Имах все тройки по български – последното интервю на Радичков

Йордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов

От редактора:

На вчерашния ден през 2004 г. почина Йордан Радичков. Беше мразовито. Два дни по късно, на погребението му, пред църквата се беше извила дълга опашка в един лют януарски студ. Всички търпяха безропотно и мръзнеха, за да изпратят за последно писателя. Той имаше рядката привилегия да бъде признат и от обикновения читател, и от най-изтънчени интелектуални сноби.
Имах честта да се познавам и разговарям многократно с Радичков в последните години от живота му. Срещите с него оставят отпечатък и не можеш да ги забравиш доживот. Вчера се чудих дълго какво да пусна като спомен в деня на смъртта му и чак накрая на деня реших да извадя интервюто, което се оказа последното, дадено от него. Правено е по-малко от година преди смъртта му.


– Вярно ли е, че си бил слаб ученик по литература?

– Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български език и литература. Сега децата правят много есета. По мое време имаше много свободни съчинения. Поне веднъж седмично трябваше да напишеш свободно съчинение. Отиваме, да речем, в Берковица – там има букова гора, отиваме да берем буков жълъд. И трябва да напиша свободно съчинение как брахме буков жълъд, като опиша жълъдите и приключенията, които съм имал.

– И ти на това тройка ли изкарваше?

– И аз на това изкарвах тройка. Изкарвах тройка защо – защото аз никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам както си ща, и завършвам както си ща. Без да спазвам такива правила.

– А учителката не е съгласна?

– Няма увод, няма изложение, няма и заключение. Аз така продължих да пиша до края на живота си, и до ден днешен. Една история, като искам да я разкажа, аз мога да я започна от където искам. И мога да я свърша, когато искам. Там не търся заключение. По-късно, така, като съм се замислял, като съм изследвал някои работи, разбрах, че и народът по същия начин разказва. Аз съм наблюдавал едно събитие на село, след това съм го слушал поне от 10 души разказано – хора, които преди това са участвали, хора, които са били свидетели на събитието, хора, които през втора и трета ръка са чули събитието. Всеки по нещо е дотурял, всеки по нещо е разкрасявал. Но никой не е спазвал това – увод, изложение и заключение. И в това има нещо много красиво. Няма шаблон.

– Значи училището не ти помогна да станеш писател?

– Е, как да не ми е помогнало. Поне ме научи, че земята е кръгла, учих история, география…(смее се)

– А тройките по български обезсърчаваха ли те?

– Не, не. Аз не обръщах голямо внимание на бележките. Никога не съм бил бележкар.

– Дълго време си бил журналист в “Народна младеж”, “Вечерни новини”. Разкажи за репортерството си. Спомняш ли си някакви грешки да си правил, като си писал във вестниците?

– А, грешки – нямаше такива.

– За какво пишеше? Очерци?

– Очерци не съм писал много. Имам няколко очерка писани. Но неща, които са проверени, точни. Докато работех в “Народна младеж” кореспондентска работа, винаги пращаха по един старши при нас, който съблюдава дали са верни фактите, да няма подвеждане. Тогава се държеше много на това. Тогава беше закон, който трябва да се съблюдава от всички – щом пишеш нещо, трябва да отговаря на истината. Щом пишеш нещо, трябва да има човек с три имена, селище, адрес – къде живее, нали? Тоя човек да може да бъде намерен…

Йордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов
Йордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов
Йордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван БакаловЙордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван БакаловЙордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван БакаловЙордан Радичков в ателието на скулптора Георги Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов

– Четеш ли сега вестници?

– Рядко чета.

– Как ти се виждат, в сравнение с преди?

– Е, не мога да ги сравнявам, защото… Мисля, че в старите вестници имаше живот, все пак. Сега, сегашните вестници ми приличат нещо на съчинителство…

– А журналистиката помогна ли ти да станеш писател?

– Журналистиката – много. Журналистиката помага много, до определено време обаче. Тя помага много, защото те хвърля на най-невероятни места. Аз преди да стана журналист не бях виждал морето, не знаех какво е море. Не бях влизал в мина, не знаех какво е мина. Познавах сечищата, защото съм бил в планината за сечене на дърва. Човек се сблъсква с много области на живота,, иначе не би се добрал до тях, ако не е журналист. Журналистиката те среща с много хора, всякакви хора, интересни хора. Много впечатления, жизнени, натрупва човек.

– Говорят за теб като за жив класик и понякога прекалено насериозно. А има толкова весели неща в разказите ти. Помня колко се смях на един от тях – за първия презерватив на село. Излезе преди десетина години. Но май си го писал преди 1989 г.?

