Христо Гърбов: Искам да играя гнидав, мазен сваляч
Комикът от "Улицата" и "Комиците" залага на самоиронията и лудостта
Христо Гърбов е един от най-обичаните български актьори. Роден е във Варна на 23 септември 1957 г. След една година в МЕИ – Варна, Гърбов се насочва към призванието си – актьорството. Следва във ВИТИЗ, след което изкарва два театрални сезона в Хасково и Ловеч. След този период актьорът е категоричен – или се мести в София, или ще си търси друга работа. Гърбов обаче е приет в Сатиричния театър в столицата.
Във ВИТИЗ Христо Гърбов се запознава със съпругата си – режисьорката Иглика Трифонова. Те обаче избягват съвместната работа до 2003 г. в постановката „Фенове”, а две години по-късно работят заедно във филма на Иглика – „Разследване”.
Гърбов участва в над 40 постановки, сред които „Суматоха”, „Слуга на двама господари” , „Сирано дьо Бержерак”, „Вечеря за тъпаци”, а играта му в „Още веднъж отзад“ му носи „Аскеер ’98”. Актьорът участва във филмите „Аз, Графинята“, „Аритмия“, „Рапсодия в бяло“, „Хълмът на боровинките“, „Пътуване към Йерусалим“, „Бунтът на L”. Телевизионните му изяви са свързани с шоуто „Улицата” на Теди Москов, играта „Нота Бене“ и сериала „Морска сол“. Сега Христо Гърбов е изцяло съсредоточен върху работата си в шоуто „Комиците“ по бТВ. Малко преди да започнем разговора, Гърбов се шегува: „Аз без микрофон не мога да говоря вече. Видя ли да свети някъде лампичка – готов съм!“
– Не са ли ти писнали интервютата?
– Не, не ми е писнало. Невинаги се забавлявам, но когато нацеля тема, която и на мен да ми е интересна – да.
– Коя тема ти е най-интересна в момента?
– Най-интересно в момента ми е заниманието в „Комиците”. Искам непрестанно да обогатяваме предаването с нови образи. Самият аз вече имам някои идеи, коментираме ги със сценаристите и с продуцента Любо Нейков, и се надявам да разнообразим предаването с нови неща.
– За какви образи имаш идеи?
– Искам да играя мазен сваляч и неудачен смешник.
– Какво означава „мазен сваляч”?
– (смее се) Мазен, гнусен, неприятен, чиято философия е, че всяка жена има нужда от ухажване и той трябва да й го даде. Тип Казанова, но не точно. Може би по-гнидав, по-мазен.
– Идеите за образите ти в „Комиците” твои ли са?
– Някои да. Но винаги обсъждаме всичко със сценаристите. Те питат всички участници какво искат да играят.Сега им предстои да напишат скеч за мазен сваляч например.Но аз винаги гледам да предлагам крайни неща, които да предизвикват смях.
– Като Пегъзи Музовски – образът твоя идея ли е?
– Не – свирещият на китара поет беше идея на сценаристите още в началото. След това се разви като жалък изпълнител на всякакви парчета. Стана и малко луд, но това е моят принос към цялата работа. Това е събирателен образ на всичко, което съм играл по театралните сцени.
А и винаги гледната точка на един луд е по-безобидна и по-лесно се приема от хората. В същото време пък в устата на един луд можеш да вкараш много истини, които иначе не биха се преглътнали. Това е великото нещо, което можем да правим в „Комиците” – можеш да си правиш майтап с хората от името на разни образи.
– Лудостта заразна ли е?
– Да. Особено за малките деца (смее се). Обикновено пред деца казвам: „Мили деца, то не е много хубаво да си луд, но аз да ви разкажа една приказка” и почвам да си измислям за веселия картоф и небрежната ябълка, които се срещнали. И от там вече тръгват импровизации.
И аз никога няма да зарежа лудостта – винаги я използвам в професията си.
– „Улицата” ли беше първата ти среща с телевизията?
– Като телевизионно шоу да. Мисля, че след това едно друго шоу ме направи по-популярен, но не като комик, а като лице – играта „Нота Бене”. Там любимата ми изява беше при играта с публиката, защото тогава можех по-актьорски да се държа. Но такива игри не са ми особено интересни.
– Какво шоу беше „Улицата”, с какво се различава от днешните комедийни предавания?
– Тогава времената бяха други. Бяхме много политизирани и това се отразяваше в работата на Теди Москов като режисьор. Обществото беше много поляризирано и тогава се заемаха крайни становища. Комедията като изкуство има преимуществото да осмива всички политици с различни пристрастия.
