Срам ме е, когато за мрачните страници на историята се говори без съчувствие

По повод на една конференция

Доц. Албена Танева. Снимка: от тв екрана

На днешния 27 януари за милиони хора през различни години сигурно е имало най-различни поводи да го запомнят или причислят към обичайната хроника на живота. Преди 75 години обаче, на 27 януари 1945 за хора – досущ като всеки един от нас от глобалното човечество е дошъл краят на апокалипсис, който няма думи, с които може да квалифицира. На днешния ден преди 75 години е освободен Аушвиц. Този лагер не е единственото чудовище на онези години. Той се е превърнал в един от символите на катастрофата на катастрофата на самата цивилизация.

Днес, от дистанцията на десетилетията, паметта ни задължава не само да бъдем точни в датите и фактите. Паметта ни задължава с нещо много по-важно. Мисля, че преди всичко друго е нужно съчувствие и срам. Без това няма как да се изпитва и гордост. И, разбира се, да не бъркаме етикетите.

Причината да пиша тези пространни за ФБ думи произтича от един форум, състоял се у нас преди десетина дни. Той беше посветен на еврейските трудови групи в годините на Втората световна война. Селектираният списък участници изнесе селектиран тип доклади под мотото на форума, питащо дали тези групи са репресивна или защитна мярка.

Докладите се спираха на документите така, сякаш е възможно да разберем епохите според отделни бюрократични разчети, извън политическите решения. А политическите решения на държавната власт от онова време не свидетелстват за облекчаване на участта на евреите. Взели са политически решения за депортация и на евреи от старите предели на Царство България.

Несъстоялата се акция не е отменена под напора на историческия ход. Станало е защото първо е имало най-различни хора и организации, които са казали, показали, написали и подписали, че не приемат такава политика на преследване. Поставили са имената и подписите си.

Ангажирали са се с позиция в защита на принципите на Търновската конституция и на най-нормалния човешки морал. Правели са го многократно. А през 43-та година, когато въпросът е опрял до този „на живот и смърт“ са дръзнали да се противопоставят, за да предотвратят решенията на правителството за депортиране на български граждани, на хора.

За сведение на един историк, който периодично подиграва в свои публични изказвания понятието за гражданско общество във връзка с тези събития, без да ме е назовал пряко, нека изтъкна, че големите постижения на историята понякога стоят именно такива хора, които не заемат постове в държавата, и все пак успяват да обърнат зловещия ход на събитията. Да може някой да остане нормален в ненормално време понякога също е много.

И най-вече. Срам ме е да слушам, когато за мрачните страници на историята се говори без съчувствие. Историята е такава каквато е. Не можем да я променим. Можем обаче да се опитаме да почувстваме, да се смирим и засрамим. За да можем наистина да забележим на този фон искрящия блясък на почтеност, кураж и защита. За да поискаме да сме като добрите.

Мир на душата на милионите жертви. Нека всеки един от нас днес и занапред живее така, че да няма режими, които биха имали нужда от палачи. Нека запомним и изпитаме гордост от умението на предците ни да запазят нормални отношения на човечност и приятелство въпреки всичко.

От страницата на Албена Танева

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.