Грузия в очакване на пети „месия“
Управляващата партия „Грузинска мечта“ начело с олигарха Бидзина Иванишвили се озова в крайно трудно положение – в Тбилиси не стихват директно насочени срещу нея митинги с искания за предсрочни парламентарни избори по чисто пропорционална система. И протестът се подкрепя не само от радикалната опозиция, отъждествявана пряко или косвено с бившия президент Михаил Саакашвили и неговото „Единно национално движение“, но и от категорични противници на предишната власт в Грузия, включително т. нар. проруски партии.
„Мечтателите“ сами насочиха огъня срещу себе си. През лятото, докато продължаваха митингите заради постъпката на руския парламентарист Сергей Гаврилов, седнал в „погрешното“ кресло *, Иванишвили обеща следващите законодатели да бъдат избрани по пропорционалната система, и то с нулева (!) бариера. Но щом се стигна до гласуване за промени в конституцията, то бе провалено – някои депутати на „Мечтата“ се отрекоха от партията на олигарха и нещата загрубяха: протестни акции край парламента и други държавни учреждения, палатки на бул. „Руставели“ и т. н.
Всичко това напомня прелюдията към „революцията на розите“ от ноември 2003 г. Тогава обаче за символ служеха главно цветя, а днес – катинари, с които опозицията заплашва „да заключи“ опонентите си. И за разлика отпреди 16 години този път чуждестранните „партньори“ не полагат много старания нито да подкрепят митингуващите, нито да насърчат властта.
За начало обаче да видим дали Иванишвили и сие умишлено са изиграли всички – и защо. Нищо чудно „Грузинска мечта“ просто да се страхува от изборите догодина: въпреки изгледите да получи доста мандати в парламента те няма да й стигнат за конституционно мнозинство. „Мечтателите“ стремително губят електорат, а хората вече не виждат в Иванишвили нов месия. Докато смесената изборна система все пак им дава някакви надежди да разширят присъствието си в законодателния орган чрез „свои хора“ по места. Дори да не приключат с безспорна победа за сегашната власт, изборите ще й оставят шанс за решаващ глас при формирането на коалиционно правителство.
Защо „Грузинска мечта“ се прости с някогашния си рейтинг и доверие? Първо, този политически субект бе поначало коалиционен, формиран от често пъти полярни сили, пълни с амбиция да доминират, но с обща задача за момента – да изтласкат Саакашвили и съратниците му от политическото поле. Не успяха напълно. Съвсем очаквано коалицията се разпадна.
Второ, което май е най-важният фактор: не бяха изпълнени много от социално-икономическите обещания пред избирателите. Управляващите не можаха да превърнат Грузия в нормална европейска страна нито за четири, както бяха заявили, нито за седем години. Народът тъне в мизерия, националната валута е силно обезценена, безработицата и поскъпването са ужасяващи и светлина в тунела не се вижда.
Сега историята се повтаря: опозицията, чието „сплотяване“ априори е обречено на провал – все заради несъвместимостта между прозападни сили, „агенти на Кремъл“ и евроскептици, ще разцепи още по-дълбоко грузинския политически спектър и обществото. Тя няма единна програма; всички обединени около общата цел да отстранят от власт Иванишвили и съратниците му бързо ще се изпокарат най-малкото заради външнополитическия курс: едни „гледат“ на Север, други на Запад, трети пък виждат Грузия неутрална. А в страната така и не се появи нова „прогрузинска“ сила, способна да изземе повечето гласове. И населението трябва да избира между застой и – фактически – Саакашвили и неговия екип. Кое ще надделее? Примирението със сегашните управляващи („от страх пред Миша“) или копнежът за „желязната ръка“ на експрезидента?
Макар „есенното обостряне“ в Сакартвело ** да изглежда чисто вътрешнополитическо, събитията силно се отразяват и на външнополитическите теми, тъй като може да променят „експортната политика“ на официален Тбилиси с всички произтичащи оттук последици и реакции на ключовите играчи в Южен Кавказ. Основните са САЩ, Русия, НАТО и до известна степен – ЕС и Турция.
Но ще припомним, че Западът не подкрепя никого в тази конфронтация. Както впрочем и Русия. Вероятно защото външните действащи лица с интереси в грузинското „пространство“ не виждат за себе си голяма разлика кой точно ще управлява Грузия. При всички обвинения срещу Иванишвили, че „прокарва интересите на Кремъл“, всъщност едва ли е така. Както и по времето на Саакашвили, Грузия провъзгласява за свой приоритет членството в НАТО и ЕС, макар че никой от двата блока не се е разбързал „да я приеме в семейството“. Наистина, идването на олигарха поизглади риториката спрямо Русия – тя вече не е тъй оскърбителна, но само толкова.
И какво значение има за Русия и Запада кой управлява в Грузия, щом няма промени във външнополитическия й курс? Е, ако Сакартвело вземе, че тръгне към Евразийския съюз или Организацията на договора за колективна сигурност, тогава вече на Запад ще се вдигне шум заради нарушения на човешките права, корупция и т. н. Ако пък страната реално напредне към влизане в НАТО или Евросъюза, в битката ще се включи руската „тежка артилерия“. В най-близка перспектива обаче и едното, и другото е почти невероятно.
Защо тогава Грузия все не може да се умири? Нека напомним, че властта тук само веднъж бе сменена легитимно, чрез избори. Може би защото манталитетът на грузинците е свързан с прекомерна нужда от месия? Отначало те припознаха като такъв първия президент на независима Грузия Звияд Гамсахурдия, но бързо го свалиха с помощта на оръжията. После в страната се върна Едуард Шеварднадзе – посрещнат бе с гигантски надежди, народът дори коленичеше публично и масово с молби да не го изоставя. Скоро обаче бе свален и той, сменен от нов месия – Михаил Саакашвили. Следващият бе Иванишвили – но хората пак не улучиха. Булевард „Руставели“ отново ври и кипи, столичният център се е превърнал в палатков „кондоминиум“, нощем тук палят огньове, танцуват и пеят, за да изтласкат Иванишвили от политиката под лозунга „Всички против един“. С една дума, пише се сценарий за революция. „Филмът“ по него надали ще бъде „заснет“ тази година, но е съвсем вероятно това да стане през 2020 г., покрай вота за парламент.
Независимо от външната самоувереност и спокойствието на властите положението е незавидно за тях и най-важното – трагично за обикновените хора. „Когато атовете се ритат, магаретата теглят“. И „теглят“ вече 30 години. През това време Грузия, без да си създава кумири (включително външни), напълно можеше да стане нормална „средноевропейска“ държава – но не би. Месията всеки път е погрешен, всички „царе“ всъщност са голи, а страната се управлява „в ръчен режим“.
БТА
* Става дума за участието на депутата от Държавната дума Сергей Гаврилов във форум на Международната асамблея на православието през юни т. г. Той предизвика възмущение сред опозицията в Грузия, водейки заседанието от председателското кресло в грузинския парламент (б. пр.)
** Името на страната на грузински (б. пр.)