– Не помня точно кога е писан. Разказът е написан, както има едни разкази за първата вършачка, нали? Ние все пишехме такива разкази за нещо първото в България. Аз написах за първия презерватив.

– Критиката не му обърна внимание. Защо не обръща внимание на такива работи?

– Защото критиката смята, че е обидно да пише оценки за една история, свързана с презерватив. (смее се)

– Кои автори си чел навремето, кои писатели са ти оказали влияние?

– В тия и тия години аз бях приятел с Емилиян Станев и много харесвах това, което той пишеше. Емилиян Станев завеждаше белетристиката в “Литературен фронт”. И ми е бил първи, така, читател и редактор на първите разкази, които съм публикувал във вестника. Винаги ми е правил много силно впечатление Йордан Йовков. Йордан Йовков като четеш, усещаш миризмата на това, което пише. Като описва поле, мирише на сено, на билки, на някаква магия. Лекота и магия има в Йордан Йовков. Това ми правеше много силно впечатление. Силно впечатление ми правеше всичко прочетено в руската литература.

– Някои от големите американски автори от твоето поколение, например Кърт Вонигът, също казват, че са се повлияли от руската литература – Чехов, Гогол.

– Винаги съм обичал Гогол.

– Някой писал навремето, че Светослав Минков ти е оказал влияние. Така ли е?

– Това е плод на литературната критика. Аз Светослав Минков не познавах. Даже почнах да чета Светослав Минков, когато прочетох в критиката, че аз се влияя от Светослав Минков. Викам – чакай да видя кой е Светослав Минков. Това са абсурди на времето.

– С кого още са те сравнявали? Чувал съм дори за Кафка.

– Аз и Кафка не бях чел.

– А някой казал, че си приличате?

– Да. Понятие нямах от Кафка. Нито пък тези, които казваха, че подражавам на Кафка.

– Сега си признат писател, признанието донесе ли ти някакво удовлетворение?

– В какъв смисъл удовлетворение?

– Де да знам. В живота човек все се блъска за нещо да успее, може би признанието е някакъв знак, че е постигнал нещо?

– Аз не съм се блъскал. Всичко идваше някак си естествено, последователно, по естествен начин.

– А като стана известен, това натовари ли те с нещо? Помогна ли ти с нещо?

– Някаква особена разлика не съм намерил. Чувствал съм се нормално. Но това е, че човек не може да се движи така анонимно, както е бил на млади години. Аз в ония години, за да се напия, трябва да отида в Карнобат, примерно, да седна в една кръчма, да поръчам вино и да седна да пия. Знам, че никой няма да ми обърне внимание.

– Значи, като стана известен, вече те познаваха и не можеше спокойно да се напиеш?
– Не, не мога, не мога…Помня, с Григор Вачков бяхме много добри приятели на млади години. Той веднъж ми разказваше, че къде, къде ходил на срещи, срещал много странни и въодушевени хора. Веднъж, вика, един така се нахвърли върху мен, че ме ухапа. Прегърнал го от радост и го ухапал. (смее се)

– По живково време страхувал ли си се някога? Примерно като писа “Образ и подобие”?

– Не. Не съм имал страх никога, от нищо.

Радичков позира в ателието на скулптора Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов
Радичков позира в ателието на скулптора Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов
Радичков позира в ателието на скулптора Чапкънов. Снимка: Иван БакаловРадичков в ателието на Чапкънов. Снимка: Иван БакаловРадичков позира в ателието на скулптора Чапкънов. Снимка: Иван БакаловРадичков в ателието на Чапкънов. Снимка: Иван БакаловРадичков в ателието на Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов

– А когато, преди доста години, е излязла една разгромяваща статия за твоето творчество от акад. Тодор Павлов?

– Те се опитаха тогава да ме уплашат други хора. Опитаха се да ме уплашат, че трябва да ходя … да правя изложение, да искам закрила. Те си правеха своя политика тия хора. Аз не съм ходил никъде, защото бях повикан тогава. И бях повикан да ми се каже, че трябва да си гледам спокойно работата и да не обръщам внимание… Тогава рано сутринта дойде един мой колега с такива черни, малко черни съждения – че утре могат да ме изселят с цялото ми семейство от София.

– След една статия?

– Тя била като постановление на политбюро.

– Тодор Павлов тогава е бил член на политбюро и секретар на ЦК, нали?

– Не му помня точно… Но ще кажа за Тодор Павлов. С Тодор Павлов аз не се познавах лично. Когато той навърши една кръгла годишнина, аз бях между лично поканените от него. И това помня, че вечерята беше в “Панорама” на хотел “София” (сега “Радисън” – б. а.). Там се запознах с човека. И той ме тури до себе си на масата, на тая тържествена маса. Това беше 80-годишнината му, преди да си отиде човека. Тогава той ми направи много голям комплимент. Държа едно кратко слово, за да ми се извини.

