Двамата Уинстъновци

Корица: Дамян Дамянов

На 13 декември 1931 г. петдесет и седем годишен английски политик, все още депутат, но доста недолюбван от правителството на собствената си партия, слиза от такси на нюйоркското Пето авеню. Той е в Ню Йорк за поредица от лекции, с които да си възстанови част от финансовите щети, претърпени от борсовия крах две години по-рано. Тъй като е англичанин, а вероятно и потънал в грижи, той поглежда в погрешната посока и не забелязва идващата с около петдесет километра в час кола, която го бута и влачи по паважа, оставяйки го с няколко счупени ребра и спукан череп. Ако тогава бе загинал, щеше да бъде запомнен от шепа специалисти по английска история от началото на двайсети век. Ала той остава жив. Името му е Уинстън Чърчил.

Близо шест години по-късно, на 30 май 1937 г., друг англичанин се буди на разсъмване и изпълзява от неудобната си обител в окопите по фронтовата линия на Испанската гражданска война в Североизточна Испания, на юг от Пиренеите. Въпреки че служи като войник, в действителност е писател, скромен автор на посредствени романи, които не се продават добре. Той смята себе си за ляв, но с последната си книга, в която с методите на социологията изследва живота на бедните хора в Англия, предизвиква известно объркване и вероятно губи някои приятели с критиката си срещу социалистите. И все пак в Испания той се сражава на страната на проправителствените социалистически сили на Испанската република.

Той е висок и крачейки в обърнатите на запад окопи, за да провери хората от своя взвод, главата му хвърля сянка от изгряващото зад него слънце. Снайперист националист го зърва от около 175 метра и изстрелва 7-милиметров куршум с медно покритие. Изстрелът е перфектен и изпраща куршума в основата на врата на англичанина, малко встрани от сънната артерия. Изненадан, той се строполява на земята. Съзнава, че е улучен, но поради шока не знае къде точно. Като разбира, че е прострелян във врата, очаква смъртта да настъпи за минути, защото не е чувал някой да е оцелял с подобна рана. Ако бе загинал тогава, то едва ли днес някой щеше да си спомни за него освен шепата специалисти по недотам известни английски разказвачи от средата на двайсети век. Но той не умира. Името му е Ерик Блеър, известен под псевдонима Джордж Оруел.

Привидно двамата са много различни. Чърчил е много по-стабилен във всяко едно отношение; роден двайсет и осем години преди Оруел, той го надживява с петнайсет години. Но по някои съдбовни въпроси те са сродни души. В ключовите съвпадащи години от живота им в средата на века двамата се сблъскват с едни и същи големи въпроси – Хитлер и фашизмът, Сталин и комунизмът, Америка и нейното превъзходство над Великобритания. Те отговарят със сходни качества и средства – със своя интелект, своята вяра в собствената си преценка, дори тя да е порицавана от техни съвременници, както и с изключителните си умения да боравят с думите. И двамата се водят от основните принципи на либералната демокрация: свободата на мисълта, на словото и на сдружаването.

Пътищата им никога не се пресичат, но всеки се възхищава от другия, макар и от разстояние, и когато идва времето Джордж Оруел да напише „1984“, той кръщава героя си Уинстън. Според някои свидетелства Чърчил толкова много харесва романа, че го изчита два пъти.

Независимо от различията си за двамата един приоритет е доминиращ – човешката свобода. И той се превръща в тяхна обща кауза. А те наистина са коренно различни, със съвсем различен житейски път. Буйната екстровертност на Чърчил, ораторските му умения и неговите призиви за всеотдайна въоръжена отбрана му печелят общественото признание, което до голяма степен моделира днешния ни свят. А по-флегматичният и стеснителен характер на Оруел, съчетан с краен идеализъм и пунктуално възприемане и обрисуване на нещата, го превръща в писател, който се бори за опазване на личното пространство в съвременния свят.

Една от опасностите при общия подход към двамата е шумното и налагащо се присъствие на Чърчил. В което и да било ключово събитие от 40-те години на миналия век той присъства или като пряк участник, или произнасящ реч за това събитие, или пък описвайки го години по-късно. Да дебатираш с Чърчил е като „да спориш с духов оркестър“, оплаква се бивш член на английския кабинет. Според политическия философ Айзая Бърлин Чърчил гледа на живота като на спектакъл, в който самият той води парада. „Признавам си, че обичам ярките цветове – пише Чърчил. – Не бих могъл да твърдя, че съм безразличен към цветовете. Възхищавам се на ярките и искрено ми е мъчно за бледите.“

В средата на двайсети век тези двама мъже стават политически и интелектуални пътеводители срещу двойната тоталитарна заплаха от фашизъм и комунизъм. В деня на влизането на Великобритания във Втората световна война Чърчил заявява: „Присъщо на тази война е да издигне правата на индивида на непревземаеми скали, това е война за възраждане на човешкото достойнство“. Оруел изказва същата мисъл в своя по-опростен стил: „Живеем във времена, в които отделната личност престава да съществува“, ще каже загрижено той две години по-късно.

