Как умират демокрациите

Изборният път до разрухата е опасно измамен. В класическия военен преврат, както при Пиночет в Чили, смъртта на демокрацията е непосредствено видима за всички. Президентският дворец гори. Президентът бива убит, хвърлен в затвора или пратен в изгнание. Действието на Конституцията е преустановено. По пътя на изборите нито едно от тези неща не се случва. Няма танкове по улиците. Конституциите и останалите нормални за демокрацията институции си остават непокътнати. Хората все още гласуват. Избраните автократи запазват образа си на демократи, но унищожават съдържанието на демокрацията.
Много от намеренията на правителството да подкопае демокрацията са „законни”, в смисъла на това, че са одобрени от законодателния орган или от съда. Може дори да бъдат представени като опити за подобряване на демокрацията – за по-ефективна съдебна система, за борба с корупцията или за изчистване на избирателния процес.
Все още съществуват медии, но те или са купени, или са заплашвани да се самоцензурират. Гражданите продължават да критикуват правителството, но биват изправени пред допълнителни данъци или други съдебни проблеми. Това поражда недоумение. Хората не разбират веднага какво се случва. Много продължават да вярват, че живеят в демокрация. През 2011 г. когато анкета на Latinobarometro пита венецуелците да опишат демократичността на страната си от 1 (никаква демокрация) до 10 (изцяло демократична), 51% от тях оценяват държавата с 8 или повече.

Тъй като няма един-единствен момент – няма преврат или обявяване на военно положение, или отмяна на конституцията, чрез който режимът да „прекрачи границата”, то липсва причината, която да задейства алармите на обществото. Онези, които критикуват злоупотребата с власт на правителството, биват пренебрегнати, обвинени, че преувеличават или че лъжат. Разпадът на демокрацията за повечето хора остава невидим.

Колко уязвима е американската демокрация за тези форми на упадък? Основите на демокрацията ни със сигурност са по-стабилни от тези на Венецуела, Турция или Унгария. Но колко стабилни?
Отговорът на този въпрос изисква да отвърнем поглед от заглавията на вестниците и от извънредните новини, за да можем да разширим кръгозора си и да се поучим от опита на други демокрации в световната история. Да изучаваме демокрации, които са в криза, ще ни помогне по-добре да разберем предизвикателствата, пред които е изправена нашата собствена демокрация. Базирайки се на историческия опит на други нации, разработихме тест, с който да можем да определим бъдещите автократи, преди да са завзели властта. Можем да се поучим от грешките на демократическите лидери в миналото, решенията, отворили вратите на бъдещите автократи, както и от начините, по които други демокрации са държали екстремистите извън властта. Сравнителният подход илюстрира как избраните автократи в различни части на света използват изненадващо идентични подходи, за да подкопаят демократичните институции. Колкото по-ясни стават тези модели, стъпките по пътя към разпада стават по-доловими и по-лесно предотвратими. Знанието за това как жителите на други демокрации успешно са се противопоставили на избраните автократи или как трагично са се провалили е особено важно за тези, които днес се опитват да защитят американската демокрация.
Знаем, че във всички общества от време на време се раждат демагози-екстремисти, дори и в здравите демокрации. Съединените щати са имали немалко – Хенри Форд, Хюи Лонг, Джоузеф Маккарти, Джордж Уолъс. Основен тест за демокрациите не е дали такива политически фигури се появяват, а дали политическите лидери, особено политическите партии, се опитват да ги възпрат от печеленето на власт, като ги държат настрана от партийните листи, отказват да ги подкрепят и да застанат зад тях, а когато е необходимо, дори се обединяват с общите си противници в защита на демократичните кандидати. Изолирането на екстремистите изисква политически кураж. Но когато страхът, опортюнизмът или грешната преценка накарат партиите да издигнат екстремистите във всекидневния политически живот, то демокрацията бива застрашена.

Веднъж щом бъдещият автократ се добере до властта, демокрациите са изправени пред втори тест: дали автократът ще отслаби демократическите институции, или ще бъде озаптен от тях? Институциите обаче не са достатъчни, за да направят това сами. Конституциите трябва да бъдат защитавани от политическите партии и от гражданите, но и от демократичните норми. Без тези норми записаните в конституцията механизми за контрол спират да действат като защитници на демокрацията. Институциите се превръщат в политически инструменти за власт над тези, които остават извън тях. По този начин избраните автократи подкопават демокрацията – като запълват съдилищата с техни избраници и ги „военизират” срещу други неутрални агенции, като купуват медиите и частния сектор (или ги сплашват да мълчат) и като пренаписват политическите правила, за да настроят играта срещу опонентите си. Трагичността на парадокса на избрания автократ се крие в това, че убийците на демокрацията използват собствените ѝ институции, за да могат бавно и тихомълком – и дори законно – да я убият.