– На юбилея си?

– На юбилея си, да. Той се обърна, така, с извинение към своите бивши съратници. Всички стари писатели бяха негови почитатели. Каза – да ме извинят моите стари приятели, но тук до мен седи един човек, който е един от малцината в нашата литература, които разбират от български език. Това бяха думите на Тодор Павлов. Да. Това е истината.

– Значи, може би 15 години след статията, той го е имал на сърце като някакъв грях?

– Да. Имал го е човека. И на стари години, с бели коси, да ми се извини на мене… Аз бях един дечко пред него.

– С Емилиян Станев сте ходили на лов с Живков?

– Да, много пъти.

Бронзовият бюст на Радичков, изработен от скулптора Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов

– А Живков как се държеше? Казват, че до него пускали с пушка само Емилиян Станев, щото той е бил чешит, охраната не можела да му нареди… А другите ги държели настрана.

.- А, няма такова нещо. Даже Живков, като ме е канил на лов, ме е вземал със себе си в неговото лично чакало. Когато се ходи на едър дивеч, се ходи в чакало, нали? Едно високо дърво, горе направено като къщичка нещо. Това е чакалото. И понеже зимно време е студено, вътре има печка.

– Много специално чакало.

– В дървото направена къщичка, вътре в къщичката – печка.

– А той коментирал ли е нещо, имал ли си възможност да говориш с него, след като излезе “Образ и подобие”?

– С Тодор Живков? Не.

– Тогава вече не си се виждал с него?

Не. Не съм се виждал с него. За “Образ и подобие” – тая история я разиграха на Живков съветниците.

– Те се познаха в пиесата?

– То там, част от героите в пиесата, са съветниците на царя. Те в това видяха голяма опасност за себе си. Аз съм слушал такива страхотии за “Образ и подобие”, които и през ума не са ми минавали.

– Значи са намерили и конкретни персонажи – кой на кого отговаря в пиесата?

– Да, разбира се (смее се).

– А тогава намери ли се някой да дойде да ти каже, че ще загазиш?

– Не. Те почнаха да ме избягват тогава, щото е опасно да се говори, да се коментират тия работи. Щото да коментираш – не се знае кой какво ще изтърве, като коментира.

– Как се чувстваш, всепризнат писател, след като последната ти книга я издадоха двама бизнесмени – братя Бобокови? Писателят вече не може без спонсор.

– Аз знам само това, че у нас от литературен труд не може да се живее. И от старите писатели нито един не е живял от литературен труд.

Скулпторът Чапкънов рисува Радичков в дома му. Снимка: Иван Бакалов

– Те направиха и един ученически конкурс за есе, по твоя разказ “Зеленото дърво”.

– Да, така е. Те го правят с оглед да се популяризира това, което пиша.

– А ти ще прочетеш ли някои от есетата в конкурса?

– Ще прочета, обезателно, разбира се.

– Значи ти е интересно?

– Само да не ме ругаят децата, които пишат.

– Защо мислиш, че ще те ругаят?

– Когато човек се мъчи над нещо, иска да развие една тема, не улучи, той на мен ще се сърди, естествено.

– Темата на есето е по твоя разказ, в който баща ти всяка година носел от планината едно зелено дърво и го засаждал, а то…

– То изсъхвало.

– На следващата година той пак носел, пак засаждал, то пак изсъхвало, и когато съселяните му викали: “Що садиш, като пак ще изсъхне?”, той отговорил…

– “Какво друго да правя?” То такава ни е орисията, нали?

– На колко години остана без баща?

– Четиринайсет…Или тринайсет, може би.

– Спомняш ли си бедността?

– Помня всичко, разбира се.

– Мислил ли си често за бедността?

– Много често не бих казал, но спомням си бедността. Тя е част от живота, която не избледнява лесно и бързо. С такива краски е оцветена, че не бледнеят.

– Бедността може да направи от човека писател, може да направи и престъпник – така ли е?

– Това не мога да кажа. Само с бедност не се става нито писател, нито престъпник. Очевидно е нужно и нещо друго. Писател става човек, който има какво да разкаже. А престъпник – не знам.

– Преди години група известни българи се срещнахте със Симеон, когато дойде за пръв път в България. Очакваше ли, че ще стане така, като се върна Симеон – че това противопоставяне на сини и червени изведнъж ще се срути?

– Аз участвах в тази първа среща, която беше със Симеон и доколкото си спомням към края на срещата почти всички съветваха Симеон час по-скоро да се омита оттука, че няма какво да прави тука. Това беше истината.

– Това съсипване на държавата, което извършихме за 13 години, не е ли заложено вътре в нас?

– Така е. Заложено е.

– И все се оправдаваме, че са виновни лошите политици.

