Как Тодор Живков ме отстрани като френски шпионин след 38 години до него
За шпиономанията в края на режима, преди 10 ноември 1989 г.
Нико Яхиел (Нисим Моисей Яхиел) е един от най-продължително застоялите се като приближени хора на Тодор Живков, в най-тесния му кръг. Той е пръв и неизменен член на неговия кабинет от 1950 година до 1988 г., когато поради обвинения, че шпионира в полза на Франция е отстранен. За негов късмет, скоро след това идва 10 ноември и за него няма по-тежки последствия, защото „шпионската” му дейност не се доказва, остава непотвърдено сведение от руското разузнаване, което може и да е съзнателно пусната дезинформация.
Откъсът по-долу описва точно тези събития, изваден е от книгата на Яхиел „Тодор Живков и личната власт”. В мемоарната си книга Яхиел разказва хронологично за прекараните 38 години в кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП. Яхиел е социолог, академик, член на Президиума на БАН, бил е председател на Българската социологическа асоциация (1982-1988), умира през 2001 г. на 81 години.
Като член на кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП дълги години е подготвял неговите речи и доклади по социални и др. теми, както и концепции и тезиси, отпечатвани с името на Живков като автор в томовете му и др. негови книги. Яхиел е бил е член на ЦК на БКП до 1990 г.
Яхиел е роден в Русе, участва като доброволец във Втората световна война срещу Германия след 1944 г. Включва се в партийна работа в апарата на ЦК след войната. През 1950 г. Яхиел става технически сътрудник на новоизбрания тогава секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, който през 1954 г. става първи секретар, а след отстраняването на Вълко Червенков през 1956 г. завзема цялата власт в партията.
Следва откъс от книгата:
От две години имах доказателства за растящото му недоверие към мен – след като десетилетия ми беше оказвал голямо доверие. Промяната си обяснявах с възникналите конфликтни ситуации след XVII-ия конгрес на КПСС. Аз не се стараех да крия от него моите резерви и несъгласия за начина, по който партийното ръководство и лично Живков посрещаха „перестройката“, подета от Горбачов, както и за опитите преустройството у нас да се подменя с псевдопреустройство. Остро реагирах на крайно неправилното отношение, което се допускаше към интелигенцията, както и не скрих и своето решително несъгласие с мерките, които се предприемаха към журналиста Тамбуев (Бел. ред. – Георги Тамбуев е уволнен и изключен от БКП за поредица публикации във в. „Труд“ за корупция и злоупотреби с власт на прокурор в Етрополе, които са дребни прегрешения, в сравнение с днешните скандали, а остават и недоказани).
От отговора на Александров се разбираше, че последният ни сблъсък не беше причина, а само повод да бъда изваден от Кабинета.
Преди около четири месеца, по време на „сутрешното кафе“, бях намерил удобен момент, за да съобщя на Живков в присъствието на останалите ми колеги, че съм готов да се пенсионирам. И как реагира? „Остави, тримата с Димитър Методиев ще се пенсионираме заедно“. И защо ми „лепва“ такова грозно обвинение? За да ми затвори устата? Да не смея да споделям с никого след моето пенсиониране каквото и да е във връзка с дългогодишната ми работа в Кабинета?
