личи кои са журналисти и кои – не.
Настрани в множеството издигат плакат на “Подкрепа”. “Това е наше шествие, свалете този плакат” – извикват от тълпата (б. р. – по онова време “Подкрепа” се смята за по-хард организация, по-провокативна). Берон и още някой от “Екогласност” се запътват натам, за да молят плакатът да се махне, но после се отказват.
Шествието бавно тръгва към “Св. Александър Невски”. Няколко майки с колички се опитват да застанат начело. Слабаков и други от ръководството на “Екогласност” ги убеждават да минат встрани. Наближаваме храма. Изведнъж зазвучават камбаните – точно пет часът, съвпадение. Това въодушевява множеството. Всичко става особено тържествено. Площадът, видял през столетията какви ли не церемонии, ще запомни и това необикновено шествие. Някак твърде бързо камбаната замлъква. Нима службите за сигурност са помислили и за това – да цензурират камбанния звън?
Тълпата започва да скандира в хор: “Искаме чиста природа!” После запяваме “Хубава си, моя горо”…
Парламентът, ограден на прилично разстояние с железни парапети и милиция, изглежда мрачно.
Шествието спира пред загражденията. Отново се прочита петицията. Слабаков, Берон, Каракачанов и още двама минават през кордона и понасят към парламента дебела пачка листове с 11 хиляди и петстотинте подписа в подкрепа на искането да се спре строителството в Рила. Множеството запява “Мила родино”. Ще запомня лицата на милиционерите от кордона – гледат объркано и виновно. Активистите на “Екогласност” се връщат. Берон казва:
– От четиридесет години насам това е първата петиция, внесена в Народното събрание.
Слабаков се обръща с няколко думи към хората:
– Постигнахме целта си. надяваме се, че ще има ефект.
– Нищо не сте постигнали – изревава едър червендалест мъж в светъл костюм, който изобщо няма вид на еколог. – В България няма демокрация!
– Провокатор – викат отстрани. – Млъкни!
Човекът е точно пред мен. За мое учудване, без да каже дума, той се обръща и излиза навън през тълпата.
Започват скандирания: “Демокрация, демокрация… Гласност, гласност…”
Не е за вярване, това, което се случва. Пръскаме се бавно, на големи групи.
Усещаме се пречистени.
***
Минали са 30 години оттогава. Днес случката изглежда незначителна. Тогава е било необичайно да се протестира. Самото скандиране “Демокрация!” беше потресаващо. Сякаш въздухът наоколо замръзна. Милиционерите пред парламента гледаха с респект и неразбиране какво става.
Тогава, на първото мирно шествие присъстваха и представители на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, известни интелектуалци.
Само месеци по-късно участниците в шествието щяха да се разделят на сини и червени. После част от сините ще минат към червените, Слабаков и др. от сини депутати, станаха червени. От червените пък ще се цепят нови партии и обединения. Ще се нароят т. нар. “червени мобифони”, на гърба на червените бабички, както ги нарече покойният Стефан Продев, по онова време дисидент, после – редактор на червения вестник “Дума”. После и сините започват да се люспят.
Това не бяха стохилядните политически (а не екологически) демонстрации срещу режима на Хонекер в Източна Германия, не бяха хилядните полицейски кордони и побоите над демонстранти по площадите в Прага. Нямахме осъдени в затвора дисиденти като Хавел или драматична история на организация като полската “Солидарност”.
Нагледахме се на студентски стачки след 1990 г. Но по времето на Живков нямаше нито една студентска демонстрация или акция срещу него и режима. Пълните със студенти зали “Универсиада” и НДК скандираха “Винаги верни на партията!” И се смееха на дебелашките шеги на Тодор Живков, който се изказваше по традиция пред студентите. Заслужаваше веднъж да бъде освиркан.
Шествието… побоят в градинката пред “Кристал”… гласовете по “Свободна Европа” на Желю Желев, Блага Димитрова… следене и разпити на активисти от Клуба за гласност и преустройство, на неколцината души от “Подкрепа”, гладуващият поет Петър Манолов в Пловдив… драматичният конгрес на писателите през януари 1989 г… подписи в защита на уволнения редактор на в. “Народна Култура” Стефан Продев… Комитетът за защита на Русе… едно драматично партийно събрание в университета, на което май единствено се осмелиха да кажат“Царят е гол” – за Живков…
Това е българското дисидентство и съпротива срещу режима. Дребна мозайка от събития, за които тогава само се говореше под сурдинка и която започна от… Горбачов и четене на съветски вестници.