– Нали знаеш историята за двамата шопи, дето си разменяли кравата по пътя?

– Припомни я.

– Двама шопи вървели, единият си води кравата по пътя. Гледат на пътя една жаба. Единият шоп казал – ей, каза, ако вземеш да изядеш тая жаба, ще ти дам кравата. И другият я изял. След това, като повървели, тоя, дето получил кравата, вика на другия – абе, искаш ли да ти върна кравата, ако изядеш и ти една жаба? Колко му е, казва – ще изям. Той, който е изял вече жабата, знае, че не е толкова лесно. (смее се) Другият изяжда жабата и той си му връща кравата. И като повървели, повървели, единият вика на другия – е що ядохме жабите? …
Ужасно, наистина. Та и ние, сами си изядохме жабите… За всичко ние сами сме си виновни, никой не ни е виновен.

– Ама все се извиняваме с нещо.

– Предполагам, че всеки човек, всеки народ си има някакви извинения.

– Как гледаш на това, като кажат, че си българският Габриел Гарсия Маркес?

– Не го гледам сериозно. Те хората, които го говорят това, са чели толкова моя милост, колкото и Маркес са чели.

– И нищо общо да няма между вас, ние сме малка страна и на хората им се иска да се сравняват с нещо.

– Да, и това е истина, така е.

– Сега много българи емигрират. Вярно ли е, че навремето от твоето малко село са емигрирали в Америка трийсет души и после всичките са се върнали?

– Всички се върнаха. Който е починал в Америка, той не се е върнал само. Има един период, в който много българи са заминавали – това е икономическа емиграция. Мойто село не е било изключение… По време на войната един самолет, американски бомбардировач, падна близо до мойто село. Самолетът бил ударен още докато бомбардирал тия петролни рафинерии в Плоещ, в Румъния. И лети през Дунава, мина над моето село и не можа да набере височина. Щеше да се удари в Балкана. Оттам скочиха 6-7 парашутисти от самолета, паднаха в едно лозе. Селяните веднага ги арестуваха – те нали военни, пилотите. И ги докараха в село с една каруца. И в село, нашите емигранти – те са били работници по Мисисипи – на развален английски ги разпитват: “Ей, момче, знаеш ли еди кой си фарм?” Представяш ли си какъв потрес? Де ще го знае този фарм… Еди коя си река знае ли, бил ли е там… Американците бяха силно изненадани, че в една дива страна като България има хора, които говорят английски език. Къде изчезнаха тези американци – не знам. Нашите хора ги натовариха да ги предадат в Михайловград (тогава Фердинанд – б. а.), там имаше военен гарнизон. Май че имаше някакъв лагер за военнопленници, съм чувал, някъде в Добрич.

– Много пъти си ходил на лов сам. Защо?

– Аз много обичах да ходя сам на лов. За патици, за пъдпъдъци, за такива неща, за гургулици. После има си и свой чар човек да ходи сам на лов. Иначе на едър дивеч сам не съм ходил. Там сам не може да се ходи, трябва дружина. По-късно разбрах, че е опасно, разбира се. Може всичко да се случи, на човек да му стане лошо по пътя. Но добре, че е с дружина. Трябва да има някой край себе си.

– Един път разказваше как си ударил четири глигана в един лов.

– Така е.

– Това ли е най-големия ти ловен успех?

– Мисля, че да.

– Ама не си написал за него разказ?

– Не. Не всеки лов става на история за разказване. Въпрос на слука е един лов.

– Канят ли те сега от вестниците да пускаш разкази?

– Не. Аз отдавна съм отказал да пиша във вестниците и те не ме търсят. Не ме е търсил никой. Вече за нищо.

– За интервюта поне, сигурно те търсят?

– Отказвам и интервюта, Иване.

– Защо така?

– Няма какво да разказвам вече и те не знаят какво да ме питат журналистите.

– Може би някои те смущават, като цитират някакви твои метафори?

– Да, да. И ме питат какво мисля по въпроса.

– Навремето имаше едно новогодишно предаване по твой сценарий, с което твоето творчество масово влезе в бита на българина. Години наред повтаряха лафове от него, още ги употребяват – “А какво да кажем ние с гайдите”, “Висим като паяци в неловко мълчание”, “Мамка му и прасе” и др.
(смее се)

– В няколко такива предавания писах сценарий. Някои неща добиха популярност. То бяха няколко години наред, когато за Нова година все ме канеха да пиша нещо и аз все измислях, и с удоволствие ги правех тия неща.

– А по-късно не са ли те канили пак в телевизията?

– Не, повече не. Не ме е канил никой.

–––––

Интервюто беше публикувано със съкращения във в. „Труд“ през 2003 г., а по-късно в сборник с всички интервюта на Радичков.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.