Америка се провали с първия тест, когато през ноември 2016 г. избра за президент човек със съмнителна лоялност към демократичните норми. Изненадващата победа на Доналд Тръмп се случи не само заради публичното недоволство, но и заради невъзможността на републиканската партия да озапти демагога в собствените си редици.
Колко сериозна е заплахата днес? Много наблюдатели се успокояват с Конституцията, която е била написана именно, за да възпре и неутрализира демагози като Тръмп. Системата на Мадисън на взаимен контрол на институциите е издържала вече двеста години. Оцеляла е през Гражданската война, Голямата депресия, Студената война и Уотъргейт. Би трябвало да оцелее и след Тръмп.
Не сме много сигурни. В исторически план системата ни е работила наистина добре, но не, или поне не изцяло, заради конституционната рамка, създадена от бащите на нацията. Демокрациите работят най-добре и оцеляват най-дълго, когато конституциите са подкрепени от неписани демократични норми. Две основни норми са запазили мадисъновата система по начини, които вземаме за даденост: взаимната ни толерантност, тоест приемането, че две конкурентни партии мислят себе си за легитимни противници, и въздържанието – идеята, че политиците трябва да се въздържат от прилагането на институционалните си правомощия. Именно тези две норми са били основата на американската демокрация през по-голямата част от ХХ век. Лидерите и на двете основни партии се приемат взаимно за легитимни и устояват на изкушението да използват временния си контрол над институциите, за да спечелят колкото се може повече преимущество. Нормите на толерантността и въздържанието бяха защитниците на демокрацията ни, успяха да предотвратят партийните борби до смърт, които разрушиха демокрациите на други места по света, включително в Европа през 20-те и Южна Америка през 60-те и 70-те години на ХХ век.
Днес обаче тези защити са отслабени. Ерозията на демократичните ни норми започна през 80-те и 90-те години и се засили след 2000-а. Когато Барак Обама стана президент, много републиканци изразиха съмнение в легитимността на противника си и се отказаха от всякакъв самоконтрол, за да преследват стратегията си на победа на всяка цена. Доналд Тръмп може и да е забързал този процес, но не той го причини. Предизвикателствата пред американската демокрация са много по-сериозни. Отслабването на демократичните норми е основано на крайна поляризация на партиите, която не е в разликите в политиките, а се намира в екзистенциалния конфликт между раса и култура. Усилията на Америка да постигне равенство между расите, докато обществото става все по-разнообразно, отключи злонамерени реакции и увеличаваща се поляризация. А ако нещо може да се научи със сигурност от разпадналите се през историята демокрации, то е, че поляризацията убива.
Именно заради това има причини да се притесняваме. Не само, че американците избраха демагог за президент, но го направиха във време, в което нормите на демокрацията ни са вече отслабени. Но ако историята ни учи, че поляризацията убива, то може да ни покаже, че разпадът не е нито неизбежен, нито необратим. Извличайки поуки от други демокрации, изпаднали в криза, тази книга предлага стратегии, които гражданите трябва и не трябва да следват, за да защитят демокрацията.
Много американци са разбираемо притеснени от това, което се случва. Но защитата на демокрацията изисква много повече от страх или гняв. Трябва да сме скромни и смели. Трябва да се поучим от другите държави и да обърнем внимание на предупредителните знаци, да разпознаем фалшивите сигнали. Трябва да сме наясно със съдбовните грешки, които са разрушили други демокрации. Трябва да обърнем взор към миналото, за да видим как гражданите са се организирали, за да се справят с кризите на демокрацията, и как са преодолели дълбоките различия, за да избегнат разпада. Историята не се повтаря. Но се римува. Обещанието на историята и надеждата на тази книга е, че ще успеем да намерим правилните рими, преди да е станало твърде късно.

*Откъс от едноименната книга на американските политолози Стивън Левицки и Даниел Зиблат. Авторите се позовават на десетки примери от цял свят и отговарят на някои от най-големите страхове в нашата съвременност. Като се опират на сведения чак до края на 2018 г., те поставят на дневен ред най-важния въпрос: В опасност ли е демокрацията и можем ли да я спасим?
През 2016 г. цели два пъти светът се събуди, за да посрещне шокиращ резултат. На 24 юни сутрешните новини обявиха, че Великобритания е гласувала да напусне Европейския съюз, а на 9 ноември – че Доналд Тръмп е избран за 45-ия президент на САЩ. Двата случая имаха няколко близки сходства – толкова близки, че политическите коментатори бързо се поддадоха на изкушението да очертаят паралели. Гласувалите за и против Брекзит бяха почти поравно – както гласувалите в полза на Тръмп и Хилари Клинтън. Резултатите от двата вота оставиха след себе си напрежение, чувство за национално разцепление, тежки външнополитически притеснения – и не на последно място, съмнения за руска намеса. Също така, преди да станат факт, и двата изхода бяха обявени за откровено невъзможни от медии и коментатори поравно.
Днес, в сянката на поредно отлагане на Брекзит и заплаха от импийчмънт за Тръмп, изглежда ли като че ли нравите са се успокоили? Сблъсъците между либералната и консервативната идеология сякаш са се ожесточили. Доверието към институциите не е нараснало, напротив – „стражарите на демокрацията” са замесени в скандали, подложени на сурова критика и яростно осмиване.
Демокрациите умират по различен начин: заговор, с оръжие, насилствено превземане на властта, кървава разправа. Така се е случило в Чили, Гана, Гърция. Но понякога смъртта на демокрацията идва с помощта на легитимно избран лидер – Хитлер, Чавес във Венецуела, Мусолини. Така е в Унгария и Турция – така е и в Русия.
Разклатени ли са демократичните институции? Демокрацията все още ли е актуална? И може ли да отговори на променените условия, забързания ритъм и нарасналото население в нашата съвременност? Като анализират политиката на водещите световни сили, в „Как умират демокрациите” (Сиела, превод Явор Недев) Даниел Зиблат и Стивън Левицки извличат уроци за цял свят и предлагат стратегии, които трябва да се следват или да се отбягват, за да бъде защитена демокрацията.