Теди беше пристрастен седесар, както и аз, но това не се отразяваше толкова в „Улицата”, защото ние осмивахме всички. Сещам се за политическия скеч, в който аз играех дядо Бахър – представител на ДПС, представителят на БСП-Дядо Мраз- беше Кръстю Лафазанов, а на СДС – Дядо Коледа-Ники Додов. Всички бяхме лидери на партиите и бяхме гости в политически студия, в които всеки имаше определено време да се изкаже, зависещо от процентите, които партиите са получили на изборите. ДПС имаше най-малко време, защото имаше най-малко проценти и аз тъкмо да си отворя устата да кажа нещо – Мая Новоселска, която играеше водещата, ме прекъсваше: „Времето ви изтече, дядо Бахър.” Така аз успявах само да кажа: „Аман, аман пишман заман”. Така че ние си правехме майтап с цялостната ситуация, а не толкова с определени политци.
Освен всичко това, в „Улицата” имаше много изкуство, много комедийна енергия, енергията на млади и талантливи хора – Теди Москов, Мая Новоселска, Кръстю Лафазанов, едни великолепни комици с изключителен талант. Така че то не е само да напипаш времето, а и да можеш да го направиш така, че хората да му се радват. „Улицата” е едно елитарно комедийно шоу, повече му се кефеха млади хора.
По-късно се появиха „Ку-ку”, после „Каналето”, оттам тръгна кариерата на Слави, появи се друго поколение шоумени. Тогава се зараждаше телевизионният бизнес в България. Сега вече „Комиците” са в друга ситуация – сред конкуренция, и като че ли в по-трудно време за правене на чиста комедия. Хубавото обаче е, че Любомир Нейков успя да обедини много комици – мене, Кръстьо, Руслан и другите, като всеки от нас може да направи самостоятелно комедийно шоу. Любо обаче ни обедини около една идея – да разсмиваме хората.
– Говори се, че Теди Москов отново ще прави „Улицата”. Как би изглеждала „Улицата” днес и „малкият човек” от нея?
– „Малкият човек” от „Улицата” не се е променил и „гъзарът” продължава да го гази. „Малкият човек” не се влияе от политическата обстановка, нито от развитието на демокрацията, той винаги си е малък – генетично малък. Така че дали ще го газят бизнесмени, или някой от ЦК на БКП – няма да има промяна. Така че концепцията на предаването и днес няма да се промени. Единственото, което може да се промени, са актьорите.
– Актьорството за тебе е било мечта, случайност, или нещо, от което не си могъл да избягаш?
– По-скоро нещо, от което не можах да избягам. Аз не мечтаех да стана актьор, въпреки че много съм харесвал актьорите и най-вече комиците Страшно се впечатлявах от киното. От малък заживях със света на изкуството – на киното, после на театъра, а от телевизията успях да се запозная и с нашите комедийни актьори. Но аз винаги съм харесвал комиците и най-много Чарли Чаплин. Той умее с играта си да внася истински, дълбоки чувства. Той е „малкият човек”, с когото повечето хора се идентифицират.
– Имал ли си коронен номер, с който си разсмивал околните?
– Майка ми твърди, че още когато съм се опитвал да говоря, съм разсмивал хората. Като малък не можех да казвам „р”, а майка ми ме питаше: „Ицо, кажи, ти умен ли си или прост?” Аз абсолютно осъзнавах, че ако отговоря, че съм умен, няма да има нищо смешно. Затова отговарях: „Плост съм” и майка ми се заливаше от смях.
Гледам и на сцената сега – като кажеш на хората, че си прост, те винаги се смеят. А като кажеш: „Прост, прост, та чак тъп”, се заливат от смях.
– Самоиронията разсмива най-много, така ли?
– Да. Поне моят номер е такъв.
– Ти си учил „Технология на металите и металообработващите машини”, помогна ли ти това в актьорството
– (смее се) В актьорството никак не ми помогна. Когато учих в МЕИ-Варна, имаше един Клуб на остроумните и находчивите (КОН), наричахме го „коня”, имахме си режисьор. Там за първи път разбрах, че мога да правя one man show и stand-up comedy, само дето тогава не знаех,че така се наричат.
Във ВИТИЗ, където влязох по-късно, имахме задача да си измислим някаква случка, да излезем на сцената и да лъжем. Аз бях много убедителен, говорех, че съм се справил с цял отбор по борба, в разказа ми оживя паметникът на цар Освободител, аз го изместих от коня, взех му сабята и в този момент усетих, че колегите ми се заливат от смях. Обикновено колегите се гледат скептично и не се радват един на друг. Тогава обаче всички се забавляваха и усетих, че това е моят път.