Оруел и Чърчил разбират, че ключовият въпрос на века в крайна сметка не е кой контролира средствата за производство, както смята Маркс, или как функционира човешката психика, както учи Фройд, а по-скоро как да се опази свободата на личността във времена, в които държавата все по-силно нахлува в личния живот. Историкът Саймън Шама ги описва като архитектите на своето време. Според Шама те са „най-невъобразимите съюзници“. Общата им кауза е да спрат възхода на вълната от убийства, извършвани от държави, който започва през 20-те и 30-те години и достига своя апогей през 40-те години.

* * *
Един ден през 50-те години един от внуците на Чърчил влиза в кабинета на дядо си. Истина ли е, пита детето, че ти си най-великият човек на света? В типичния си маниер Чърчил му отговаря: „Да, а сега се разкарай“.

Теорията за „великия човек“ днес е до голяма степен недооценена. А понякога от личностите зависи много. Чърчил и Оруел оставят траен отпечатък върху днешния ни живот и начин на мислене. Наистина не те създават проспериращия либерален следвоенен Запад – с устойчивия му икономически възход и трайното разширяване на равноправието на жените, цветнокожите, хомосексуалистите и маргинализираните малцинства, – но със своите усилия те спомагат за създаването на политическите, физическите и интелектуалните условия, които направиха този свят възможен.

Отдавна се възхищавам на всеки един от тях поотделно, но за мен те се превърнаха във взаимносвързан субект, когато прекратих отразяването на войната в Ирак и се посветих на Гражданската война в Испания от 1936 до 1939 г. Докато изследвах участието на Оруел, установих, че и двамата са били военни кореспонденти, какъвто бях и аз тогава. Оруел отразява и участва в Испанската война, а Чърчил има подобно участие в Бурската война от 1899 до 1902 г.

* * *
Кои са тези мъже, с какви аргументи гарантират мястото на личността в съвременния свят и как достигат до тези възгледи? Книгата се фокусира върху ключовите години от живота им – 30-те и 40-те години на двайсети век. Сърцевината на техните биографии обхваща ключовия период от възхода на нацизма до следвоенните години.

В този период мнозина техни съвременници се отричат и заклеймяват демокрацията като провал. Двамата обаче никога не изпускат от поглед универсалните ценности на индивида: правото да бъде различен от мнозинството, правото да греши – дори непрекъснато, правото му да не вярва в силата на мнозинството и необходимостта да твърди, че високопоставени служители могат да грешат – най-вече тогава, когато те категорично не смятат така. Както пише Оруел, „ако свободата изобщо значи нещо, то тя е правото да кажеш на хората онова, което не желаят да чуят“ – а що се отнася конкретно за него – фактите, които те не желаят да приемат. Това именно право той отстоява през целия си живот.

Чърчил ни помогна да имаме свободата, на която се радваме сега. Текстовете на Оруел за свободата определят нашето възприятие за нея днес. Поставени в този контекст, животът и творбите им се разбират по-добре. В резултат на това ние ще разбираме по-добре света, в който живеем днес, и може би ще бъдем по-добре подготвени да се справим с него, както те великолепно се справиха със своя свят.

Да се върнем сега към двамата, когато са млади и поемат по своя път в живота.

*Откъс от „Чърчил и Оруел. Борбата за свобода“ (Сиела, превод Елияна Генчева), книга от поредица „Власт и отговорност” – двойна биография на две от най-знаменитите личности на XX век – Уинстън Чърчил и Джордж Оруел. До момента не е била правена такава съпоставка, а траекториите на техните животи е сходна – и двамата са на косъм от смъртта през 30-те години, когато при лошо стечение на обстоятелствата са щели да останат в бележки под линия за историците. Но със своята вродена смелост и себеотрицание и двамата се противопоставят на тоталитарната заплаха и в крайна сметка с книгите и действията си дават на света примера, от който той има нужда.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.