…
Изгони ме без да намери 5 минути да ми каже лично
Постъпих при Тодор Живков като негов сътрудник на 1 февруари 1950 г. Цели 38 години съм изпълнявал негови поръчения. Давал съм от себе си – съзнателно и без да се жаля – знания, опит, време, интелектуални сили. Разбира се, като патриот аз служех на партията, на идеала, който осмисли моя живот, на народа, заради който участвах в антифашистката борба, а след 9 септември 1944 г. във Втората световна война като доброволец. С такова съзнание работих в Кабинета на Живков. Помагах му според своите възможности в неговата многостранна дейност близо четири десетилетия. А той не намери за необходимо да отдели поне пет минути от своето безценно време, за да ми съобщи лично присъдата, която ми беше произнесъл. При напускането предадох на началника на кабинета целия свой дългогодишен служебен архив. Ала се оказа, че това не е достатъчно. Предадох и личните си бележници, които съдържаха освен служебни записки, водени по време на доклад при Живков, също и бележки от симпозиуми, от заседания на научната секция, която ръководех в Института по социология при БАН и от други научни мероприятия.Още не знаех цялата истина за това, което се криеше зад думите „от тебе изтича информация“. Опитах се да си спомня – с кого съм споделял за моите тягостни преживявания в Кабинета през последните две-три години; за моето недоумение от някои ходове на Живков, които не пасваха на обявената линия на преустройство и на очертания в т.нар. Юлска концепция (1987) нов модел на нашето по-нататъшно обществено-политическо и икономическо развитие. И през ум не ми минаваше, че става дума не изобщо за „изтичане на информация“ по време на някакъв разговор с близък приятел, т. е. за неволно изтървана дума или за инцидентно споделен случай, станал в Кабинета. Живков – както научих по-сетне – имаше съвършено друго предвид: че съм бил предоставял информация на френските секретни служби. С други думи – че съм агент на френското разузнаване…
…
Тодор Живков все пак ме прие, след моя настоятелна молба, в първите дни на август 1988 г. – четири месеца след освобождаването ми от ЦК. Срещата беше много кратка – няколко минути. Посрещна ме студено и официално. Съобщи ми: от приятелска държава получил предупреждение, че от мен изтичала информация. В началото не повярвал, но впоследствие получил нов сигнал: ставало дума за документ с мой подпис. Чудел се какво да предприеме. Извикал Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, и неговия пръв заместник Григор Шопов. Посъветвал се с тях и решили да бъда взет на разработка. Какво значи да бъдеш взет на разработка? Обясни ми го малко по-късно един приятел: „Обърнали са ти хастара десет пъти. И да знаеш, че си кристално чист, щом не си зад решетките. Проследили са цялото ти потекло до девето коляно, отворили са ти отново досието, за да го проучат в нова светлина, прочели са всяко копие от писмата, които си получавал от чужбина, подслушвали са всичките ти телефонни разговори, разговорите вкъщи с близки и приятели. Възможно е да са ти правени и телевизионни снимки.”
В края на разговора Живков ми съобщи, че няма претенции към мен. Имал съм известен принос в работата на Кабинета. Що се отнася до пенсионирането ми, това е естествен процес – с ега аз, догодина той. Колко прозорлив се оказа!
Как нарочиха за шпионин и убиха проф. Попов
Знаех, че неотдавна моят приятел проф. Тодор Попов беше станал жертва на шпиономанията. Специалист по въпросите на световното селско стопанство, Попов преди 9 септември 1944 г. още като ученик станал член на РМС и попаднал в затвора. Впоследствие се беше отдал на науката. Беше специализирал в Западна Германия. От там – възмутен и с болка на сърце – той изпращаше до Милко Балев, тогава началник на кабинета на Живков, материали за неблагополучното представяне на нашите зеленчуци и други селскостопански произведения на Мюнхенския пазар. Под ръководството на нашия именит учен акад. Павел Попов той взе най-активно участие в разработването на програми за комплексното аграрно-икономическо развитие на редица окръзи. По-късно проф. Попов стана отговорен сътрудник в Международния институт по приложни системни изследвания във Виена, където работи няколко години в сферата на своите научни интереси. След това в София той възглави научната лаборатория при БАН по продоволствения проблем. Проф. Попов продължи да сътрудничи на кабинета на Живков. Той беше неспокойна и търсеща натура. Силно и честно преживяваше, че важни аграрни проблеми не се решаваха своевременно, поради неразбиране или немарливост. И остро реагираше.
Един ден –през февруари 1987 г. – след като помощниците си тръгнахме от доклада при Живков, Милко Балев ме покани да го последвам. Неговият работен кабинет беше разположен на същия втори етаж на Партийния дом, на който се намираше и работният кабинет на Живков. Минахме през стаята на секретарката и влязохме в тази на Балев. В нея имаше дълга маса със зелено сукно, която запълваше пространството от бюрото да входната врата. Без да седнем и без нищо да продумаме, застанахме пред масата. На нея бе положена дебела папка с писмени материали. Балев я отвори, прелисти и намери материала, който му беше необходим. Мълчешката ми го подаде. Чета с изумление. Това е писмо на Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, до членовете на Политбюро. Уведомява ги, че ден преди това е бил арестуван …проф. Попов като шпионин на Федерална република Германия. Чета и не мога да повярвам на очите си. Гледам Балев като вцепенен. Той мълчи и ми дава знак и аз да мълча. Прибира папката. Писмото на Стоянов до членовете на Политбюро има своето обяснение. Такъв беше редът. За арестуването на член на БКП, номенклатурен на ЦК, Политбюро трябваше да бъде уведомявано.