– Актьорът професионален лъжец ли е?
– Естествено, за това му плащат. Който най-добре лъже „триумфясва и приема аплаузите” – има такава една реплика в „Криворазбраната цивилизация”.
– Изкарал си два сезона в Ловеч и Хасково. Какво си спомняш от този период?
– В Хасково работихме с Иван Добчев, който в този период беше главен художествен консултант на театъра. С него направихме и едно студентско представление във ВИТИЗ – „Суматоха” по Йордан Радичков. В него играх Хараламби и имаше страхотен успех. В Ловеч пък беше експерименталният ми период – наричах се „дядото на авангарда”, защото се занимавах с новаторски театър, играехме на необичайни места, извън театъра. Там изкарах два сезона, след което в София имаше конкурс за „Народния театър”, за „Сатиричния”, за „Сълза и смях” и за театър „София”. Мен ме приеха в Сатирата и слава Богу, защото бях решил, че ако не ме приемат, ще се откажа от актьорството. В периода, когато бях в Хасково и Ловеч, си казах, че ако трябва да остана провинициален актьор – по-добре да работя нещо друго.
– Когато холивудски актьор получи „Оскар”, хонорарът му скача главоломно. Твоят скочи ли след като получи „Аскеер”?
– Да, малко. Но разликата е в цифрите.Там скача с милиони, тук става въпрос за хиляди, и то ако си успял актьор.
Въпреки че сме малка страна, аз се радвам, че много хора ме харесват, което ме прави щастлив. Защото хората тук много трудно харесват когото и да било…
– Защото сме по-критични към другите, отколкото към себе си?
– Да, ние сме особени хора и това е много тъжна тема. Много са размити критериите в това отношение, няма ценности, валидни за всички, и успехът тук не работи. Ние не умеем да се обединим около нечий успех. Историята с казана е много показателна за нашите взаимоотношения. Това много пречи на всички и е страшно жалко.
– Застигна ли те кризата в българското кино?
– Кризата я усетих много отдавна. Аз бях много сниман в киното, още от първи курс във ВИТИЗ получих главна роля в „Леталото”. Снимах се редовно в български филми през социализма, когато имаше производство. След това производството спря и започна кризисният период за българските актьори. И аз го усетих, но пък се появиха чуждестранни продукции, в които можеше да се снимаш за някой лев. Но като си минал през няколко главни роли…
– Унизително ли е да се налага да поемаш малки роли в чуждите продукции?
– Не е унизително, всяка работа трябва да я вършиш професионално. Много хора, от които зависеше съществуването на българското кино обаче, не си дадоха сметка до какво ще доведе отрицанието от родните филми. Всички се впуснаха да разправят колко са тъпи, колко са ненужни и как в такава ситуация, като творец, да казваш, че това, което правиш, е наистина добро? Страшни усилия струва на твореца да доказва, че има много стойностни неща в българското кино.
И най-големият проблем си остава липсата на производство. С най-прости цифри – по времето на социализма се правеха 22 филма годишно, не говоря за качество, а сега с този закон за киното – 4-5. Това веднага намалява участието на българските актьори. От държавен ангажимент киноразпространението се превърна в частна инициатива – премина в ръцете на частни разпространители и бившите киносалони са унищожени, и превърнати в нещо друго.
Хората предпочитат да свалят филми от Интернет, понякога без значение какво е тяхното качеството, просто защото излиза по-евтино.
Филмите на съпругата ми Иглика Трифонова за щастие имат щастлива съдба, поне в чужбина – „Писмо до Америка” и „Разследване” имат холандски разпространител и вървят с голям успех в тамошните кина – за последните три седмици „Разследване” е гледан в Амстердам от толкова публика, колкото имат комерсиални американски хитове.Аз съм страшно горд с Иглика, която в много взискателна към киното страна привлече публика колкото за американските филми.
– Какво е съпругата ти да режисира филма и постановката, в които участваш?
– Този въпрос ми го зададоха едни студенти от Холандия при премиерата на филма в Амстердам. Аз им казах, че това е огромна отговорност, понеже когато се снимам във филм на Иглика, искам на всяка цена да е хубаво. И „Разследване” беше първата ни съвместна работа в киното. Що се отнася до театъра – тя направи една от най-успешните постановки напоследък – „Фенове” с Валентин Танев и мен, която още се гледа при пълни салони.