Отидох си. Обмислях трескаво какво бих могъл да предприема. Личното ми застъпничество пред Живков би дало обратни резултати. Недоверието, което той вече изпитваше към мен, обезсмисляше какъвто и да е мой ход пред него. Реших да говоря с Начо Папазов, председателя на ЦКРК на партията. Известно ми беше, че двамата с Попов са от един край и се познават добре още от годините на фашизма. Влязох при него. Папазов вече знаеше за случилото се. И той недоумяваше. Стягаше се да заминава на лечение в Чехословакия за един месец. Ала обеща преди това да постави въпроса пред Живков. Както научих, Живков му предложил да разискват въпроса,след като Папазов се завърне от лечение.
За зла участ, дни преди завръщането на Папазов, предстоящият му разговор с Живков стана безпредметен. Една заран, както и предния път, Милко Балев, след като излязохме от доклада при Живков, ме покани да го последвам. Всичко се повтори както в предишния сценарий. На масата в работния му кабинет лежеше дебела папка, натъпкана с материали. Отвори я, прелисти и ми подаде да прочета едно писмо. Пак писмо на министъра на вътрешните работи до членовете на Политбюро. И пак се отнася до проф. Попов. Съобщаваше се, че същият е бил пуснат под гаранция от …500 лева (?!?) до предстоящото съдебно дело. Но, тъй като той се е самоубил предния ден, се предлагаше преписката да бъде изпратена „към дело“. Толкова!
Впоследствие научих, че проф. Тодор Попов, след като излязъл от ареста, събрал семейството и уверил съпругата и двамата си сина, че е невинен. На другия ден намерили трупа му под прозорците на кооперацията, в която живеел… Така си отиде един прекрасен човек и надежден учен!
(На 4 март 1996 г. (бр.54) в. „Дума“ публикува съобщение със заглавие „ОПКК реабилитира учен“. В него се казва, че Общопартийната контролна комисия на БСП „обяви морална и политическа реабилитация (посмъртно) на проф. Тодор Георгиев Попов.“ Попов е бил арестуван с обвинения в шпионаж и валутни престъпления – „нищо подобно впоследствие не се доказва“. Той е бил подложен на силен психически, физически и морален тормоз. Принуждавали го да признае, че е агент на чуждо разузнаване. Шантажирали го, че жена му и децата му искат да се откажат от него чрез „Държавен вестник“, защото съсипвал живота им. „При загадъчни за близките му обстоятелства проф. Попов слага край на живота си –хвърля се от балкона на петия етаж на семейното жилище.“)
Сталинска шпиономания до край
Такава беше обстановката. Шпиономанията се подхранваше от Студената война. Ала тя не затихна нито в условията на международното разведряване, настъпило след срещата в Хелзинки, нито дори след като Горбачов беше започнал перестройката в Съветския съюз. Шпиономанията се оказа важен белег на сталинисткия тоталитарен режим – надеждно средство за неговото самосъхранение. След последния ми разговор с Живков (август 1988) и след случилото се с проф. Попов ми стана ясно, че над мен виси дамоклев меч, който може внезапно да се стовари. Видях се принуден да предупредя съпругата и сина ми, а също някои приятели, че нямам намерение нито да си тегля куршума, нито да скачам от някой висок етаж, нито пък да правя автомобилна катастрофа. До 10 ноември 1989 г. живеех, без да зная дали ще осъмна, дали ще замръкна. Най-мъчителното беше, че в същото време трябваше да наблюдавам безгласно как из София се разпространяват всевъзможни митове и легенди по мой адрес, без да мога да направя каквото и да е в моя защита. Срещу митове и легенди няма защита –и сега, и в бъдеще…
И така,благодарение на „прозорливостта“ на Живков, през март 1988 г. един „френски агент”, успял да се „промъкне“ във висшия властнически ешелон, т. е. аз, беше най-после обезвреден…
(От книгата „Тодор Живков и личната власт” от Нико Яхиел, С. 1996 г. Заглавията са на e-vestnik)